– Недей тръгва, дъще! – тръшна се майка ми и ме разряза на две. Иди, че събирай половинките, които ритат една срещу друга. Разбрах: само майка ми може да ги събере. Въпросът беше как да я кандърдисам да го направи. Ама нали съм от стара коза яре, след няколкодневно умилкване и ред обещания майка ми сложи червена началническа шапка и вдигна зеления диск. Качих се заедно с чантата необходим багаж във влака и се настаних в празното купе. Хладно беше. Сутрин рано, слънцето още не е изгряло, ама дали ще се покаже, не се знае. Ранна есен е и догадки за времето не искам да правя. Гарата малка, гранична, останала сякаш от старите филми. Като че ли времето бе спряло своя ход. Бяха ме предупредили, че час след тръгването на влака започват проверките. Поех дълбоко дъх, за да се освободя от напрежението, и извадих речника, който ми беше подръка. Чух говор, който не разбирах, и вратата на купето се отвори. Четирима млади мъже ме погледнаха, а единият проговори. Не го разбрах, но кимнах с глава в знак на съгласие. Че какво друго ще ме питат?! Те се настаниха двама срещу двама, отвориха ново тесте карти, разгънаха един кашон и играта започна веднага. Опитвах се да схвана някоя непозната дума, ала мъжете говореха бързо. Думата, която често повтаряха, обръщайки се един към друг, беше „малака”. Отначало смятах, че така се казва единият от тях – този, към когото най-често се обръщаха, но после разбрах, че това не е име. Може би това е обръщение? Нещо като „господине”? Това трябва да е, реших впоследствие, зарадвана от новата дума.
Влакът спря и проверката на документите започна. Набързо намерих в речника думата „полицай” и доволна зачаках реда си. Вратата на купето се отвори и в рамката й застана млад, сигурно на моята възраст полицай. Започна проверката от мъжете. В този ред аз бях последна.
    – Паракало (моля) документи!
Аз отдавна ги стисках, страхувайки се да не отлетят.
    – Ористе, малака астиномос – ясно и отсечено, да се похваля със знанията си, отговорих аз, подавайки документите.
Полицаят се сепна и изненадано ме погледна. Чух ахкане от страна на мъжете, ала на моите устни цъфтеше най-сладката усмивка на света. Полицаят обаче ме погледна с най-намръщения поглед, грабна от ръцете ми документите и изчезна. Мъжете в купето весело се смееха. Аз гледах изненадано и това предизвика нова вълна от смях. След малко полицаят се завърна с още един. Новият на добър български ме попита какво съм искала да кажа, като съм нарекла полицая „малака”. Аз кротко му обясних. Той преведе и нова вълна смях разлюля прозорците на купето. Смееха се и полицаите.
Подадоха ми документите
– Забрави я тази дума! Дамите не бива да я употребяват – ми казаха за „лек път” полицаите.

Всеки влак си има последна спирка. Поосвежих се доколкото можах. Вдигнах косата, хванах я на опашка с червена панделка. Панделката беше за разпознаване. На гарата щеше да ме чака братовчедка на майка ми. Внимателно слязох от влака – бях препълнена с надежди и се страхувах да не се разлея, че потоп можеше да стане. Установих се на кръстопът и завъртях глава наляво, надясно – да се види панделката отдалеч.
– Добре дошла! – чух внезапно глас зад гърба си. Жена на около петдесет години с уморена усмивка, но топли очи ме гледаше.
– Ти си леля Сийка, нали? – попитах аз, ала познах това добродушно лице от мамините снимки.
– Аз съм, скъпа, аз съм. Брех, че мома си станала! Като бебе те знаех, ала сега още малко, и да те подмина. Ала лицето ти ме спря. Такава беше майка ти на твоите години. Хайде, днес съм взела почивен ден. Ще те заведа да разгледаш столицата, а после ще отидем в къщата, където ще работиш. Ще ни заведат с кола, щото е на село. Там ще е по-добре за теб. Бабата живее сама, а селото е голямо, ще ти хареса.
Лелята се оказа мила и внимателна. Жизнена, с чувство за хумор. Хареса ми.
Следобед отидохме на срещата. Дъщерята на бабата ме огледа като кон за продан и кимна доволно. Селото се оказа близо. Половин час и пристигнахме. Къщата – малка, кокетно съвременна. С всички удобства. Бабата – сляпа от диабета, ала пъргава. Най-красив се оказа дворът. Зелен, сенчест... Цветя, храсти и една череша по средата, разперила клони като квачка над пиленца.
Леля уточни подробностите, предаде ми указанията и си тръгна. Бабата ме въведе във владение – едно легло и бюро с нощна лампа. Цялото царство за масивния гардероб в салона.
Нощта, прохладно приятна, облада земята и се настани да царува. Гмурнах се в съня с надеждата за утрешния ден – първи в новия ми живот.
Събуди ме странен звук. Заслушах се учудена. Кукуригаше петел! Не повярвах на ушите си. Станах и се заоглеждах, търсейки часовника, който вероятно имитираше птицата. Ала кукуригането се повтори, идвайки отвън. Убедих се – петел беше. Бях забравила къде съм. Отидох в банята, освежих се със сутрешен душ и гимнастика. Нямах намерение да се отказвам от навиците си. Когато се върнах в кухнята, бабето беше вече там. Посрещна ме с блага усмивка и топло приветствие:
– Добър ден! – отговорих й аз. Този израз го бях научила най-напред. Женичката, крехка като порцеланова статуетка, ми подаде малката си, сякаш детска ръчичка и ме поведе към шкафа.
– Ела, ела, копела му! Кафе! Охи захари!
Отвори го, извади всичко необходимо, сякаш виждаше, и ме остави аз да се справям със закуската.
    Седнахме! Аз – доволна от свършеното, бабата – че има с кого да си говори. Засипа ме с думи, които застрашиха да ме удавят. Аз кимах с глава, забравяйки, че бабата е сляпа. След закуската бабето се настани на дивана в салончето, качи крачета, заигра с броеницата, а аз се заех със сутрешното почистване. Беше лека и приятна работа. Когато приключих, видях, че бе изминал само час. Излязох навън. Почистих пътеките, полях цветята. Още един час. Влязох в банята, лъснах плочките, мивката и всичко наоколо – още един час.
    – Брей, не върви ли този часовник – ядосах се аз.
Влязох в къщата, бабето на същото място, в същата поза. Времето сякаш бе спряло, за да ме накаже за моето бързане.
    – Каце, копела му, каце! (Седни, момичето ми, седни!)
Това го разбрах веднага. Бях научила доста изрази, които сега ме улесняваха.
Умно момиче съм – похвалих сама себе си.
    – На пас сто фурно. (Да отидеш до фурната.)
    – Добре, добре – съгласих се аз, чувайки познат дума.
    – Та парис една аспро малако псоми. (Ще вземеш един мек бял хляб.)
    – Добре, добре – разбрах аз поръчката, взех парите и тръгнах към фурната, която ми бяха показали на идване. Вървях и си повтарях думите на бабата.
    Влязох във фурната. Човек не се виждаше и аз се заоглеждах любопитно. Внезапно, като привидение, иззад тезгяха се изправи един мъж. Стреснах се и забравих поръчката. Човекът ме гледаше и чакаше. В този миг на безпомощност думите се смилиха над мен и се завърнаха в главата ми:
    – Тело ена аспро, малако псоли – отчетливо, да бъда добре разбрана, казах аз и зачаках. Ала това, което последва, не съм очаквала даже в сънищата си. Мъжът се втренчи в мен, очите му станаха големи като грамофонни плочи, а устата зейна. Като го видях, аз се същисах. След миг очите му промениха израза си и след още един миг от устата му изригна фонтан от смях. Човекът се смееше до припадък, държейки корема си. А аз не знаех какво да си мисля. Не разбирах причината за този смях и това ме бе притеснило толкова, че очите ми едвам сдържаха сълзите си. Привлечена от смеха на мъжа, във фурната влезе млада жена. Тя го попита нещо, сигурно каква е причината за този смях, и той на пресекулки й отговори. Жената се вторачи в мен и звънкият й смях се присъедини към този на мъжа. Тя обаче не издържа и тичешком напусна фурната, без да престане да се смее.
    Фурнаджията, като разбра, че съм готова да се разплача, с усилие овладя смеха си. Взе един хляб, посочи ми го и каза:
    – Псоми!
С другата си ръка посочи мъжествеността си през панталона и ми каза:
    – Псоли! (мъжки пол, орган)
Ужасена, проумях грешката си, оставих парите, грабнах хляба и се понесох към вратата, сподирена от смеха на фурнаджията. Взех пътя на екс, без да обръщам внимание на учудените погледи, които ме следваха.
Надвечер дойде снахата на бабата. Още като ме видя, раззина уста в усмивка и аз разбрах – новината се е разчула. Целия месец прекарах в доброволен затвор. Провизиите носеха децата на бабата. Аз усилено учех езика. Помагаше ми лелята по телефона.
Дните идваха и си отиваха без моя помощ. Побутваха облаците и ги събираха над селото. Селяните се мръщеха в безсилния си яд и небето се смиляваше. Не валеше. Хората като мравки плъзваха да берат маслините. Селото се напълни с емигранти за сезона. Чувах и българска реч, която галеше ухото ми. Познанства не завързах. Хората работеха от ранна утрин до залез слънце. Умората едва ли им оставяше сили за нещо друго, освен за спане. Научих езика на принципа „един гащар плява да яде нашта магари”, ала се разбирахме с бабата. Тя свикна с мен и аз я обикнах, като да беше баба ми. Хрисима жена, тиха и спокойна с вътрешно благородно излъчване – с кеф да я обслужваш. Винаги от всичко доволна, благодаряща с вечна усмивка. Децата и внуците й редовно я посещаваха и къщата се пръскаше по шевовете от смях и музика. Аз бях включена във веселбата и често бях центърът й. Те добродушно се смееха на моя гръцки език, ала това не ме засягаше. Знаех, че го правят заради веселието.
Проблемите ме побутваха оттук-оттам, ала аз ги разпъждах като досадни мухи. Един обаче се бе настанил върху главата ми и ме застрашаваше.
– Документи! Документи! – крещеше проблемът и аз ужасена си запушвах ушите.
– Като видиш полицай, да се скриеш – ми беше казала леля Сийка.
Ама къде да се скрия, аз сама да си решавам...
    Топъл октомврийски ден. Слънчево, сякаш е лято. Объркало се е слънцето, че се е запряло навръх небе и пече ли, пече. Изкарах стол на двора и седнах на припек, че знам ли кога отново ще мога да го направя. Бабето не искаше да ми прави компания, остана да слуша телевизора. Харесваше й сутрешното предаване за домакините. Внезапно пътната врата се отваря и в рамката й, като в най-страшния ми сън, застава полицай. Косата ми настръхна. Ами сега? Къде да се скрия? Нямах много време за мислене, полицаят всеки момент можеше да ме види. Наоколо няма нищо. Нищо ли? Погледът ми попадна на черницата – удобна за катерене, има още листа и част от клоните опират на зида в задния двор. Нямаше време за дълго мислене. Хванах се за дървото и се закатерих по избрания клон. Катерицата нищо не струва пред мене. Да не би наистина от маймуна да съм произлязла?
    Обгърнах клона с крака и ръце, прилепих се като стикер и замрях. Ама откъде се взе това куче? Чиба, проклетнико! Чиба! Ала проклетникът не искаше да чуе. Застанал под дървото и лае като полудял. Полицаят, привлечен от лая, се приближи и зашари с очи между клоните. Аз бях с розов панталон. Що ли не си сложих нещо маскировачно сутринта? Не можах ли да произхождам от хамелеона, например? Съзря ме полицаят и се развика:
    – Катева, копела, катева! (Слез, момиче, слез!)
Кимнах с глава в знак на отказ, защото зъбите ми тракаха от ужас. Ала полицаят не ме разбра и продължи да ме вика. Аз обаче упорито стисках с ръце и крака клона, без никакво намерение за раздяла. Полицаят обаче и той упорит. Извади от джоба си телефона и се обади някъде. След около четвърт час чувам едно странно бучене, поглеждам между клоните и виждам една малка пожарникарска кола да се приближава. Паркира пред двора и нещо като стълба се протегна и опря клона, на който бях. Разбрах опасността на обстановката. Трябваше да действам. Не изчаках пожарникаря да се приближи. В миг на безумна смелост се отлепих от клона и с едно салто мортале се прехвърлих на съседния клон. Бях гледала пет пъти „Тарзан” и както изглежда, запомнила съм нещо. Двамата мъже възкликнаха – единият от изненада, другият от яд, ала аз не можех да ги различа от високото. Пожарникарят се върна в колата – бях станала недостижима за него. След няколко разменени думи колата се оттегли. Полицаят пак се залепи за телефона. Бре, този човек няма да миряса! След още четвърт час дойде друг мъж. Този държеше в ръцете си автоматичен трион. „Какво са решили тези долу? Ще режат дървото ли? – ужасих се аз.”
    Скоро разбрах, че малко съм преувеличила. Човекът се качи на ствола и заби машината в клона, на който се бях залепила. Скоростта, с която следваха събитията, ме оставяше без дъх. В суматохата забравих бабата. Тя сигурно се бе отнесла в сладка дрямка. Огледах се и видях, че клонът опираше в зида на къщата. Отвъд беше празно пространство. Изправих се без повече мислене и балансирайки, се понесох към спасението. С пет скока се озовах на пътеката зад къщата. Бях се приземила като котка – на четири крака и без повреда. Пътеката водеше към близкия хълм.
    Разбрах – ще ставам партизанка. Друг избор нямах.
Надявах се по-късно да намеря ятак. Тичах задъхана, докато стигнах до първите храсти. Мушнах се между тях, а сърцето ми хлопаше като на гърмян заек. Взех си душата в ръце и отново се понесох по незнайни пътеки. И понеже нищо друго не ми оставаше, запях. Една песничка, която като деца, играейки, пеехме:
    – Иска ми се да живея,
       да се смея и да пея,
       че животът е много мил.