Малка стая. Малка чаша вино. Недопечена пържола. Вечерята не беше вкусна. Ще остане и за утре. На ред са мислите. Там нещата са объркани. Не е като вечерята. Хаотично нахлуват спомени и се сменят със фантазии. Погледа следи отблясъка на телевизора. Отстрани се чува музика. Съседите си правят купон. Безинтересни са като пържолата. Времето тече бавно. Погледа се замъглява, музиката се превръща в далечен шум. Единственото нещо, привличащо вниманието е в мислите – и спомен и фантазия. Шумът от купона изчезва. Единствено се чуват ударите на сърцето. Кънтят в ушите ту бързо ту по-бавно. Свързани са с мислите, а те са свързани с нещо хубаво, красиво и незабравимо. Нещо неосъзнато и неизмеримо. Поне до сега. Желание да върна времето. Въпрос – щях ли да тръгна по същия път? Отговор – не зная. Ако мога да го върна, искам ли да зная това , което знам сега? Колебая се. Кое е по-ценно – да имаш нещо и да не осъзнаваш стойността му или да го загубиш и да разбереш какво си имал. Опитвам се да намеря компромисен вариант. Разбирам, че е глупаво. Ще си простя ли някога? Поредна глътка. Завесата е спусната. Времето е само за мен. Започвам да си мисля, че всичко е фантазия. Искам да видя света различен от този в главата ми. За миг сърцето се успокоява. Идва следващият спомен. Красив и хубав. Искам да остана в него. Стомаха ми се свива и ми става топло... топло. Толкова е хубаво, че искам времето да спре точно там. Завинаги. Осъзнавам, че не мога. И пак не искам да се примирявам. Изплува споменът за края. Всъщност бе начало. Начало на осъзнаване, оценка и тъга. Щях ли да имам едното без другото. Успокоявам се, че не би могло. А може би беше възможно. Обръщам се към себе си.  Не мога да открия смисъла на всичко това. Нещата трябва да са прости. Ако разглобиш голямото на малки парченца виждаш причината, но смисъла изчезва. Страните винаги са две. Светла – тъмна, добра – лоша, осъзната -неосъзната ... истинска и прикрита. Възможен ли е прехода от едната към другата без да остане частица от миналото? Желанието и копнежа, подхранвани от спомена за нещо толкова красиво и неизмеримо, че запълва цялата ми същност, достатъчни  ли са за да тръгнеха към стената без да знам какво ме чака? Защо ли да търся без да искам да намирам?  Защо  да гледам без да искам да видя? Искам да запазя всичко, всеки миг, всяка частица, всеки звук от тази приказка. Осъзнавам, че не мога. Оставя ли го, няма да остане място за нищо друго. Избера ли да остана – оставам завинаги. Само със спомена. Изолиран в друг свят. Нереален, но прекрасен. А нещото остава в реалния. Пак две страни и колелото се завърта. Нощта се сменя с ден. Аз съм на вечерята. Вървя напред, а времето е спряло. Земята се върти под краката ми със всичко останало. Аз стоя в пространството със своите спомени.  И въпреки че крача, все съм там. На нашето място. И бързам само да я срещна. Сянката на изгубеното щастие. Копнежа да докосна най-прекрасното ми чувство, болка, обич... вдъхновение. Не искам да се примирявам. Няма да простя на себе си. Не мога. На всеки друг за всичко – да, на себе си не мога. Спомените се  превръщат в мечта. А тя е толкова недостижима. Но е жива. Тя ми дава сили. Вече мога да заспя. И да помечтая, че някога пак ще мога да докосна най-прекрасното ми нещо. Обичам я безкрайно...