Вървя сама в мрака. Чувам единствено стъпките си и тихата музика на нощта, която ми напомня, че това е моят живот. Студено е. Топлят ме само сълзите ми, но и те като сърцето ми започват бавно да замръзват. Ето... една сълза падна на земята и се разби на хиляди малки, невидими парченца... Вече не изпитвам дори болка, просто плача… Как да продължа... Казват, че това е временно, че ще мине - как да „мине”, когато след всичко хубаво ме застига двойно повече тъга!?  Знам, че всяка усмивка ще струва прескъпо... Викам за помощ, а когато ми подадат ръка, не зная дали да я хвана, дали да се изправя и да продължа… Казвам си: „Най-добре да се скрия и да се предпазя”. И после захапвам със злоба ръката… А не искам да съм такава, не бива да съм такава! Ще дишам, ще се надявам, ще се държа глупаво и неразумно – още малко поне…  Дано се оправя, дано съм добре, радвайки се, да не си мисля, че тъпча другите и най-вече дано да няма защо да се страхувам, че ще последва празнина – дълбока яма в душата, в която сякаш никога не се достига дъното, но няма и как да се изкачиш обратно… И ето, сега пак съм самa в мрака, единствено със себе си, а някак толкова далеч от света си. Имам чувството, че съм в театър, където всеки си има роля и моята е тази на гърбушкото. Мразя това усещане за непознатост, защото тук трябва да познавам всичко! Всъщност аз знам, аз познавам живота си, но той май ме е забравил... Продължавам да вървя, да падам към нищото. Вече не чувам стъпки, само онази тиха, нощна, ужасяваща песен, напомняща ми, че това е моят живот...