8.04.2021 г., 14:29 ч.

Из "Малки истории" 

  Проза » Разкази
489 5 12
7 мин за четене

     Слънцето вече се беше вдигало по-нависоко, топлеше повече и си личеше, че нехайната пролет най-накрая се е завърнала.  Тя изгони студа надалече, изчисти скрежа от дърветата и нашари градините с цвят.

     Едни тънки мустачки се промушиха през процепа в оградата на двора.  Малка любопитна муцунка подуши въздуха и от тази страна. Ококореният пухчо не усети нищо страшно.  Шмугна се през дупката и се насочи уверено към слънчевото петно лепнато, току до стената на къщата. Не направи и няколко крачки, когато един паяк се спусна от клончето над него и се подпря на ушето му.

 

     ― Олеле ― котето скокна уплашено встрани и погледна към нещото, което го беше уцелило ― ти какво си?

 

     Паякът се премести на близкото листо от теменужка. Беше свикнал с такива реакции.

 

     ― Не се плаши, аз съм паяк. Плета паяжини и обичам да се топля на слънце.

 

     Котето се ококори неразбиращо и понечи да го подуши, но се дръпна несигурно:

 

     ― Какво е паяжина? Ще ме изядеш ли?

 

     Паякът обичаше малките чисти души, които сега започваха да опознават света. Усмихна му се топло и му отговори:

 

     ― Няма да те изям. Ловя си храната с паяжината, а ти си голям за нея. Добър съм в това да плета. Понякога докато го правя виждам и чувам разни неща.

 

     ― Аз се казвам Непослушко, а ти?

 

     ― Приятно ми е да се запознаем, Непослушко! ― Поздрави го паяка. ― Аз нямам име. Ние се раждаме по много деца и родителите ни не ни кръщават. Радвам се, че нямам име, защото то е това, по което те възприемат първо, а понякога е много повече. Ето, като чуят твоето име, веднага ще решат, че правиш бели, дори да си най-доброто коте наоколо.  А аз съм просто паяк.

 

     ― Не те разбирам. Мама казва, че съм добър. Ама, може ли да ти казвам Паяжинко? ― котето седна на задните си лапи и се протегна да го бутне.

 

     ― Не. Аз не плета само мрежи, мога много други неща. Предпочитам да ми казваш просто приятелю. От днес вече сме такива.

 

     ― Какви неща? Какво е приятели?

 

     В този момент духна вятър. Едно сухо листенце се понесе към котето и падна върху козинката му.  Стреснато, то започна да се чеше с лапичка и да почиства мястото.

 

     ― Ти какво си? ― попита го котето.

 

     ― То няма да ти отговори, това е изсъхнало листо.  Първо се е родило горе, на ей онова дърво. Порастнало е, а когато е дошла есента е започнало да изсъхва. Накрая се е откъснало и полетяло към земята. След време то и останалите му паднали събратя ще станат на пръст, и ще нахранят цветята, които ще поникнат наоколо. То е много важна част от природата, като теб и мен.

 

     ― И ти ли ще станеш на пръст? Ти също падна отгоре! Може ли да ти казвам Листо?

 

     ― Не, аз не съм листо и няма да ме кръщаваш така. Стопаните ти са ти дали име, но ти си коте, аз съм паяк, това отгоре е дърво, а ти си седнал на глухарче. ― Котето се сепна и насочи мустачки срещу жълтото нещо, върху което беше седнало. ― Хората определят нещата с думи, за да ги различават, но не всички неща имат имена. Те дават имена на животните и на децата си, понякога и на други неща, но по-рядко.

 

     ― Не ги разбирам хората, но мама казва, че са добри и ни хранят. Затова знам, че са добри. Ти познаваш ли хората?

 

     ― Не, не ги познавам, но и те не се познават. Само ги слушам и наблюдавам.  Мога да ти разкажа някоя история за тях, ако искаш.

 

     ― Какво е история? Искам една.

 

     ― Знаеш ли, харесвам те приятелю, Непослушко. Винаги питаш и се интересуваш от света около теб. Аз обичам истории, а мисля че и на теб ще ти харесат.

 

     ― Този свят голям ли е? Мама каза, че е голям и да не се отделям от нея, за да не се загубя. Ти виждал ли си го?

 

     ― Чувал съм, че е голям. Не знам точно колко, но майка ти е права. Стой сега до нея, а когато пораснеш, сам ще решиш колко е голям. Спри сега да ми задаваш  въпроси и ще ти разкажа една история, която много ми напомня за теб.

 

     ― Добре. ― Котето легна, с муцунка върху предните си лапи, и се заслуша.

 

     Паякът започна да плете нова мрежа между две листенца и заразказва:

 

     Живеех в една къща, с голямо щастливо семейство. Майката беше прекрасна и умна жена. Умееше да разказва най-омайните истории, които съм чувал някога. Истинска магьосница с думите. Всяка вечер, преди да сложи децата да спят, им разказваше различна история. От време на време, към тях се присъединяваше бащата, тогава историите ставаха истински епични приключения, с продължения.

 

     Понякога майката идваше наметната с една стара пелерина на раменете си. Сядаше на едино от леглата и разтваряше краищата ѝ като завеса в театър. Изпод нея започваха да се разгръщат чудновати светове ― безкрайни небеса с омайни залези и летящи създания; безбрежни океани, из които плуваха стари платноходи; тучни ливади, пълни с омайни макове и подскачащи феи между тях.

     Друг път идваше без нея. Надигаше леко някоя от завивките на децата и под тях изникваха тайни подземни градове пълни с гноми, палави джуджета и всякакви причудливи подземни твари. Всяко одеало имаше свои собствени чудовища, които можеха да  враждуват помежду си. Тогава наставаха най-славните боеве с възглавници и одеала.

      Аз обаче най-много харесвах когато четеше на децата от книгата. Тя беше само една - стара, с износени ръбове и пожълтели страници - но всеки път историите ѝ бяха различни. Отваряше я на някоя произволна страница и от нея израстваха ходещи дървета, високи до небето; замъци големи колкото цял град и населени с всякакви народи или изкачаха конници понасящи се в тръс из стаята, гонещи зли дракони.

 

     Тя създаваше светове. Твореше ги с такава омая и любов, че никое от децата никога не се усъмни, че светът отвън може да е толкова голям или красив, че да не могат да го покорят. Те питаха и любопитстваха, чудеха се и се дивяха. Понякога плачеха за някоя загубена животинка или се сърдеха на свиреп крал, но никога не спираха да се изумяват или да мечтаят, какво би станало, ако нещо се случеше по друг начин. Историите оживяваха, дишаха и заживяваха свой живот, там в стаята, мезду стените, по които аз плетях паяжините си.

 

     Минаха години, децата пораснаха и се изнесоха от къщата.

 

     Едната сестра започна да пише приказки и книги за деца. Малки и големи се редяха на опашки пред книжарниците за тях.  

     Едниният брат стана художник. Рисуваше най-приказните и шантави картини на природа и животни, които някой можеше да си представи.  Негови илюстрации красяха страниците на много от най-извествните детски книги. Последно чух, че са го поканили да прави анимационни филми.

     Другата сестра стана архитект. Измисляше домове за големи семейства като нейното. Създаваше огромни  причудливи сгради, които почти стигаха небето, досущ като тези в приказките. Обикаляше целият свят и твореше красота за всеки, който имаше очи да я види. 

     Последният и най-малък брат стана инженер. Машините, които измисляше помагаха на всякакви хора да вършат по-лесно работата си и създаваше нови неща, за които никой до тогава не беше чувал. А когато веднъж го попитаха откъде черпи вдъхновение, той само се усмихна и каза, че в световте, които е посещавал като малък, е видял много неща.

 

     Веднъж когато се бяха прибрали всички вкъщи, една от сестрите попита майка си откъде са ѝ хрумвали всички тези истории, а тя им отвърна: Така съм орисана, баба ми е избрала името ми – Еллара, а то идва от древен език и означава „създаваща светове“.

 

     ―Ама аз ги познавам. ― Възкликна котето. ― Мама каза, че една от тях ми е направила това нещо за криене и катерене на дървото.

 

     ― Да, познаваш ги, те живееха тук. Жената сега разказва истории на внуците си. Въждаш ли я там на пейката? ― паякът посочи към слънчевата част на двора, където една възрастна жена се усмихваше и говореше нещо на малко детенце, седнало в скута ѝ. ― Ето, виждаш ли сега, колко е важно името, което някой ти е избрал. Понякога то може да определи съдбата ти.

 

     ― Какво е съдба? ― попита котето, но не изчака паякът да му отговори, защото се затича към жълтата пеперудка, която привлече вниманието му.

 

 

 

 

 

 

 

© SMooth Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти много, Миночка!
  • Прекрасна приказка за големи!
    Увлича силно и води до размисъл. Поздравявам те!
  • За жалост човек няма как да избяга от гените си
  • Хахаха, представяш ли си, каква рода
  • Благодаря Ви, че отделихте от времето си, момчета!
    Ако се огледаш в сайта, има много внуци на Еллара, Валентин
    Дон Бъч, няма да се лаская, но думи от човек, пишещ стойностна проза, са приятно окуражаващи!
  • Пасторално и с подкупваща привидна наивност. А всъщност носи пластове мъдрост и знание.
  • Благодаря Ви приятели за топлите думи!
    Бях поизоставила писането, но се радвам, че тази малка приказка Ви е харесала!
    Блу, права си за топлината, но това не е моето семейство, макар да има заемки от действителни животи И се радвам, че точно тази топлина и любов, с която могат да се разказват и творят истории сте усетили
  • Блестящ разказ. Разказваш така пълноводно и същевременно съсредоточено. А паякът и котето са одухотворители на повествованието и негова сърцевина. Обожавам паяците - те тъкат вселената. А котетата са просто вълшебници!

    Поздрав от мен:
    https://www.facebook.com/lapabg/videos/%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D1%8F%D0%BA/254390685222384/
  • ах, каква малка сладка история! много хубаво! много!
  • Чудна приказка!
  • Имам чувството, че разказваш за семейството си. Такава топлина се усеща.
  • Ехаа, много хубаво разказваш! Хареса ми! 😊
Предложения
: ??:??