25.10.2013 г., 14:34 ч.

Историята на глупака 

  Проза » Разкази
811 0 4
6 мин за четене

Историята на глупака

 

- Нека ти разкажа една история - рече мъжът и се почеса по брадата с кутре.
Гласът му ме стресна. 
- Откъде се взе? - изненадах се.
Той смръщи вежди, но се отказа да отговаря, а вместо това цъкна с език и се усмихна.
- Дай първо да ти разкажа аз историята, пък после... То ще си покаже, а?
Погледнах към реката, която течеше пред краката ни и белите зайчета, които пробягваха по повърхността на спокойната вода, оставиха петна върху зениците ми. Свих рамене, но не го погледнах.
- Това е една много тъжна, но и много смешна история - започна мъжът с патос - От нея ще разбереш смисъла на живота... и че той понякога е безсмислен.
Прекъсна за малко и изви глава настрани. Почеса се пак по брадата и продължи с отривисто кимване:
- Тя започна не много отдавна...
- Ще я разказваш ли или не? - сепнах му се.
- Имало едно момче - Гошко. Та Гошко бил много добро дете. Нали ги знаеш... от тия усмихнатите, русички, със сини очи, с които мама се хвали, като покани съседките на кафе. Е, същият експонат. Гошко обаче, на пук на добротата, бил нещастен. Ходел на училище и срещал приятелите си, играел с тях... ама те му се виждали големи нещастници, защото...
 И мъжът отново прекъсна. Погледна ме нахално, вдигна едно шише с уиски, ако не лъжеше етикетът, и най-нагло проточи устни към бутилката като комар. Свих злобно устни, но нищо не му казах. 
- Докъде бях стигнал? - успя да продума той и се задави- А, да. Нещастници били. `Щото, кхъ.. кхъ... кхъ... когато учителката направила някакъв смотан номер с карти, всички изпаднали в детски възторг. Нали знаеш? Скачали, викали, пляскали и разни други там... 
- Ти си пиян! И откъде се взе, по дяволите?
- А ти си идиот! И дяволите ги остави на мира, не че те са те оставили тебе... - отпи отново сериозна глътка от алкохола и ме погледна с насълзени очи- Нещастници са. Защото добрият Гошко знаел, че номерът е измама. От тия трикчета с карти, елементарните. Нали ги знаеш?
- Повтори още три-четири пъти "от тия" и "нали знаеш" и със сигурност ще ги науча дори да не ги знам!
- Ох! Тъп и злобен. Колкото повече, толкова повече!- контрира той и се изхили пиянски.
После поклати глава и продължи съвсем сериозно, защото аз се отказах да му отговарям и се обърнах към реката.
- Добрият Гошко казал на нещастниците, че това е лъжа... че не е магия, а измама.  Познай какво станало.
Повдигнах вежди и издух бузи. Идваше ми да кажа: "Нещо грандиозно ще е станало!" Мъжът осъзна, че нямам никакво намерение да му отговарям и явно раздразнен отново почеса брадата си.
- Добрият Гошко станал лошият Гошко. Видиш ли...
- Не видя - не се сдържах.
- ... той им развалил кефа! Даже учителката му се разсърдила. Развалил й номера! Добрият Гошко не знаел, че страда от една болест, наречена честност. Не можел, горкият, да излъже себе си. Искал, не искал... винаги виждал дребните трикчета. Я на даскалите, я на другите деца... С всяка година тези малки измами ставали все повече и по-големи. Или просто той сега започнал да им обръща внимание. Не знам, нито пък той знае, но идеята тук е, нали разбираш, че Гошко вече виждал хората в друга светлина. Една по-истинска светлина, която огрявала, за съжаление, и познатите му и роднините му, а и него самия. Затова лошият Гошко... кхъ, кхъ - мъжът се задави отново и започна да се бие в гърдите, но след като и това не помогна прибягна до последния си коз, та нали клин клин избива. Затова надигна шишето уиски и отпи няколко глътки.
- До къде... - опита се да попита, но от гърлото му излезе само шепот.
- До лошия Гошко - напомних му.
- А, да - кимна той и си избърса очите - Лошият Гошко страдал. Постоянно, навсякъде, с всеки... Другите не искали да има такъв. Все някой да им разваля номера, да им краде смеха и кефа. Гошко провалял всичко и затова хората го подгонили. Той не знаел какво да прави. Какво ставало, по дяволите? Защо всички го мразели? Та той им показвал истината! И Гошко останал, там където били хората. Близко до акъла е да се сетиш, че те го хванали. Ами нали Гошко не се дърпал? Хванали го и го завързали за един стълб. Това му било наказанието.
- Да го завържат на стълб? - попитах аз невярващо.
- Чакай! - извика ми мъжът - Това е история. Има още! Та завързали го на стълб и всеки, който минел покрай Гошко, късал малко от него. Някой си скъсвал месце, друг пръстче, трети цял крак, а четв...
- Добре, добре! - преварих го - Ясно ми стана.
Мъжът ми хвърли кос поглед.
- Нищо не ти е ясно, идиот такъв! - изрева насреща ми и вратните му жили едва не се скъсаха- Слушай историята и млъквай, глупако!
Обърнах се към него с бледо лице и се разкрещях:
- Ах ти, пиянде! Откъде се пръкна, че да ми разказваш глупости? Каква е тази некадърна история!?
Мъжът стана от тревата и аз отстъпих назад.
- Я ме погледни хубаво, глупако- предложи ми той съзаклятнически и си доближи лицето - Да ти приличам на някого?
Тогава може би го познах, но дали исках да призная... това вече е друг въпрос.
- Какво помниш последно, а? Да си се разхождал из някои равнинни местности наскоро? 
Очите ми се ококориха бавно и достигнаха размерите на яйце. Последно си бях вкъщи и се готвех да си лягам. Не... всъщност си легнах...
- Сънувам?- предположих аз.
Мъжът ме тупна по рамото и се усмихна.
- Браво! И да ти улесня задачата - аз съм ти. Само че този, който винаги си искал да бъдеш - каза и намигна с дясното си око.
Затърках лицето си с ръка и щом усетих, че долната ми челюст е увиснала, разтресох глава като куче и я върнах обратно на мястото ù.
- Да ти доразкажа ли историята? - попита той, или пък аз, което предпочитате. Кимнах му и мъжът седна обратно на земята.
- Та болката на Гошко не спряла. Той бил осъден да живее в нея. Там, завързан за стълба, за да може всеки човек да мине и да разкъса част от него, за дето си е позволил да граби от щастието на другите. За Гошко изход няма! Той ще си стои на стълба завинаги не защото е чудовище, крадящо щастие, а защото е бил достатъчно глупав, да не послуша моя съвет. 
 Двамата срещнахме погледи- съвсем открити и истински. Моят, изпълнен със страх, а неговият със спокойствие и сила. 
- Не стой така... - усмихна ми се мъжът.
Наведе глава към мен и със същата тази странна усмивка прошепна:
- Бягай.
Изцъклих очи от напрежение. Въздухът се опита да изскочи от дробовете ми под формата на вик, но аз го удържах и бузите ми се издуха смешно. Разперих отчаяно ръце: "Ама сега ли?"
 Всичко в мен казваше да бягам и аз просто хукнах. Обърнах се и право в реката. Преплувах я, скочих на другия бряг и се впуснах в лудешко тичане. Не се обърнах назад.

 

© Николай Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не разбирам какво имаш предвид. Обясни за коментарите и лирическия аз.

    Едит: Чак сега направих връзката с моя коментар, извинявай. Е къде може да избяга човек? В себе си, разбира се.
  • Благодаря ви за хубавите думи.
  • Страхотен разказ, точно каквито най-обичам! Всеизвестно е, че много малко хора искат да знаят истината и дори целенасочено бягат от нея. Поздравления за якия похват със сънищата. Ако ти е интересно, погледни това мое творение, което донякъде размишлява върху подобни въпроси:
    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=312229
  • Инстинктивните модели на поведение( борба, застиване, бягство) помагат на индивида да оцелее в заобикалящия го свят, но когато дебатът за редното-нередно се води "под кожата" ... "чудовищата" всеки си ги опитомява, бяга от тях или си ги преборва сам. Хареса ми "Историята" ти.
    Поздрав!
Предложения
: ??:??