Исках да й откъсна цвете

Беше дъждовен майски следобед, макар че дъжд вече не валеше, облaците като пелена бяха покрили небето. Аз се разхождах из мокрите пътечки на любимия ми парк. Обичах да усещам уханието на въздуха след дъжд, толкова е различен, сякаш измит и по-хубав, а и сега бе смесен с приятия мирис на липа... Вървях по пътеките и си мислех за веселите ученически години, които отдавна бяха вече зад гърба ми. Точно през този месец напуснах с много мъка любимото училище. Потопих се в живота и сякаш приказката изчезна, сега имам толкова много проблеми. Липсваше ми училището, веселия смях и детското безгрижие, дори и изпитванията, контролните и класните и те ми липсваха, но може би най-мъчно ми бе за онези хора, които доизградиха моята същност и ме направиха човек – моите учители...
Докато бях потънала в мисли някак си небето се изсветли, сякаш, че облаците се поразбягаха. Видях, че наблизо има пейки, повечето от тях бяха вече сухи, аз си избрах една по-встрани. Седнах за няколко минути, бях се изморила не знам точно от какво, дали от многото мисли и емоции или от многото път пеша... – не знам, но бях изморена, имах нужда да седна. По принцип не обичам да оглеждам другите хора, които седят около мен, за да не ги притеснявам, но когато станах да преместя два охлюва от пътеката в тревата видях, че една жена ме гледа много задълбочено. Когато усети, че я забелязах се обърна настрани, но определено предизвика интерес у мен. Пренебрегнах принципите си и я огледах.

- Този поглед, това изражение... – не, не може да бъде?! Та това е тя! – казах си аз на ум. – Това е моята любима учителка! Разтреперих се от вълнение, бяха минали толкова години, а сега тя стоеше срещу мен все толкова нежна и лъчезарна, все така разпръскваща топлина наоколо. Само косите й вече бяха побелели, а на лицето й бяха останали белезите от живота, но погледа я издаде. - Познах я, сигурна съм, че е тя!
Тя обаче откакто отвърна очи не ме и погледна, сигурно съм й направила впечатление с това, че прибрах охлювите, нищо повече. Иначе не би реагирала така. Щеше да дойде, да ме нацелува, да си поговорим... Но явно тя ме е забравила, ако отида при нея сега, може да се притесни, че не ме помни, а и на мен ще ми стане гадно. Макар че ми беше обещала, че никога няма да забрави очите ми, зелени като скъпоценни камъни и слънчевата ми детска усмивка, нито онази чаровна трапчинка, която ми се появяваше, когато се усмихвах, както и че винаги, когато види, че винаги ще ме познае по тях... но сега е факт – тя не ме помни. Стана ми тежко, че не е изпълнила обещанието. Но може ли да съм толкова наивна и глупава?! Толкова години минаха оттогава, толкова ученички е имала след мен – с красиви очи и с трапчинки, как мога да искам да ме помни?! Не й се сърдех, просто много исках да я прегърна, все още я обичах и ценях така силно. Не мога да я видя и нищо да не направя, та аз съм й толкова благодарна, толкова я обичам. Трябва да й подаря нещо за спомен, поне едно цвете да й дам... Но в този неделен следобед едва ли ще намеря някъде да продават цветя, а и нямах време. Тя отново насочи погледа си към мен, трябваше да мисля бързо... – А, там има цветя! – зарадвах се аз, ще ида да й откъсна едно и ще й го дам просто ей така. Никога не съм обичала да късам цветята, винаги съм била много против това, но сега нямах избор, това е един от най-скъпите ми хора, тя заслужава, а и ако бях цвете щях много да се гордея, че съм в ръцете на такъв златен човек. Когато хванах стеблото на красивото цвете, секунда преди да го прекърша, тя се затича викайки към мен: „Не късайте цвеята, не виждате ли как всеки път сълзят, когато скършим нежното им стъбълце, когато се сбогуват с живота.” Не можах да сдържа сълзите си, макар, че съм силна. Тези думи ги бях написала в първото си есе, а тя ги помнеше дословно. Тя ме е познала! Не е забравила нито очите, нито трапчинката... даже знае и този цитат. Бях изумена. Обърнах се и я прегърнах силно, усетих някакво много приятно чувство, сякаш открих една част от мен, която дълго време бях изгубила. Сълзите ни поляха цветето, което щях да откъсна, а то по някакъв си свой начин се радваше, че стана причина за тази дългоочаквана среща...