Искрите

    Стефан вървеше по улиците на старинния чуждестранен град, а погледът му разсеяно блуждаеше. Беше тук за няколко седмици, изпратен да осъществи един проект по неговата специалност.

   Последните дни преди заминаването му направо го бяха изтощили. Беше стигнал предела на силите си и имаше нужда да се отпусне от напрежението, насъбрало се от известно време в него. Имаше нужда да остане насаме със себе си, с вътрешния си свят. Неговото вътрешно аз жадуваше спокойствие. И точно това заминаване дойде като спасение. На стотици хиляди километри. Далеч от къщи. В един град твърде различен от всичко, което бе виждал досега. В една невероятна атмосфера, разпръскваща спокойствие. Нетипична, отпускаща, предразполагаща за други неща. Такива, каквито той отдавна беше забравил. Сякаш били в един друг живот, не неговия, а на някой друг. На някой, изпълнен с надежда, с много цвят, много смях, приятели и разбира се любов. От тази работа и от грижите по семейството не му оставаше много време. Вечер се прибираше грохнал и единственото му желание беше да се наспи. И на другия ден въртележката отново го подемаше с нова сила.

   А как искаше да се върне онова време, останало някъде там в едно минало. Време, изпълнено с невероятни емоции. А дали наистина беше отминало. Дали наистина течението на живота бе направило от него един обикновен и сив човек? Усещаше, че искрите в душата му още не са угаснали. Още тлееше нещо, което само трябваше да бъде възпламенено. И той очакваше нещото. Подсъзнателно го търсеше. И може би то щеше да се случи точно в този град. Да...

  Погледът му се препъна в една витрина. Странна на вид и твърде интересна. На нея бяха подредени най-различни играчки, направени от ламарина. Красиво боядисани, те бяха подредени в пъстър кръг. Но особеното тук беше, че всички бяха модели от преди много време. Той си спомни, че баба му някога му бе показвала подобни, когато бяха се качвали на стария таван. Били купувани навремето, преди войната, като подаръци за малкия ù брат, който тогава бил още дете.

   Стефан си припомни как превърташе ключетата на механизмите на играчките и как някои от тях започваха да се движат. Точно тази мисъл мина през главата му, докато гледаше витрината. Заля го една приятна вълна на спомена от детството и трепета, с който докосваше тези стари неща.

   Любопитството му надделя и той влезе в магазина. Възрастен мъж с очила седеше зад щанда и с влизането на новодошлия кимна усмихнато. Стефан посочи една от малките машинки. Мъжът му я подаде и започна да му обяснява нещо на местния език, което Стефан така и не разбра. Но страшно много му се прииска да притежава тази играчка и дори и високата цена не го смути и той плати и взе красивия плик, в който му я сложиха, и я пое като невероятна ценност.

   Докато вървеше към хотела, му се прииска да изтананика нещо. Мелодията сама излезе от устата му. Лека и въздушна. Той вървеше и се чувстваше чудесно. Зачуди се как нещо толкова малко може да му донесе такова настроение.

   Прибра се и разопакова покупката си. Беше едно малко самолетче с изрисуван пилот на него. Нави ключето и играчката започна да вибрира и да се устремява напред с колелата си. Стефан я гледаше и съзнанието му рисуваше спомени - забравени, отминали, но толкова хубави.

   Видя едно тринадесетгодишно момче, което тичаше сред другите деца и гонеше хвърчило. Всички около него викаха и се носеха като сюрия към близката река.  Вятърът опъваше канапа, с който беше вързано хвърчилото, и то силно се издуваше. Беше бяло, с жълти краища и привличаше погледите на всички. Дойде редът и на Стефан да държи канапчето и той полетя напред, а след него и орлякът дечурлига.  

   Умееше да привлича другите. Беше будно и игриво дете, добър приятел и децата го търсеха. Измисляше всевъзможни неща и правеше така, че игрите с него да стават интересни. И този път се получи така с това хвърчило. Бяха намерили четири-пет летвички и решиха да направят нещо, което да лети. Самолетче беше твърде сложно, но пък хвърчилото също можеше да лети, а и беше много по-лесно да се направи.

Стефан се носеше напред и сякаш вятърът даваше крила не само на хвърчилото, но и на него самия. Беше невероятно. А и всички около него сякаш летяха, вперили очи нагоре и нищо друго не съществуваше за тях.

    Изведнъж обаче сякаш нещо ги препъна. Първи го видя Стефан. Той се спря и се стъписа за момент. След него спряха и другите. В края на уличката, която отиваше за новия квартал на малкия град, бе спряна една инвалидна количка. От нея тъжно гледаше момче на около дванадесет години. Очите му, обградени с големи тъмни сенки, бяха вперени в групичката деца. Краката му, страшно изтънели, висяха безполезни надолу.  Момчето погледна хвърчилото, а после и застаналите около него, и жално се усмихна. Останалите деца наведоха глави. Стефан се подвоуми малко, но пристъпи напред. Сякаш нещо го привлече към сакатото:

-Здрасти! Искаш ли и ти?

Болното момче погледна недоумяващо.

-Искаш ли и ти да поиграеш? - попита Стефан.

-Но аз не мога. Много искам, но няма как! - отвърна детето.

-Ами аз ще ти помогна. Ще стане весело. Ще видиш!

Стефан подаде на сакатото хвърчилото. Извъртя се и хвана дръжките на количката.

-Хайде! Дръж се здраво! – подвикна той и започна да тича напред, като буташе количката.

Децата се спогледаха, но после се присъединиха към двамата. Понесоха се като един пъстър облак. А над тях хвърчилото.

    Болният Михаил просто не вярваше какво се случва с него. Досега никой не му бе обръщал внимание. Всеки го бе гледал като различен, ненужен. Винаги се бе чувствал в тежест на останалите. Беше инвалид, неспособен да се справи с толкова много неща сам – да ходи на разходка, на училище, да си ляга без чужда помощ, а камо ли някой да иска да играе с него. По цял ден виждаше само своите родители и никой друг. А той жадуваше някой да му бъде приятел, да се интересува от него. Да споделя чувствата и мислите си с някой друг, не само с майка си, която неотлъчно беше до него. И ето сега просто стана някакво чудо. Това високо момче и всички останали деца играеха с него и той държеше хвърчилото. Почувства се изведнъж щастлив. За пръв път от толкова дълго време. И усмивката грейна на неговото лице.

   Децата потичаха и побутаха количката, докато се измориха. Накрая капнаха. А и самият вятър сякаш се измори и хвърчилото бавно се приземи на земята.

-Време е да се разделим. Май стига за днес. Мисля, че добре поиграхме - каза Стефан на Михаил, като се разделяше с него пред същата къща, където първо го видяха.

-Благодаря ти. Днес беше един от най-щастливите ми дни в живота - казаха две щастливи очи и се впериха в Стефан.

-Аз пак ще дойда и като гледам, няма да съм сам - отвърна високото момче и погледна към останалите деца. Срещна одобрителните им погледи.

- Значи, разбрахме се. До следващия път.

Михаил и майка му, която го прибираше с количката, гледаха към отдалечаващата се групичка. И двамата изглеждаха щастливи и променени. Нещо се бе случило. Бяха проблеснали искрите на нещо много хубаво.

   Няколко дни по-късно Стефан и част от децата дойдоха при Михаил. Изведоха го навън и дълго обикаляха заедно. Приказваха си за най-различни неща. Болното момче беше прочело много книги. Та нали само това правеше през цялото време, докато беше вкъщи.

   Стефан се сприятели с Михаил. Почти всеки ден започна да идва при него. Излизаха навън и разговорите им продължаваха до безкрай. Стефан разказваше за нещата, които бе видял, а Михаил за това, какво бе прочел. Беше им интересно и не усещаха как часовете се изнизваха и идваше време да се прибират. Станаха големи приятели. Стефан виждаше как с всеки изминал ден по бузите на сакатото се появява руменина и погледът му става различен. Приятелят му живна благодарение на него. Стефан беше щастлив. Та той донесе радостта в едно изтерзано същество, което се беше примирило със съдбата си само на дванадесет години.

    Един ден, когато Стефан и останалите вкъщи разчистваха тавана на къщата на баба му, намериха старите кашони от детството на брат ù. Те бяха пълни с невероятни неща, каквито момчето дори не беше подозирало. Стари макарички, кукички, кутийки с топчета, оловни войници и механични цветни ламаринени играчки. Бяха цяла колекция. Като се почнеше от пиленца, корабчета, човечета и се стигнеше до колички. Най-красиво от всички обаче беше едно самолетче. И всъщност то беше и най-запазено и лъскаво. Валери нави ключето и машинката бързо се устреми напред. Момчето грабна самолета и реши да го занесе на Михаил. Трябваше да го покаже на болния си приятел. Да го изненада.

   Когато влезе при Мишо, от стаята излизаше лекарят. Сакатото беше получило силни болки и му бяха сложили болкоуспокояваща инжекция. Медикът каза, че Михаил трябва да спи няколко часа и че не трябва да бъде обезпокояван от никого.

    Стефан се почувства неловко и му стана тъжно. Беше дошъл с невероятно желание при своя приятел. Толкова много искаше да го зарадва и да види неговата усмивка. Но както често се случва, неприятните изненади бързат да пресекат и най-добрите желания.

   В главата на момчето за пореден път се заредиха трескаво мисли. Ако можеше да промени нещата! Ако можеше неговият приятел да оздравее. Това щеше да е просто невероятно. Момчето наведе глава, сбогува се с родителите на болния и си тръгна. В джоба му леко издрънча самолетчето.

    Два дена той звънеше по телефона при Михаил, но родителите му все казваха, че още е рано да се видят. На третия Стефан застана пред вратата на къщата им и започна да звъни. Отвори му бащата на сакатото и го покани с половин уста. Валери влезе боязливо в стаята при  болния.

   Погледнаха го две измъчени детски очи. Телцето на детето сякаш се бе смалило още повече. То протегна ръка и направи опит да се усмихне, но излезе само една гримаса.

-Здрасти, мой приятелю - поздрави го Стефан. Опитваше се да бъде силен, но някак си не му се удаваше. Гласът му почна да трепери, колкото и да се стараеше да не го показва.

-Здравей – отвърнаха огромните и уморени очи. – Много ми липсваше.

-Виж какво ти донесох. Това е за теб. Може да се движи и е много запазен, почти като нов – промълви високото момче и извади играчката от джоба си.

   В очите на Михаил се появиха малки искрици. Той пое машинката от ръцете на Стефан и започна да я разглежда.

-Невероятен е! Толкова е красив! А ако беше истински, представяш ли си? И ако аз бях здрав... - не довърши болният. По лицето му се изписа болка.

- Моля те, иди си! - каза приглушено майката на сакатото. - Той трябва да си почива. Ще ти се обадим, когато се оправи.

   Седмица по-късно Стефан разбра, че семейството е заминало в друг град, за да се направи сложна и скъпоструваща операция на Михаил. За нея майка му и баща му бяха събирали пари от доста време.

   Момчето дълго не видя своя приятел, защото и неговите родители се преместиха да живеят в столицата. Макар и да се запозна с много други хора, някои от които много сърдечни и добри, споменът за Мишо остана дълбоко в сърцето на вече порасналия младеж. Както и никога не успя да срещне подобно умно момче, с което да споделя за толкова много и различни неща. Често мислено разговаряше със своя приятел, макар пред него да нямаше никого.

 След години се опита да издири този човек, но всички следи бяха изгубени. Дали семейството беше заминало в чужбина, или нещо друго се беше случило, така и не разбра.

    Стефан погледна часовника си и видя, че дълго бе стоял и бе въртял играчката в ръцете си. Беше станало късно и трябваше да отиде да хапне нещо извън хотела, в който беше отседнал. Промяната на обстановката в този нов град му действаше добре. По това време на деня, ако бе в София, щеше да се чувства скапан и без желание за каквото и да е, дори и за ядене.

   Излезе навън. Лъхна го прохладният вятър, който вечерно време обгръщаше крайморския град. Светлините изпълваха меко улиците. Очертанията на старинните сгради придаваха невероятна хармония на вечерта. Все още имаше много хора, разхождащи се спокойно, а после пълнеха заведенията.

   Мъжът надникна в едно малко и кокетно ресторантче. Тъкмо за мен – помисли си той. Влезе вътре и се настани. На съседната маса трима души се черпеха и спореха разгорещено на собствения си език. В дъното на заведението имаше една двойка - мъж и жена почти на годините на Стефан. Те спокойно хапваха от храната пред тях.

   Новодошлият си поръча местния специалитет и зачака да му сервират. Отпусна се и си помисли, че сега наистина е сам със себе си. Този град и това място му действаха по невероятен начин. Искаше му се да остане колкото се може по-дълго тук, но това не зависеше от него. И все пак...

    Двойката се приготви да плаща. Жената се изправи и застана зад мъжа. Извъртя инвалидната количка, в която той беше седнал и започна да я бута напред. 

Стефан погледна към тях. Нещо го бодна. Нещо далечно, но прекалено познато. Нещо от преди толкова години, за което си припомни точно днес и то по необикновен начин.

А може би това е била искрата, която му е подсказвала какво ще му се случи?

Необичаен въпрос - помисли си той.

 Стефан стана. Искаше да се убеди в съмненията си. Трябваше да види този човек! Ами ако беше неговият приятел? Неговият Мишо, който той толкова обичаше, и за който бе мислил години наред. Ако не бе заминал от града, какво ли щеше да се случи в живота му? Дали щеше да бъде същият? Дали щяха да бъдат заедно?

   Той настигна двойката. Положи ръка върху раменете на мъжа.

-Михаил?!

Инвалидът се обърна и погледна учудено и в същия миг очите му се разшириха и заискриха.

-Стефане! – откъсна се радостен вик от устните му.

- Толкова много години минаха. Мислех, че животът ни е разделил и никога повече няма да се срещнем - отвърна високият мъж.

Двамата шумно се запрегръщаха. Сякаш бяха едни хлапета, които се бяха разделили предния ден след игра. Посетителите на ресторанта гледаха към тях и одобрително кимаха.

   Приятелите останаха до късно в заведението. Никой не бързаше да се прибира. И защо ли? Имаше толкова много за разказване. Бяха се срещнали отново и нищо не беше в състояние повече да ги раздели.

   Старинният часовник на кулата близо до ресторанта възвести поредния час от денонощието, донесъл радост на двама души.