Истини


Той идва във съня ми и разказва дълги истини...
Но то е само, когато Луната е празна и кухо дрънчи, пришита към дрехата на Нощта...
Колко дълго говори ли? Не зная...
Оттук, където започва мълчанието ми, когато го гледам,
та чак до края на болката му не спират думите...

Незарастнали истини...
Все още кървящи истини...
Достатъчно е да ги докоснеш с върха на пръста си...

- Кажи ми как да престана да обичам, кажи ми... Знам, че знаеш, кажи ми!

- Не мога да ти кажа, не трябва... Така ще изгубиш част от сянката си и никога няма да можеш
да я накараш да се върне при теб, тази малка частичка от нея ще избяга с писъци от теб, но само ако ти отговоря,
тогава тя ще тича гола, тази мъничка частичка ще тича гола някъде по улиците в ужас от това, което си се съгласил
да съхраняваш...

- Искам!...

- Но Искам е твърде силна дума... Нима мислиш, че можеш да носиш белезите, които тя оставя?

- Да...

- Когато бях малък баща ми ме зашлевяваше, усещах как отпечатъците от ръката му се
впиват някъде дълбоко в мен, усещах как болката не може да изтлее с няколко думи на съжаление
и няколко шоколада, зашлевяваше ме с всичка сила, а той бе много силен, плесницата му, дълго след като съм я понесъл, оставаше
като ехо в ума ми, да, в ума ми, защото тогава не вярвах, че душата съществува, досущ като героинята
от една книга мислех, да, но той никога не спираше с тази плесница, винаги продължаваше... Ударят ли ти
едната страна, обърни и другата, това придоби ново значение за мен... В началото усещах струйките кръв, стичаха
се по бузите, сетне по врата... Усещах синините, усещах омразата, усещах злобата, усещах унижението...
Но в следващия момент кожата ми изтръпваше и единственото, което усещах, беше топлината... Защото кръвта и топлината са свързани, знаеш...
Сетне се поглеждах в огледалото и виждах лицето си, но не можех да разбера кой е там... Дълго време се опитвах да разбера кой е там...
Гледах пак и пак, не можех да видя кой е там...
Беше някой непознат и неясен, някой мъничък, разбъркан, разпилян и в същото време свит на кълбо,
Бьо, разбираш ли какво е това? Да си едновременно разпилян и свит на кълбо, не мога да обясня това, не мога да дам
друго име на това усещане...

- Напротив. Познавам това усещане...

- Поглеждах се в огледалото и след дълги часове успявах да разбера, че това съм аз, а не някой друг, в такива моменти
ми се искаше, някъде много извътре в мен връх взимаше желанието да не се бях познал никога, това да не бях аз, наистина
да беше просто някакъв непознат... Но това бях аз... Моето лице... Моята кръв... И сините очи... Защото контрастът е голям, да,
кръвта по лицето и сините очи... Но сякаш това нямаше значение, нищо друго нямаше значение, най-важно бе, че нямаше
къде да отида, какво да кажа, как да се измъкна... Бях там... Затворен в кръга на безкрайното отчаяние... Ето така престанах да обичам.


Той идва във съня ми и разказва дълги истини...
Толкова дълги и болят, не мога да ги заглуша...
Не мога...
Не мога да ги изтръгна от ума му, макар и сега да вярва, че душата съществува, как искам да ги изтръгна...
Как искам...
Но Искам е твърде силна дума и все още не умея да нося белезите, които тя оставя...