Събудих се, когато колата спря. Качихме се в апартамента на Мишо и той ми показа стаята ми. Влязох вътре, хвърлих чантата на земята и застанах до прозореца. Мишо ми говореше нещо. Звучеше някак далечно... Чувах гласа, но не и думите му. След малко се чу звук от затваряне на врата. Не помръднах. Гледах през големия прозорец... “Толкова високо... Ако сега падна и полетя надолу... Няма ли така да е по-добре? Няма ли да...“ Отстъпих назад и извадих една хавлия от шкафа. Миризмата на болницата се усещаше по дрехите ми, миризма на отчаяние, болка, смърт... Имах чувството, че е пропила в кожата ми, в цялото ми тяло. Топлата вода ме обля, отмивайки това отвратително усещане. Да можеше да отмие всичко. Спомените, кошмарите, страха... Облегнах гръб на студените плочки и се свлякох на земята. Водата падаше върху мен. Стичаше се на вадички по лицето ми, смесваше се със сълзите ми и ги отмиваше... Излязох от банята. Не знаех колко време бе минало, а и не ме интересуваше. Облякох се набързо и се свих върху леглото. Загледах се през прозореца, навън вече бе станало тъмно. Исках да остана будна и да се насладя на нощното небе, но сънят надделя... Утрото бе сиво и не само то, за мен вече бе сиво. Времето сякаш бе спряло да тече. Дните ми бяха еднообразни, дълги, мъчителни... Но тогава. ритъмът се наруши... Един ден ми се наложи да ида до болницата, заради някакви изследвания. Въпреки че не исках, накрая ме убедиха, че трябва. Инжекции, кръв, лекарства, документи... Когато си тръгнах от болницата вече се бе стъмнило. Хванах автобуса и слязох след няколко спирки. Спирката не бе близо, но не бе и толкова далеч. След шест пресечки щях да съм вкъщи, само още шест пресечки. Тръгнах по тротоара. Беше онова време, когато деня се слива с нощта. По тротоара вървяха малко хора закъснели да се приберат, забързани на някъде и не обръщаха внимание на прелестната вечер. А тя наистина бе такава. Небето бе ясно и звездите светеха ярко. Беше топло, макар че се бе появил вятър. Това бе една от онези последни топли вечери, когато лятото среща есента. Когато то си отива, сбогува се, дарявате с последния си слънчев лъч, с последната птича песен, с последната луда емоция. Обичам тези дни, въпреки, че хората не успяват да видят тяхната красота. Изпълнени са с такава тъга, с едно вечно обещание за завръщане... Така ми беше казал някога брат ми. В един такъв ден, малко преди да се загуби от погледа ми... Но от тогава мина много време. От тогава всяка година изпращам лятото и чакам трепетно завръщането му. Обещавам, че когато се върне аз ще бъда там, за да го посрещна. Почувствах се виновна. Бях пропуснала всичко, не бях разбрала как са минали тези невероятни дни и ето, че сега настъпваше последната лятна нощ. Бях се забавила твърде много. Слънцето бе прибрало и последния си топъл лъч и луната вече надничаше между облаците. За миг се почувствах, както преди, уютно в прегръдката на тъмнината, но в следващия миг това чувство бе изтръгнато от мен със страшна сила. Някой ме наблюдаваше, знаех го. Можех да усетя невидимите очи впити в тила ми. Усилих крачка. Още няколко пресечки... Последваха ме. Бяха готови на всичко, за да не изпуснат плячката си. Още само няколко пресечки... Страхът ме обземаше напълно. Пулсът ми се ускори и трудно си поемах въздух. Ускорих крачка още повече. Обръщах се често назад. Не виждах нищо, но знаех, че са там и, че приближават. Побягнах с всичка сила. Хората по улицата ме гледаха странно, но не ме интересуваше. Те идваха, настигаха ме. Сякаш можех да чуя учестеното им дишане... Тогава ми хрумна нещо. Свих в съседната пряка. От тук щях да стигна до задния вход на сградата на Мишо, а от там щях да се кача нагоре. У дома, в безопасност... Още само няколко метра и щях да съм далеч от Тях, но тогава мракът ми разкри неочаквана изненада... Вместо спасителната врата, пред мен се разкри висок тухлен зид. Бях направила фатална грешка. Заради тъмнината и страха бях влязла в грешната улица. Когато погледнах напред видях пълното измерение на грешката си. Сама бях се вкарала в капан, от който не можех да се измъкна. Дори да бе останала някаква бегла надежда и тя умря, когато двата силуета застанаха на входа на уличката. Сърцето ми спря, исках да извикам, но нямах глас да го направя. Те останаха неподвижно за миг и минаващите коли осветяваха силуетите им. Бяха само два силуета в нощта. Бяха някакво ужасяващо подобие на вълци, излязло от най-извратените кошмари. Започнаха да навлизат в уличката. Тя бе осветена само от един, закачен високо фенер, чиято светлина караше преследвачите ми да изглеждат още по страховити. Движеха се безшумно. Пристъпваха бавно, не бързаха, играеха си с мен. Бях вцепенена от ужас. Заотстъпвах назад, докато не опрях гръб в стената. Едва си поемах въздух, кръвта бушуваше в главата ми и притъпяваше всичките ми сетива. Чувах само притъпеното ръмжене. Не виждах нищо друго освен отворената паст... Притиснах се в твърдата стена зад гърба ми, сякаш очаквах да се огъне и да премина през нея о отчаяно впих пръсти в грапавите тухли. Предвкусвайки предстоящото угощение, те едва се спираха да не се нахвърлят върху мен на мига. Очите им светеха зловещо в мрака... Можех да прочета мислите им, да видя желанието им да убиват и изгаряща жажда за кръв... Все по-близо и по-близо... С всяка тяхна крачка наближаваше краят ми. Ако имаше на кого, бих се молила. Бих се молила, бих умолявала всеки бог, всеки странстващ дух, всеки демон да ги спре... Бяха вече само на крачка от мен. “Вълците“ вече едва устояваха на жаждата за кръв и тогава един се хвърли със скок към мен. Беше вече късно за молитви. Затворих очи и времето сякаш спря...
© Siada Всички права запазени
Много добре написано, напрегнато, страхотно. Ще чакам другата глава с нетърпение. ;3