Стрелките напираха да разкъсат ръката ми! Не обичам часовници! И този не го обичам, но го сложих, за да не объркам нещо… Предната нощ изхвърлих телефона си от деветия етаж и сега бях като без една ръка… Бях свикнала постоянно да е по мен – в ръката, в ушите, в джоба на дънките… и сега го нямаше. Полетя от деветия етаж и дори не слязох да го потърся – едва ли е останало нещо от него, а и не ми трябва вече… само още малко и ще тръгна, но защо ли се бави?...

   И тези лампи…

Някой беше забравил да ги включи. Само едната процеждаше лека светлина и раираше на посоки калните павета под краката ми… А аз обичам да ми е светло! Обичам да виждам силуета му в далечината… а и тези райета, чудех се как е възможно да се раира павиран път. Нали сте виждали павиран път? Един такъв на дъги е… а този беше раиран… сигурно е от светлината…

   А май беше утро, нещо ми се губи… Утро ли е? Чакай да си погледна часовника! А не го харесвам, прекалено е стилен за грубите ми ръце, а и бельото ми не отговаря на очакванията, които би имал мъж, който види такъв часовник… но го сложих, за да не объркам нещо, за да не закъснея…

   Само да не забравя да дишам, когато го видя! Да не забравя да…

- Здравей! Отдавна ли ме чакаш?

- От… Чакай да погледна часовника си! От около десет минути – кого ли залъгвам… нямам никаква идея откога съм тук…

- Добре! Хайде тогава да тръгваме! Добре ли си? Изглеждаш ми напрегната! Всичко наред ли е?

- О, да!  - … само да не забравя да дишам…

- Как мина? Боля ли те? Нищо не ми разказа! Търсих те снощи, но телефонът ти беше изключен… Исках да дойда с теб!

- Мина… болезнено, но не се притеснявай! Няма я вече!Още няколко дена ще кървя и ще мине…

- Не съм се притеснил за плода, а за теб! Нали се разбрахме! Ти самата каза, че не можеш да се справиш едновременно с учене и с дете! А защо „Тя”? Мислиш, че може да е било момиче?

- Ами не знам! Сънувах я! Гушкаше ме и ми казваше „Мамо”! Приличаше на теб! Да не говорим за това! Става ли?

- Добре! Няма! Само искам да ти кажа, че съжалявам! Съжалявам, че…

- Моля те! Не съм готова, нека някой друг път!...

- Добре!...

   Приплъзнах ръката си към дланите му и оставих топлината им да ме облее… Имаше толкова нежни ръце! И винаги галеше моите с палец… Трябваше да запомня тази топлина…

- Гладна ли си? Искаш ли да хапнем първо?

- Да хапнем! – … не исках, нищо не ми се ядеше, имах чувството, че ако сложа нещо в устата си, няма да успея да го задържа повече от минута…

- Хайде! Ей там, на ъгъла, има хубав ресторант!

- Да, добре, да отидем там!...

Толкова бързо се изниза времето… Говорихме си нещо, помня, че се смееше и ме гледаше в очите! С онзи блясък, който ме плени още първия път, когато го видях! Дори успях да ям! Но не посмях да пия… казах му, че ме боли стомах и предпочитам да пропусна… Слушах гласа му, за да го запомня! Попивах всеки един милиметър от лицето му! И се усмихвах… за да ме запомни... такава…

***

Все още нямам телефон! Но часовникът е винаги на ръката ми! Нарисувах си и един в коридора на стената…

Понякога дълго рея поглед през прозореца и нищо не може да ме върне обратно, освен часовникът…

А тя има нужда от мен!

                         … и прилича на баща си…