Имах един приятел със собствена логика за живота. Първоначално не го разбирах, защото тя беше странна. Него не го интересуваше почти нищо. Не се доверяваше на хората и не ги допускаше близо до себе си. Не се привързваше към никого. Обичаше единствено семеиството си.
Мислех, че това е лудост. Че без да се довериш поне на един човек, не може. Според мен човек трябва да изразява чувствата си и да споделя мислите си.
Но мина време и започнах да го разбирам. Осъзнах, че е много по-добре да пазиш мислите и чувствата за себе си. Започнах да мисля, че любовта е глупава прищявка на хората и че нямам нужда от приятели, за да се чувствам добре.
Отначало е доста трудно да си така здържан, но май е по-добре, защото никой няма да ти се присмива, като споделиш нещо по-лично с някой. Винаги ще дойде момент, в който приятелите ти ще те разочароват или изоставят и тогава идва голямото разочарование, което аз се опитвам да избегна.