Тя няма да говори сама за себе си, защото ще каже неща, на които ще повярвате, неща, които няма да са истина. Аз ще говоря за нея. Беше доста отдавна и бяхме на кафе в покрайнините на едно курортно градче. Тя пиеше фрапе. Изпотената чаша в ръцете ù. Устните ù, които засмукваха сламката. Седях и както я гледах, думите сякаш сами излязоха от устата ми:
- Защо не се прекръстиш?
- Да се... Какво??? - допря ледената чаша до врата си, за да се разхлади.
- Да се прекръстиш, да си смениш името.
- И как предлагаш да се прекръстя? - попита ме с насмешка.
- Ами не знам...
- О, мила, знаеш! Иначе нямаше да ти хрумне тази "брилянтна" идея. Казвай, кръстнице! - нехайството ù се замени с мъъъъъничка нотка на интерес.
- Ами мислех си за Даяна. Сещаш се от песента? На Майкъ...
- Dirty Diana, знаеш много добре, че се сещам за коя песен говориш. Защо НА НЕЯ?
- Ами щом се сещаш, значи знаеш темата на песента...
- Ииииии... - продължаваше небрежно да си отпива от изпотената чаша фрапе, без да осъзнава какво мислех да ù кажа.
- Ти си кучка, знаеш го, нали?
- Знам. - отново стана като мраморна кукла, без да показва емоция, отпивайки фрапе.
- Ти си ГОЛЯМА кучка.
- Какво искаш да кажеш? Давай направо.
- Заряза Мони.
- Нямахме бъдеще. И ти го знаеш! - изгуби интерес и се загледа във вълните.
Известно време гледах как вятъра развява красивата ù дълга коса, а луничките ù бяха като песъчинки по лицето ù, осветени от слънцето и сякаш блестяха..
- Щом нямахте бъдеще, да не бяхте тръгвали изобщо!
- Какво ти става?
- Знаеш, че ми е приятел. Сега само за теб ми мрънка, не може да го преживее.
- Съжалявам, не мога нищо да направя.
- Защо си такава? Това някаква защитна реакция ли е?
- Защитна реакция? - направи се на приятно разсеяна.
- Знаеш за какво говоря.
- Не, не зная! - още по-разсеяна.
- Говоря за *******
В този момент тя си запуши ушите, за да заглуши звуците, излизащи от устата ми.
- А-ха! Знаех си! - изкрещях - Знаех си! И ти си човек, като нас! И ти имаш сърце! Леле, не мога да повярвам... Ледената Кралица показа емоция!
- Млъкни! Това не беше емоция! Беше слабост. - отново се загледа в морето, но този път погледът ù не беше така празен в БУКВАЛНИЯ смисъл на думата, а и в преносния - не гледаше като красива кукла, без живот в нея, а очите ù се напълниха с... вода? Тя може да плаче?...
- Може би си права, - отново взе изпотената чаша - може би наистина трябва да се прекръстя на Даяна.
- Не!
- Какво, нали ти даде идеята?
- Не, не, не! Не това, друго! НЕ!
- Какво ти стана пък сега? - недоумяваше.
- Ти показа емоция, показа, че в теб има сърце, защо пак се затвори? На косъм беше! Откакто... (реших, че ще е по-добре да не споменавам името, след като видях болката в очите ù и цялото ù лице и тяло)... различна си, промени се. Не винаги си била кучка.
- Не винаги съм била Даяна. - реши да разведри малко атмосферата.
- Ами... да.
Ръцете ù, ноктите ù, косата ù, пареото, което покриваше тялото ù и откриваше единия крак кръстосан върху другия. Всичко в нея крещеше от изрядност. Спомних си дните, в които ходеше естествено къдрава и всеки косъм се бореше за собствена независимост. С подкъсени нокти, лакирани в някой смел експериментски цвят. Помня смеха ù. Зъбите ù. Косата ù, косата... Не може да ми излезе от съзнанието тази коса... Ох, тези къдрици, рошави и в същото време чаровни.
- Защо си изправяш косата?
- Днес нещо ти има. Задаваш уникално тъпи въпроси.
- Тогава да мина направо на УМНИЯ: Защо си такава. Ти беше... Жива. Нещо стана. Различна си, всички го виждат.
- Да, щом се върнем, ще отида и ще се прекръстя на Даяна.
- ПРЕСТАНИ! СТИГА! ПОГЛЕДНИ МЕ! ПОГЛЕДНИ МЕ!
Цялата треперех, имах чувството, че вената на челото ми пулсира и че съм смешно-трагична в яростта си, но тя не се разсмя. Определено този път разбра какво искам от нея:
- Да, защитна реакция е. Всичко. Знаеш защо се държа така - като кучка. Страх ме е. Да не бъда наранена. Отново.
- Това значи да те е страх да живееш. Значи въобще да не живееш...
- Аз живях.
- Пак можеш да живееш...
- Не.
Това ли беше? Кукла. Празна. Безчувствена. Без сърце. В нея нямаше нищо, което някой някога би желал, освен тялото ù естествено. Но това ли беше цената на познаването на любовта? Да, тя я беше познала... Онази "Даяна", предишната, с разрошените къдрици - тя познаваше любовта, тя обичаше силно и неконтролируемо. В нея бушуваше страст, като стихия, не - по-силна от стихия. Най-живото момиче, което съм познавала. Най-щастливата и най-обичащата. Какво стана? Възможно ли е след подобна любов повече да не пожелаеш друг или друго? Да не пожелаеш да живееш повече? Не мога да си представя такава болка. И тази защитна реакция... Разбирам я, да... Не иска да бъде наранена, затова наранява... Не ù пука кого ще нарани. За нея всичко е игра. Тя няма да обича повече. Видях го в очите ù. Може да има желание, да, но няма да може... Поне не така. Не както него. Няма да е същото... Затова и тя не е същата.
© Кети Станкова Всички права запазени