5.08.2010 г., 9:09 ч.

Испански дневници(Историята на едно ослепяване) 

  Проза
1636 0 16
14 мин за четене

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ОСЛЕПЯВАНЕ

 

Дните минават бавно, бавно. Две седмици нищо не се случва.На скайпа се взирам в лицето на дъщеря си, за да открия промяна. Питам непрекъснато какво и се случва, за да разбера дали шесте деца са още с нея, но тя след толкова ин витро не ми отговаря убедително.Гледам от моето място децата в детската площадка как се къпят в пясъка и се , моля, моля...Дано този път да и оставят поне eдничко, да осмислят живота и.

Звъни телефонът. Синът ми е. Гласът му е ужасен. Скачам на крака. Тъжните нотки и обръщението ,,майче“ показват лоши новини.

 –Майче, стана нещо с кака...Ето, давам ти я...

 Сълзите ми рукват. Мъка. Мъка...Моето птиче с изгорено крилце отново е пострадало. Не са помогнали нито сълзите, нито питката, с тях замесена!Не са помогнали нито белите цветя, нито горещите ми молби, отправени към небето! Нечий голям грях изкупува детето ми!

 На телефона е. Плаче. Като видяла капките кръв, е загубила съзнание. Мъчи се да ме убеди, че аз съм била там, но никой не и вярва, че е било истина. Не говоря от мъка. Една буца е запушила гърлото ми.,,Божичко! Нима борбата за рожба ще я докара до лудост!“-обръщам поглед нагоре аз.

 Убеждавам я, че не мога да бъда там и тук едновременно и я питам, ако иска, да си тръгна веднага. Отново тъга и сълзи...Така ли ще се казва втората част от моя дневник? Нали смятах да запълвам тетрадки със сълзи от радост и смях! До кога ще продължава това? До кога!!!

 –От шест, нито едно-мислено разговарям аз с пейката.

 -Как така нито едно? Нали казваше, че там, в оня дом, има много деца!

 

 Времето върви бавно.Не ми се говори с никого...

Телефонът звъни. Поглеждам номера и не отварям линията. Болната ми сеньора усеща, че нещо не е наред и само си мълчи. Протяга напред ръце да изтрие сълзите ми с дланите си и клати глава с разбиране. Оставям я и отивам на следобедната ми работа. Тръгвам си по-рано, за да се отбия до телефоните, от където мога по-дълго време да разговарям. Страх ме е да набера номера, а и дъждът в очите ми не спира, а главата...

 Зет ми е отсреща. Гласът му е спокоен и весел

-Фалшива тревога!!!-казва той, а аз се сгромолясвам на стола в кабинката.-Докторът ни обясни, че може да се случи и ним посъветва да направим тест за бременност след една седмица.

 Не чувам нищо. Лошо ми е. Затварям телефона и оставам на стола. Кръвното ми не е в границите. Усещам главата си извън контрол от болка. Гади ми се.Хвърлям две евро за разговора и тичам да повърна навън.

 Помага ми младо момче с шише вода. Благодаря му и се довличам до автобуса. Защо  преди да ме огрее слънцето винаги трябва да ме облее вряла вода?Не може ли всичко да върви добре? Какво ли ме чака занапред?

 Страх... Това е.Не го искаш, но няма спасение. Той се впива в теб, притиска те отвътре и затова умираме от страх. Цялото човечество е настръхнало за утрешния ден, а когато той премине, идва ред на следващият и така животът ни минава в непрестанен страх. Завиждам на хората, онези със силните усещания.Само те се борят с него. Казват му, че той, страхът, е едно чувство и може да се преодолее.Поглеждат към небето, стискат челюсти и се хвърлят в пропасти, в бурни води, от самолети, без дори да се замислят, че лошият късмет може да не отвори парашута и те да изчезнат там, в пространството. Други търсачи на силни усещания покоряват върхове, без страх, че няма да се върнат и какво излиза? Със страха се бори рискът. С това чувство пък надвиваш собствения си страх.

 Ето, дъщеря ми, например, не я е страх да рискува здравето и живота си и се подлага на какво ли не, за да се сдобие с рожба! Катери се по високото до върха. Пада в пропастта и отново поема нагоре. Тя носи частица от моята борбеност и надвива страха с риск, но ако утре в София не я зарадват, дори да и пращам по облачетата хиляди майчини сълзи, те няма да я стоплят и помогнат...

 

 Днес е срещата ми с Мария Хосе и кучето и. Надеждата за утрешния ден е изписана на лицето ми, но тя не може да я види.

 ,,Зеленото човече“ни дава сигнал да пресечем. За мен като светлина, за Мария Хосе –като писукащо  пиленце, когато то настига другите и гласчето му не е така тревожно, тя засилва темпото.

 -Елена, гадаете ли на кафе?-пита ме тя.-Искате ли да седнем в този бар?

   Тя дава знак с желязната рамка на гърба на кучето и то, без да се замисля, влиза в бара.Тук я познават. Сервитьорката я нарича по име. Сигурно идва често с кучето, защото и с него се държат приятелски.

-Днес ще ти разкажа една съдба...Искаш ли?

 Тя слага цигари на масата. С опипване вади една и я пали. Дърпа като страстен пушач. Задържа дима и го изпуска по малко.

 Аз знам какво е да човъркаш с пръст в раната, а на нейното лице е написано, че нещо се е случило, затова търпеливо чакам. Днес след обяд не съм на работа, така, че няма за къде да бързам.

 -Като имаш дневници, можеш да я напишеш в тях. Разказвай я на познатите ти , за които смяташ, че са нещастни, както се смяташ за нещастна ти, например.

Започвам...

 В Мадрид пристигнах сама от провинцията. Бях само на двадесет години. Млада, красива. Хората се обръщаха да ме гледат, когато вървях по улиците. Бях обаче бедна, без родители, близки, познати. Една личност, която не познавах, случайно ми помогна да се кача на влака за Мадрид.

 Хареса ме един младеж от богато семейство.Обикнахме се.Майка му беше много властна жена и смяташе, че е престъпление в рода и да влезе едно момиче от провинцията, което има само един стар куфар с две блузи и толкова поли. А ние се обичахме...За майка му не бях нищо повече от една натрапница, която беше отнела съкровището  и, единствения и син, който аз присвоих за мен в дългите нощи. Родиха ни се две прекрасни деца...

 Цигарата и свършва.пие няколко глътки от кафето и продължава да ми говори.

 -Те растяха в разкош, но бяха повече нейни, отколкото мои. Свекърва ми знаеше как да наранява и унижава едновременно. Ако аз кажех нещо на децата, тя се намесваше, за да го отдалечава от мен всеки ден и час. Плачех, но не търсех утеха от съпруга си. Дългите нощи бяха за други неща. Вечер около голямата маса обикаляха няколко слуги, които тя зорко следеше, но не изпускаше от поглед и децата. Те се гушеха в съпруга ми и компенсираха отсъствието му през деня.Аз нямах права над тях. Те, моята плът, принадлежаха на фамилията и за тях постепенно аз станах една от обслужващия персонал...

 Погледът и блуждае някъде напред. Иска и се да заплаче, а не може. Прекъснало е нейното ручейче във времената, когато са отнемали малко по малко от щастието и. Изпитвам срам, че съм се разкиснала за нещо, което може да се уреди с осиновяване на дете и непрекъснато хленча!

 Тя пали нова цигара и отпива от изстиналото кафе:

 –Това не е всичко. Преди осем години по това време съпругът ми се откъсна от работата си, за да прекараме заедно с децата далеч от Мадрид новогодишните празници. Свекърва ми като орлица разпери криле над тях и взе решение, различно от нашето. Децата оставаха. Заминахме сами. Сбогуването беше трагедия за него. Плачеше и ги прегръщаше, като че никога нямаше да ги види отново. Аз го ревнувах от децата.Тогава не знаех как да се боря. Бях крехка и ранима, а  да се изправя срещу фамилия аристократи, в чиито вени тече синя кръв, беше равносилно на смърт. Успокояваше ме това, че бяха още деца, тя на 12 , а той/ на 10.

 Дълбоко в нея отвътре се отронва въздишка. Пали друга цигара, а сервитьорката отнася няколкото фаса, смачкани в пепелника.

-Винаги ли пушите толкова?-питам аз ни в клин, ни в ръкав, за да наруша настъпилото мълчание.

 –На ден пия по няколко кафета, а цигарите ме успокояват.

 Не съм чула да поръча ново, но и го поднасят. Моето си стои в чашката. Сигурно сервитьорите знаят какво да правят и сменят празната чаша с пълна веднага, щом свърши, без да чакат покана.

 Тя бърка в чантата си и вади голямо портмоне. През ума ми минава мисълта, че ще плати сметката и аз също ставам и почвам да тършувам в моята за портмонето. Това ме поставя в смешна ситуация, защото тя вади снимка. От нея ме гледат нейните две деца.

 -Това е единственото, което ми остана от тях. Целувам хартията и плача без сълзи...

 Губя търпение и питам:

 -Къде заминахте само двамата за празниците?

 –Отидохме в Унгария. Знаехме, че е много красиво там. Гледката от прозореца на хотела ми напомняше замъка на принцесите. Липсваха ни децата. Исках по телефона да им го кажа, но чувствувах, че думите ми засядат в гърлото. Тогава сълзите ми течаха без мярка, затова сега не мога да плача. Решихме част от дните да прекараме в планината, близо до града, в който бяхме отседнали. Сменихме хотела с дървена къщичка на два етажа, която беше само за нас. Никога не забравих аромата на бор и стените на стаите, от които ни наблюдаваха безжизнените очи на препарирани животни.На пода вместо пътеки имаше кожи от мечки и тигри. Някаква тиха тъга висеше във въздуха там.

 Разхождахме се из планината прегърнати, необезпокоявани от зоркия поглед на орлицата, която мразеше нощта и мен...Ако те отегчавам искам да ми кажеш!

 Тя запали нова цигара.

 –Чакахме да изгрее луната, а тя там беше като голямо слънце. Бяхме щастливи.Прибирахме се  в дървената къщичка и спалнята запечатваше завинаги голямата ми любов. Изморени до болка, прегърнати посрещахме утрото. Освен любовта ни топлеше и камината, която някой непрекъснато зареждаше с дърва. Изморени от шума в Мадрид се чувствувахме като в приказка.

 Един ден, като се събудихме, всичко беше побеляло във сняг. Големи, едри снежинки летяха като перушина във въздуха. От прозореца наблюдавахме как две катерички притичваха по големия бор и скачаха без страх от клон на клон. От там се ронеше пръхкият сняг, натрупан през нощта. Виждаха се две двойки млади хора как търкалят тялото на голям снежен човек, а други двама оформяха главата.сложиха големи черни копчета на бялата му дреха. И сега се чудя от какво бяха те. Може би от застиналата жар в камините. Толкова щастие, събрано на едно място, ми изглеждаше подозрително. Някой с магическа пръчка се грижеше никой да не помрачава щастието ни...

 Мария Хосе спира да говори. Кучето лежи върху лапите си и дреме, сякаш е върху кожата на убито животно, опъната до вечно горящата камина, за която някой се грижи да не свършат дървата.

 –Съпругът ми грабеше в шепите си сняг и триеше лицето ми. Останахме навън, докато снегът скова телата ни. Топлината в стаята се вля в нас завинаги...

 Паузата мълчание ми се сторва час.

 -Сънувах през нощта странен сън.-продължи жената –Бях ледена принцеса. Някой приближи до мен топлина и ме стопи в малка капка вода. Събудих се от миризма на дим. Исках да се надигна, но не можех. От устата ми не излизаше звук, а исках да викам за помощ. С ръка опипах съпруга ми, който спеше спокойно и не помръдваше. Стаята гореше. Последното нещо, което видях в живота си, бяха няколко дъски, които паднаха от горящия таван върху нашата спалня...

 Тя сваля тъмните очила. Сухите и очи се навлажняват и от тях се търкулва едва забележима сълза. Аз не мога да прикривам повече поточето от моите живи очи. Кучето е на крака. Големите му тъжни очи са се  впили в мен, обвинявайки ме, че не спазих обещанието си да не плача.

 Мария Хосе слага отново тъмните очила, за да скрие болката в очите и единствената малка капка роса в погледа, която аз запазвам завинаги в съзнанието си.

 –От пожара ли са сълзите по лицето Ви?- тихо питам аз.

 –Дойдох в съзнание на 27 декември, а пожарът стана на 7ми. Това разбрах след доста време. Чувах говор, но не разбирах.Мислех.че сънувам. Мъчех се да отворя очи, но не ми се отдаваше. Ясно беше, че съм жива. Напрягах съзнанието си, но от там нищо смислено не излизаше. Събуждането и умирането продължиха няколко дни, докато някой на английски ме попита от къде съм, как се казвам и дали си спомням какво се е случило. Говоренето ми причиняваше болка.Исках да скоча, но не можех да се движа. Наредиха ми да не мърдам, защото не са махнали марлите от лицето ми. Щом споменаха ,,изгорено“, си спомних за горящите летви, които се откъснаха от тавана. Казаха ми, че всичко е под контрол и питаха за телефони и имена.Бях в съзнание, а можех и да разсъждавам,,Щ
ом съпругът ми не е казал кои сме, значи не всичко е наред“ Хората около мен говореха език, който не разбирах. Настъпи тишина, която ме изплаши.

 -Ще ви попитам нещо важно.-чух глас. –Вие чувате, но...виждате ли ме?

 Всички мълчаха и чакаха моят отговор. Исках да плача, но не можех. Помъчих се да изкрещя, но и глас не излизаше.

Нима никога повече нямаше да видя децата си?

 Това беше първата ми мисъл, но тя се оказа лъжлива. Видях ги...дълго, дълго време след този случай. Не различих лицата им в съда, когато ми го отнеха завинаги и не можах да им кажа, че много ги обичам и да ги попитам как ще живея без тях.мислех, че светът за мен е свършил до там, до оня миг, в който исках да ги прегърна, а дъщеря ми застана до свекърва ми и ме обвини в убийство!

 Да, Елена! Излезе, че аз съм убила моето съкровище, техния баща! А той беше единственото същество на този свят, което ме обичаше!

 За мен настъпи ад. Нямаше къде да отида. Нямах никого и реших, че няма защо да живея повече.Една сила обаче тогава се намеси, спря ръката ми и ме нареди да живея.

Защо, питам се вече осем години. Децата са вече големи, но не ме искат. Дори ме мразят заради смъртта на баща си, който те толкова обичаха. За мен се погрижи кметството, а една от слугините в бившия ми дом тайно се среща с мен и ми носи новини от там.От резиденцията, в която живея, се погрижиха да се сдобия ето с това съкровище, с Камбера. Много си говорим с нея. Тя за мен е жив човек...

 Кучето я гледаше с умните си очи, а тя го милваше по главата.

 Най-много ме боли от това, че от любовта ми в Унгария се беше зародил нов живот. Аз и него убих там, в сградата на съда, когато отнеха другите ми две деца. Живи и здрави да са!

 Ходя при съпруга си и дълго си говоря с него. Някой ден, ако искаш, ще отидем двете. Имат семейна гробница на Карпетана. Сдобих се тайно с ключ от там...

  Ех, Елена! Олекна ми на душата!..Защо не съм споделила досега с никого всичко това?..Нали ще останем приятелки и занапред?

 -Разбира се!!!-хващам аз двете и ръце.-Децата ти един ден ще осъзнаят грешката си, ще паднат на колене пред теб и ще поискат прошка за греха, който са ти сторили!

 Онова нещо, което движи ръката ми, за да пиша, ми казва:,,Ще стане. Ще стане, както ти си го написала!“

 Не си казваме сбогом, а довиждане. Те се качват на автобуса, който ще ги отнесе в техния дом. Дом, в който чужди хора се грижат за тези, които са предадени от най-близките.

 

                                      (следва) 

© Елена Нинова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • сърцето ми замря...
    толкова ме трогна, мила Елена...
  • Чакам продължение!
    Поздрав!
  • Благодаря Ви приятели,че ме подкрепяте!
  • Хубаво е да има на кого да вярваш, може и да те предадат... но по-лошо е да не вярваш на никого!
  • Покъртително!
    Човекът - това върховно творение на Бога - показан в неговите безброй лица - на възходи, падения, любов и коварство... И в крайна сметка - Човек.
    Кога ще се научим да бъдем хора - за себе си и за останалите? Толкова ли е трудно? Да се обичаме, а не да убиваме душите си?
    Как искам светлината да стигне сърцето на всеки!
    Поздравявам те, Елена!
  • Колко пъти още ще ме разплакваш, Леночка! Невероятна си!!!Не познавам друга като теб! Толкова милостива към другите и немилостива към себе си. Estoy segura que vas a salir y de esa!!! Cuidate mucho! Здраве, сила, вдъхновение, любов без край!!!!
  • Поздрав !Трогателно е!Нека се сбъдне всичко за което мечтаеш!
  • ШЕСТИЦА С ОБИЧ И БОЛКА!!!!
  • Просто, каквото и да се напише, ще е недостатъчно...
    Трудно е да се коментира такъв проникновен разказ, също така, както
    е трудно да се коментира днешният ден на Народа Български.
    Поздравления и БЛАГОДАРЯ !!!
    Бъди.
  • Бог да те благослови, Елена!
    И теб и децата ти! Дано ви даде жадуваното!...
    Много кураж се иска за споделяне... а ти го имаш. И щом имаш него, значи страхът е бесилен. Ще постои, ще помачка, но ще си отиде.
    И не кори дъщеря си, тя не е луда! Видяла е това, което е трябвало да види - една майка - нейната!... Има неща, които не разбираме и които здравият ни (а дали?) разум отхвърля като невъзможни, но кой може да каже кое е възможното и кое невъзможното? Та ние дори не познаваме себе си, камо ли да кажем, че сме опознали всичко видимо и невидимо...
    Вярвай и ще ти се случи!
  • Живот ли бе....а ти си го описала......мъка и страдание....Поздрави Елена!!!И да те дари Бог с внучета и много радост и щастие!!!
  • Благодарности !!!!ХИЛЯДИ за До4ка Галина,Ивон,Нели ,Вилдан ,Плами ,Марина.Бьдете с мен вси4ки които ще 4етьт до края
  • Прочетох...И тънката ми струна се разтегна-аха да се скъса...
  • Плача си... Нали може?!
  • И аз съм с буца в гърлото...
  • Чакам продължението! Поздрав, Елена!
Предложения
: ??:??