Вместо предговор

(Писмо до колеги и приятели в САЩ от Джей Робъртс - продуцент във филмовата корпорация "20 Сенчъри Фокс", САЩ)

... Писах Ви, че последните два месеца бяха много вълнуващи. И сега ще разберете защо.

На 17 май се връщах в апартамента си, намиращ се в баварската част на Мюнхен, когато чух през вратата на едно малко кабаре красива интерпретация на "Амейзинг Грейс". Влязох и видях една млада двойка, която току-що приключваше изпълненията си и един безинтересен певец зае тяхното място на сцената.

Разбрах кога ще пеят следващата седмица и заедно с една моя позната посетихме отново заведението. Сега чухме цялото изпълнение на дуета и се влюбихме в тях. След това се видяхме отново и отново.

Дори сега, когато Ви пиша, съм просто възхитен как тези хора ме накараха да ги почувствам толкова близки. Вероятно това беше техния изключителен талант, красотата на музиката, тяхното жизнерадостно настроение, щедрите им натури, куража и надеждата им за нов живот...

... Когато семейството Мариана, Тоди и Панталей отпътува за САЩ, се обадих на моя добър приятел Тери Грифит, който работеше в Ню Йорк, за да разбера как се чувстват тримата в Хардфорд, Кънектикът, където бяха изпратени от имиграционните власти.

На първата имиграционна агенция, на която се обадил, Тери пояснил, че става въпрос за една странна история. Той започнал да разправя, че имал приятел в Мюнхен, който срещнал трима българи и жената на телефона го прекъснала: "Семейството се казва Трайчеви, а Вашият приятел е Джей Робъртс".

Явно вече ги знаеха, и според информациите, те се чувствали добре. Явно си спомняха за мен. Решихме да не ги безпокоим, но оставихме телефоните и адресите си на агенцията, в случай, че им се случи нещо неприятно.

Отпътувах по служба за Лондон, където ме изненада едно писмо, написано от Тоди на 4 юли. С малко разочарование той ми пишеше, че "изглежда Хардфорд не е музикалната столица на света". Тоди смяташе, че градът е великолепен, но неговата музика е "последното нещо от което се нуждае". Уведомяваше ме за решението си да премести своето семейство в Калифорния, където вероятно шансовете да правят това, което най-добре умеят, са по-големи. Той ме питаше дали мога да им посоча град или място, към което да се насочат.

Предложих им Сан Франциско.

На 11 юли бях вече в моя дом в Сасалито, близо до Сан Франциско, а на 13 ги посрещнах на летището в Сан Франциско. Тоди, Мариана, Панталей и аз силно се прегърнахме, грабнахме всичко, което притежаваха и го натоварихме в колата. През следващите две седмици прекарах едни от най-красивите и вълнуващи мигове в моя живот.

Какви хора са те и защо е толкова лесно да ги обикнете?

Тоди е на 35 години, много симпатичен, талантлив и горд, със завладяваща усмивка на победител. Той пее, пише и композира тяхната музика, великолепно свири на китара и владее хармониката до съвършенство. Никога не са ми били

превеждани такива красиви песни, а само да можехте да ги чуете как ги пеят!...

Мариана е на 25 години, красива и грациозна, с топла усмивка, която рядко можете да срещнете. Тя също свири на китара и великолепно пее.

Когато семейството за първи път видя изгрева над Салсалито, тя възкликна: "О, Тоди, толкова е хубаво, че искам да запея".

Панталей е на 5 години, сладуран, с много изразително лице. Косата му наистина е нещо уникално. В Германия той се влюбил в Стиви Уондър и когато Тоди му казал, че този певец е сляп, Панчо плакал цяла нощ. На сутринта малкият рошльо се изправил с думите, че "иска да се срещне със Стиви и да бъде неговите очи".

Да се живее с тях беше рядко и изключително удоволствие. Никога не бях виждал любовта да преминава толкова леко и жизнерадостно от двамата, към обкръжаващите ги хора - директно или чрез музиката им.

Най-скъпоценното време, което прекарахме заедно, бяха вечерните ни разговори. Панталей падаше автоматично в леглото точно в 8,30, а ние гледайки светлините на Сан Франциско разбирахме, че имахме безброй общи неща - музиката, поезията, мечтите. Тоди е бил добър плувец и е работил дълго време в Българското радио, а Мариана е била шампион по стрелба с пушка (няма съмнение защо Тоди е толкова добър с нея).

След всичко, което изживяхме, трябваше да тръгвам обратно за Германия. Оставих ги махащи ми за сбогом пред новия им дом и това няма да забравя никога! Презирах се, че трябва да се връщам обратно.

И така, сега те живеят в Салсалито, 115 "Проспект" Авеню. Знам, че са силни, горди и пълни с увереност. Няма съмнение, че ще успеят, но им е необходима помощ и приятели. Не се нуждаят от пари (или по-точно няма да ги приемат - аз съм сигурен в това), на тях им трябва някаква работа.

Изпратете им своите добри пожелания и се помолете за тяхното щастие. Изпратете им пощенски картички и ги приветствайте с добре дошли. Ако искате да направите още нещо, изпратете им повече пощенски марки, за да могат да пишат обратно на своите в България (и на мен!). На тях са им необходими помощ и обяснения във връзка с осигуровките, шофьорските изпити, молбите за започване на работа. Направете нещо, ако можете!

Знам, че това звучи като приказка, но не е - наистина всичко ми се случи и много неща в моя живот започнаха да се променят. Помислете си за Трайчеви тогава, когато нещата Ви не вървят гладко или имате проблеми, поставете се на тяхно място за минута, представете си, че напускате всичко и всички които познавате, за да отпътувате за някаква странна земя и започнете живота си от самото начало, съвсем сами, с почти нищо зад гърба си. Имайте предвид, когато понякога мислите за себе си. Сигурно ще разберете по-лесно колко много, много щастливи сме, че имаме всичко това тук в САЩ.

Не се съмнявам, че моята история Ви хареса. Ще Ви пиша за Трайчеви и за себе си, ако се случи нещо ново. Надявам се, че ще ми пишете, след като изпратите писмата си до Тоди, Мариана и Панчо.

 Липсвате ми много. Обичам ви и мисля за Вас много често - грижете се за себе си.

Джей

Следва книгата "Исках да те нарисувам" (Недовършени неща)