9.05.2010 г., 11:29 ч.

Искам да те нараня 

  Проза » Други
1738 0 3
4 мин за четене

Тя няма да говори сама за себе си, защото ще каже неща, на които ще повярвате, неща, които няма да са истина. Аз ще говоря за нея. Беше доста отдавна и бяхме на кафе в покрайнините на едно курортно градче. Тя пиеше фрапе. Изпотената чаша в ръцете ù. Устните ù, които засмукваха сламката. Седях и както я гледах, думите сякаш сами излязоха от устата ми:

- Защо не се прекръстиш?

- Да се... Какво??? - допря ледената чаша до врата си, за да се разхлади.

- Да се прекръстиш, да си смениш името.

- И как предлагаш да се прекръстя? - попита ме с насмешка.

- Ами не знам...

- О, мила, знаеш! Иначе нямаше да ти хрумне тази "брилянтна" идея. Казвай, кръстнице! - нехайството ù се замени с мъъъъъничка нотка на интерес.

- Ами мислех си за Даяна. Сещаш се от песента? На Майкъ...

- Dirty Diana, знаеш много добре, че се сещам за коя песен говориш. Защо НА НЕЯ?

- Ами щом се сещаш, значи знаеш темата на песента...

- Ииииии... - продължаваше небрежно да си отпива от изпотената чаша фрапе, без да осъзнава какво мислех да ù кажа.

- Ти си кучка, знаеш го, нали?

- Знам. - отново стана като мраморна кукла, без да показва емоция, отпивайки фрапе.

- Ти си ГОЛЯМА кучка.

- Какво искаш да кажеш? Давай направо.

- Заряза Мони.

- Нямахме бъдеще. И ти го знаеш! - изгуби интерес и се загледа във вълните.

 Известно време гледах как вятъра развява красивата ù дълга коса, а луничките ù бяха като песъчинки по лицето ù, осветени от слънцето и сякаш блестяха..

- Щом нямахте бъдеще, да не бяхте тръгвали изобщо!

- Какво ти става?

- Знаеш, че ми е приятел. Сега само за теб ми мрънка, не може да го преживее.

- Съжалявам, не мога нищо да направя.

- Защо си такава? Това някаква защитна реакция ли е?

- Защитна реакция? - направи се на приятно разсеяна.

- Знаеш за какво говоря.

- Не, не зная! - още по-разсеяна.

- Говоря за *******

 В този момент тя си запуши ушите, за да заглуши звуците, излизащи от устата ми.

- А-ха! Знаех си! - изкрещях - Знаех си! И ти си човек, като нас! И ти имаш сърце! Леле, не мога да повярвам... Ледената Кралица показа емоция!

- Млъкни! Това не беше емоция! Беше слабост. - отново се загледа в морето, но този път погледът ù не беше така празен в БУКВАЛНИЯ смисъл на думата, а и в преносния - не гледаше като красива кукла, без живот в нея, а очите ù се напълниха с... вода? Тя може да плаче?...

- Може би си права, - отново взе изпотената чаша - може би наистина трябва да се прекръстя на Даяна.

- Не!

- Какво, нали ти даде идеята?

- Не, не, не! Не това, друго! НЕ!

- Какво ти стана пък сега? - недоумяваше.

- Ти показа емоция, показа, че в теб има сърце, защо пак се затвори? На косъм беше! Откакто... (реших, че ще е по-добре да не споменавам името, след като видях болката в очите ù и цялото ù лице и тяло)... различна си, промени се. Не винаги си била кучка.

- Не винаги съм била Даяна. - реши да разведри малко атмосферата.

- Ами... да.

 Ръцете ù, ноктите ù, косата ù, пареото, което покриваше тялото ù и откриваше единия крак кръстосан върху другия. Всичко в нея крещеше от изрядност. Спомних си дните, в които ходеше естествено къдрава и всеки косъм се бореше за собствена независимост. С подкъсени нокти, лакирани в някой смел експериментски цвят. Помня смеха ù. Зъбите ù. Косата ù, косата... Не може да ми излезе от съзнанието тази коса... Ох, тези къдрици, рошави и в същото време чаровни.

- Защо си изправяш косата?

- Днес нещо ти има. Задаваш уникално тъпи въпроси.

- Тогава да мина направо на УМНИЯ: Защо си такава. Ти беше... Жива. Нещо стана. Различна си, всички го виждат.

- Да, щом се върнем, ще отида и ще се прекръстя на Даяна.

- ПРЕСТАНИ! СТИГА! ПОГЛЕДНИ МЕ! ПОГЛЕДНИ МЕ!

 Цялата треперех, имах чувството, че вената на челото ми пулсира и че съм смешно-трагична в яростта си, но тя не се разсмя. Определено този път разбра какво искам от нея:

- Да, защитна реакция е. Всичко. Знаеш защо се държа така - като кучка. Страх ме е. Да не бъда наранена. Отново.

- Това значи да те е страх да живееш. Значи въобще да не живееш...

- Аз живях.

- Пак можеш да живееш...

- Не.

 Това ли беше? Кукла. Празна. Безчувствена. Без сърце. В нея нямаше нищо, което някой някога би желал, освен тялото ù естествено. Но това ли беше цената на познаването на любовта? Да, тя я беше познала... Онази "Даяна", предишната, с разрошените къдрици - тя познаваше любовта, тя обичаше силно и неконтролируемо. В нея бушуваше страст, като стихия, не - по-силна от стихия. Най-живото момиче, което съм познавала. Най-щастливата и най-обичащата. Какво стана? Възможно ли е след подобна любов повече да не пожелаеш друг или друго? Да не пожелаеш да живееш повече? Не мога да си представя такава болка. И тази защитна реакция... Разбирам я, да... Не иска да бъде наранена, затова наранява... Не ù пука кого ще нарани. За нея всичко е игра. Тя няма да обича повече. Видях го в очите ù. Може да има желание, да, но няма да може... Поне не така. Не както него. Няма да е същото... Затова и тя не е същата.

© Кети Станкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??