Времето течеше болезнено-безполезно през прозорците на затворническото общежитие „Кремиковци“. До пролетта оставаха още няколко месеца.

   А завчера беше Коледа. Празничното настроение успя да завладее дори закоравели престъпници  като мен. Беше смешно и тъжно да гледаш и чуваш как всякакви мародери, крадци и изнасилвачи си подпяваха  - „Тиха нощ, свята нощ….“ . Смирени и благонравни, те неумело гиздеха коледната елха с гирлянди и играчки.

   Но за всичко това беше виновна новоназначената инспектор Георгиева. Тя беше навсякъде. Усещах вкуса на жената около мен и неусетно се упоявах от миризмата ѝ. За миг забравях, че съм в затвора и започваха да ми се привиждат запалените ароматизирани свещи, отворената бутилка червено вино с двете недопити кристални чаши, намачканите, червени чаршафи от сатен, небрежно увити около тялото ѝ….

   А днес е Стефанов ден.  Милиони оставащи минути стърчат като забучени игли в тялото ми. Вадя ги с пареща надежда и досада, с всяко вдишване и издишване, докато се разхождам сред останалите нещастници от колонията.

   -Свиждане за номер 5081! – познах гласа на инспекторката. Поредните

кратки минути илюзия, за поредния нещастник като мен.

   -Свиждане за номер 5081!  Свиждане за номер 5081!

   -Ей Испанец, глух ли си бре! Твоите минути текат… – хилеше се началник

на смяната.

   Заеби… жена ми… Пак е дошла. А беше време, когато много исках да съм близко до нея. Напуснах затвора в Севиля, подадох молба за преместване а се озовах в тази дупка „Кремиковци“. За какво? Сега ще трябва да отида и в присъствието на адвоката ѝ да ѝ дам развод. Тя ще се омъжи за него и когато изляза април месец, ще бъда отново никой,  какъвто бях в Испания.

   А бях най-добрият! Най-добрият автокрадец в София… Колите, като влюбени момичета, сами разперваха врати, щом ги погледнех. Продавах всичко, що имаше вътре в тях – касетофони, кожени якета, дънкови панталони и накрая самата кола на някой сърбин за хиляда марки.

   Веднъж от багажника на една шкодичка  изскочиха два пистолета и един  автомат  „Калашников“.  Те т’ва никой не искаше да го купи. Две седмици загубих, докато попадна на едни „симпатяги“. Платиха доволно, даже ми обещаха, че чат-пат работа щели да ми намират. Тогава и представа си нямах какво ме очаква от това съдружие с тях.  Скоро започнаха да ме вземат с тях на акции, да събираме пари от длъжници. Страшно обикнах тая работа. Търговците по пазарите пропищяха от мен. Щом само ни видеха, веднага прибираха сергиите. Някои от тях фалираха, други си плащаха от няма на къде. Иначе говедата, дето се мотаеха около мен щяха да минат като ураган през техните магазинчета.

   Изминаха така хубави годинка,  две… Имаше пари, жени, коли. Имаше за пушене, за пиене, за  шмъркане. Абе имаше…

   Докато не дойде гладната Жан-Виденова зима на 1997-ма.

   Появиха се и други тарикати като нас. Имахме си вече конкуренция. Баретите направиха свой съюз и почнаха да „бранят“ търговците. Докато гинеха обикновените хорица нас никой не закачаше, но след убийството на баретите в „Белите брези“ нещата се промениха. Открито ни обявиха война. На два пъти докато изтръсквахме „застрахованите“ едва не ни убиха. Една сутрин Пешо Шубето - държеше най-голямата сергия със зеленчуци на пазара „Иван Вазов“, ме задържа с преправен газов пистолет и ме предаде на полицията. Там много ме биха. Счупиха ми носа, изкълчиха ми ръката, простих се и с два зъба. Когато ме преглеждаше лекар, се оказа, че имам и счупени ребра. Полицаите така и записаха, че моите травмите са в следствие на падането ми от третия етаж на районно управление, при опит за бягство, а сградата беше двуетажна….

   Съдията ми даде три години за рекет. Шест месеца лежах в затвора в Бобов дол. Два пъти обжалвах, подкупих един съдия и излязох  с условна присъда.

   Държавата вече беше погнала групировките и през ден имаше убити момчета от спортните школи на „Славия“, на  „ЦСКА“ или „Левски“. Побързах да напусна България.

   От Сандански едни авери ме качиха на Игралище. После на кон през Огражден планина, през  Билска чука, някъде там ме поеха македонците и ме доставиха в Струмица.

   След три денонощия прекосих френско-испанската граница, заврян между палетата с дамски гащичщи и потничета, явно шити на ишлеме  около Струмица. Струваше ми две масивни златни гривни и един ланец около 300 грама злато. За едни много, за други малко а за мен  нищо.

   Някъде преди да ме тикнат в затвора за първи път,  успях да се оженя за една туркиня от Делиормана. Родителите и бяха алчни, зли  хора и  превърнаха живота ми в бедствие. Не издържах дълго и си тръгнах. Оставих ѝ един голям апартамент във Варна, едно работещо капанче на морето и се върнах в София.

   Бях решил да ощавя отново Пешо Шубето. Ама не! Той извади от някъде ловната си пушка и надупчи БМВ-то, което бях забърсал на гарата в Пловдив. Докато се чудех какво стана, проклетникът ме удари по главата. Отворих очи, ръцете ми бяха вързани със свинска опашка, а полиците рекетираха Пешо за преработения газов пистолет.

   В Севиля пристигнах на разсъмване. Тираджията, хърватин, ми даде 200 евро и ме остави да се оправям както мога.

   Испания се оказа рай за крадец като мене. Колите просто не ги заключваха. Всичко, каквото успявах да открадна веднага продавах. Нощите киснех в едно интернет кафене до гарата. Там спях на топло, там се хранех, там завързвах нови запознанства по интернет. Привечер излизах в градската джунгла, като хищник, за да открадна без да ме хванат.

   Най-добри приятели ми станаха двама румънци от Констанца.  И те крадяха, само че злато, кредитни карти, портмонета и дамски чанти в метрото . От тях научих за интернет кафето и вече не ми се налагаше да спя и зъзна като куче по пейките в градския парк. Румънците знаеха добре испански и ми бяха от полза когато се налагаше да продам едно друго. Делях с тях по равно. Няма да ги забравя, свестни момчета бяха за мен, преди да ме арестуват отново в Испания.

   - Началнииик! Разкарай тая овца, жена ми. Кажи ѝ, че съм болен! – взех си якето и тръгнах по коридора, обратно към стаята си. Както в Испания, така и сега в „Кремиковци“ бях сам като куче, без стопанин, без глутница, без кутрета... Свободен, но тъжен.

   Някой бързаше зад гърба ми. Обърнах се, защото я подуших, усетих сладникавия ѝ парфюм. Изчаках инспекторката да приближи. Беше ми приятна нейната близост. Тя спря, подаде някаква бележка и ме потупа приятно по рамото.

   -Жоро, няма как. Налага се да отидеш в стаята за свиждане. Повярвай ми за твое Добро е!

   Облякох якето и понечих да скрия бележката. Но в коридора нямаше никой,  приближих се под лампата и зачетох:

   „Татко, ти не си ме виждали и не подозираш, че имаш дъщеря. Аз обаче имам баща и си го искам обратно. Прекалено дълго майка ми криеше, че си жив. Лъжеше, че са те гръмнали твоите приятели, че си престъпник и  че за нас е по-добре да си умрял.

   Да, за нея е по-добре. Тя заминава с новото си гадже, адвоката, за Турция – имала наследство там от роднини и нямало да се връща. Татко, аз обаче си нямам никого, може би само теб. Ела поне да ме видиш. Вече съм на 13 и момчетата ме заглеждат.

   Утре ще дойда пак в 3 след обед, защото съм на училище. И в други ден ще дойда и в по-други ден също…

Мила Николова“

   Сгънах грижливо и прибрах в джобовете си листчето от ученическа тетрадка, за да мога после пак да го прочета.  Огледах се наоколо, пак нямаше никой. Погледнах в охранителната камера. Който и да наблюдаваше сега мониторите щеше да види как грубото, недодялано копеле, дето се биеше с всеки и за всичко сега плаче като момиченце…

   А аз плачех от кеф, за първи път в живота си.

СО08082018Суходол