– Недей тръгва, дъще! – тръшна се майка ми и ме разряза на две. Иди, че събирай половинките, които ритат една срещу друга. Разбрах: само майка ми може да ги събере. Въпросът беше как да я кандърдисам да го направи. Ама нали съм от стара коза яре, след няколкодневно умилкване и ред обещания майка ми сложи червена началническа шапка и вдигна зеления диск. Качих се заедно с чантата необходим багаж във влака и се настаних в празното купе. Хладно беше. Сутрин рано, слънцето още не е изгряло, ама дали ще се покаже, не се знае. Ранна есен е и догадки за времето не искам да правя. Гарата малка, гранична, останала сякаш от старите филми. Като че ли времето бе спряло своя ход. Бяха ме предупредили, че час след тръгването на влака започват проверките. Поех дълбоко дъх, за да се освободя от напрежението, и извадих речника, който ми беше подръка. Чух говор, който не разбирах, и вратата на купето се отвори. Четирима млади мъже ме погледнаха, а единият проговори. Не го разбрах, но кимнах с глава в зн ...