Из размислите на един Фараон...

Вратата на гробницата тихо изскърца и оттам се подадоха като малки червени пламъчета две очи. Фараонът се взря в тъмнината, после обърна глава и тъжният му поглед се съсредоточи в пясъка, останал от труповете на предишните му близки и подчинени. Тъмнината също се взря в него и сякаш му шепнеше и шепнеше все мили и успокоителни думи. Изсъхналото тяло на Фараона потрепна и пламъкът в очите му започна бавно да изгасва. Той сведе глава и се помоли за милост пред жестоките си богове да сложат край на проклятието му и най-накрая да вземат душата му в отвъдното. Но те не го искаха. Сега той беше във един мъртъв свят. Бавно и тихо той се отправи към подземията, където бяха гробниците на неговите синове и дъщери. А толкова много пъти беше сънувал как умира и повече не е на този свят и винаги беше така щастлив... Въздухът в гробницата беше така тежък, тъмнината толкова жестока, а тишината така отчайваща, че той се спря и застана неподвижно, сякаш силите бяха напуснали вече бездиханното му тяло и то седеше отпуснато и стенещо. "Защо аз" - помисли си Фараонът - "Защо не някой друг". Очите му искаха да плачат, но не можеха... те бяха вече забравили. "А защо не ти" - промълви нечий глас в съзнанието му - "Вечният живот не е ли благословия, нима всеки не иска това, нима ти не си го искал?" Фараонът затвори очи и се замисли. Преди цяла вечност той наистина беше бленувал за вечен живот, така го беше мечтал, толкова време той беше търсил отговора за тайната към него, по-голямата част от живота си беше пропилял само за това... Но никога не се беше замислял, че може да мечтаеш и да желаеш нещо, но когато го постигнеш или притежаваш, то става твоето проклятие, намразваш го с цялата си душа и съзнание, то вече не е същото, само един вечен кошмар, от който искаш да се измъкнеш, но не знаеш как и няма кой да ти каже, защото твоят свят вече е мъртъв. Заровен под купища пясък и време, а ти така копаеш и никога тунела не се получава, винаги се срутва и те затрупва все повече и повече... Тялото на Фараона се строполи на земята. То нямаше вече сили. Само съзнанието така и никога не се изморяваше. Душа той отдавна нямаше, тя го беше изоставила, присмивайки му се на страданията... - "Няма защо да се самосъжалявам" - замисли се Фараонът - "Никой не е виновен за грешките ми, освен мен самият, приемам ги, ще живея със тях, ще страдам заради тях, те са част от мене, това съм аз..."