Из далечното минало на планетата Пейл
-Мамини синчета хилави! Тук горди Пейляни живота са си дали за свободата ви, о не-е-е, дали са го, за да хайлазуват такива мърди като вас! Тежки ви се струват камъните, а?! Ей де е върхът, я бързо, бързо, че камшикът на презрението ми ще играе по изнежените ви гръбчета и по очилатите ви муцуни – просъска Големият и като пепелянка се шмугна между войничетата, търсейки кого да клъвне. Едно слабичко, голобрадо момче успя да вдигне поглед и продължително изгледа Лидера, който ръководеше строежа. Очите му най-невинно и учудено питаха: “Защо, защо е всичко това?!”
-В миналото, точно под този връх, един достоен Пейлянин е поставил началото на нашата Организация, тук е творена величавата ни история, затова сега ще стискаш зъби и ще мъкнеш камъни нагоре, за да докажеш, че си повече от жалка мижитурка, какъвто изглеждаш всъщност – Големият се спря до войничето, сякаш разбра въпроса му и назидателно изнесе цяла тирада. Момчето отклони погледа си, а долната му устна, като зажадняла за влага земя, се пропука и капчици кръв бавно започнаха да се процеждат по брадичката му. То почувства как се възнася над величествените склонове – сега беше могъщ орел, плавно кръжащ над скалите, надсмиващ се над дребните мравчици, плъзнали нагоре, изграждащи паметника на поредната илюзия. Навсякъде се носеше неустоим аромат на билки, на бор, на простор, но се чуваше и музика, сякаш майсторско изпълнение на орган в катедрала… Войничето, под тежестта на камъка, все пак успя да изкриви в усмивка разкървавените си устни, а камшикът на унижението това и чакаше – изпляска го няколко пъти, докато ясният поглед на младия пейлянин се сля с безкрая…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Танчева Всички права запазени
Поздрав, Роси, за казаните и недоизказани мисли!