3.11.2012 г., 11:54 ч.

Историята на скитника 

  Проза » Разкази
792 0 0
5 мин за четене

Никога не забравих историята на скитника. Всъщност, човек никога не може да предположи дали и в кой момент ще се случи нещо съдбовно, което да му промени отношението към живота. При мен беше писано явно жена ми да ме накара да изхвърля боклука. Може би ако не беше толкова настоятелна, щях да го изхвърля на сутринта на излизане за работа, но тя не, та не – сега.

    Навън вече се смрачаваше, когато аз, доволно стиснал свитото чувалче с домакински отпадъци, се запътих към близките контейнери. Тъкмо метнах боклука в един от тях, когато в мен почти се блъсна човек. В този момент единственото, което ми мина през ума, беше: „Стига де, цял ден се бутат всички в мен” - и наистина го и мислех, но явно кой знае как съм изглеждал, защото онзи почти обидено ми се тросна.

   - К’во бе, брат ми! Нещо май не съм ти приятен, а? Кой е па тоя, нали? Аз съм никой, а?! Недостоен!

    Погледнах го. Видът на човека изглеждаше окаяно. По всичко изглеждаше или поне така реших, че е бездомник. Мъжът срещу мен беше на видима възраст около петдесет, петдесет и няколко години. Носеше скъсан шлифер в долната му част. Ръкавите му бяха в същия вид, а обувкте определено не бяха за дъждовно време. Под шлифера беше, доколкото успях да преценя, с дънки поне, три номера по-големи от неговия, както и някаква стара кафява фланела. Личеше си, че е скитник, пък и начина му на говорене завършваше изцяло тази картина. Тръгнах да се прибирам когато онзи пак се обади, решил явно да не ме остави на мира. Не ми беше приятно, но какво можех да направя.

    - Ало, господинът, дето се гнуси от мен! Чуваш ли ме, бе?! Искаш ли да ти разкажа една хубавка историйка? – каза той, като седна на бордюра в близост до един от контейнерите. Бръкна в левия си джоб и оттам извади пакет цигари и някакъв мърляв кибрит. Запали си цигарата и продължи да ме гледа от долу нагоре изпод вежди. След изучането ми и в явно по-добро настроение, той продължи с монолога си.

    - И какво, господине? Мислиш се за нещо повече от мен, нали така? Викаш си:  „Тоя па прошляк к’во ме занимава са?” - и се чудиш как да се отървеш от мен. Искам да ти кажа, господин щастливец, че и аз можех да бъда като теб, ама криво ме залюля люлката. Нали се сещаш? Да на е съм избирал? Не, не, не, седи сега да чуеш.

    - Извинете, ама аз само дойдох да изхвърля боклука – казах аз. – И жена ми ме чака.

    - Жена ти нищо няма да ù стане да те почака пет минути – нахално ми заяви той, като продължи, без да взима под внимание думите ми. Кой знае защо, но не се прибрах, останах да чуя какво ще ми каже. Не за друго, ама беше започнало да ми става интересно.

    - Та както ти казах, жена ти може да изчака. Татко чака майка двайсет години. Хаха, чудничко семейство, а? Искаш ли да ти разкажа ама от самото начало? –попита той съвсем риторично и продължи, без да дочака отговор. – Та да почна от мама. Родена е в едно селце близо до София. Били са бедно семейство. Майка ù избягала шест години, след като се омъжила за мъжа си, понеже не могла да свикне на тормоза и боя. Набързо си намерила нов мъж, развела се с дядо и се омъжила повторно. Скоро ù се родило друго дете от втория брак. Лошо е направила баба ми обаче, че не взела и мама със себе си и че е слушала втория си мъж, идвала е само понякога да я види, когато дядо е бил в кръчмата. Мама била малка тогава, но това не пречило на дядо да си излива цялата проклетия върху нея. Много я е биел и то за най-малкото нещо. Винаги я е било страх, когато дядо си идвал. Веднъж счупила една негова малка керамична ракиена чашка, в която той обичал да пие понякога. Той щял да разбере. Майка тогава била на петнайсет и била много изплашена, защото дядо ми щял да си дойде до десетина минути. Когато баща ми ми разказа тази история, се изрази: „Щял да я убие, ако не била избягала.” И така майка ми нищо не взела ами тръгнала на някъде без посока само и само да се махне по-бързо от там. Повече никога не видяла баща си.

    Нищо не знам какво е правила и къде е отишла, след като е избягала от вкъщи. След една година обаче срещнала някакъв мъж в едно кафене. Той бил много мил с нея. Всъщност се влюбили и действително е бил много добър, а тя с благодарност приела любовта му, нещо което досега не била получавала. Така заживели заедно, а след като съм се родил, сключили и граждански брак. Това били много спокойнни години. Всъщност, аз даже си спомням как с тях двамата се разхождаме в някакъв парк. Много смътно, но си спомням. И така всичко добре, но до петия ми рожден ден. Една сутрин станах и изтичах до кухнята, за да кажа добро утро, но видях баща си, седнал на масата, с вперен поглед някъде в стената. Той ме погледна и каза само: „Майка ти ни напусна. Било ù писнало да е семейна, искала да живее на спокойствие.” - много неприятни думи за петгодишно дете. Исках мама. Всъщност, след години получихме информация за нея и отидох да я видя. Беше се пропила. Явно хубаво е поживяла. Нямаше как да ме познае, а и аз не ù се обадих. И така двамата с баща ми бяхме изоставени. Мисля че точно тогава той започна да се отнася по-хладно с мен. Не ме биеше, но не се и интересуваше от мен. Все едно не бях там. Никакво внимание. Наистина, имахме ядене и къде да живеем, но само това. В живота аз бях сам. Така беше, докато не навърших двайсет и пет години и не се изнесох от там. Бях станал майстор по строежите и ни даваха и квартири по онова време. Грижех се за баща си доколкото можех. Минаха годините. Имал съм много добри времена, имал съм и лоши, но сега това, което съм, е най-ниското ниво, до което съм стигал в немотията. Може и да съм виновен за положението си,  в което се намирам, но не се оплаквам. Не съм лош човек, не съм никой лъгал или обрал. Не мразя родителите си, направиха ми услуга ако не с друго, поне с това, че се научих да оцелявам сам. Да - нямам нито дом нито, пари, нито дрехи, господине.  Обирам от боклуците, това, което такива като теб оставят там. Но знаеш ли, мой човек, колко е интересно да видиш, да го усетиш... как такива възвишени като теб се смръщват, щом дойда на метър до тях и просто ги заговоря, не да им искам нещо. Гнус ви е от недостойните. И може би ви е срам да не ви видят с такъв, прав ли съм? Върви сега при жена си, момче, и благодарности от скитника, чиято история изслуша.

                                                                                 

© Йонка Стефанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??