Из размислите на един Фараон...
Вратата на гробницата тихо изскърца и оттам се подадоха като малки червени пламъчета две очи. Фараонът се взря в тъмнината, после обърна глава и тъжният му поглед се съсредоточи в пясъка, останал от труповете на предишните му близки и подчинени. Тъмнината също се взря в него и сякаш му шепнеше и шепнеше все мили и успокоителни думи. Изсъхналото тяло на Фараона потрепна и пламъкът в очите му започна бавно да изгасва. Той сведе глава и се помоли за милост пред жестоките си богове да сложат край на проклятието му и най-накрая да вземат душата му в отвъдното. Но те не го искаха. Сега той беше във един мъртъв свят. Бавно и тихо той се отправи към подземията, където бяха гробниците на неговите синове и дъщери. А толкова много пъти беше сънувал как умира и повече не е на този свят и винаги беше така щастлив... Въздухът в гробницата беше така тежък, тъмнината толкова жестока, а тишината така отчайваща, че той се спря и застана неподвижно, сякаш силите бяха напуснали вече бездиханното му тяло и то седеше отпуснато и стенещо. "Защо аз" - помисли си Фараонът - "Защо не някой друг". Очите му искаха да плачат, но не можеха... те бяха вече забравили. "А защо не ти" - промълви нечий глас в съзнанието му - "Вечният живот не е ли благословия, нима всеки не иска това, нима ти не си го искал?" Фараонът затвори очи и се замисли. Преди цяла вечност той наистина беше бленувал за вечен живот, така го беше мечтал, толкова време той беше търсил отговора за тайната към него, по-голямата част от живота си беше пропилял само за това... Но никога не се беше замислял, че може да мечтаеш и да желаеш нещо, но когато го постигнеш или притежаваш, то става твоето проклятие, намразваш го с цялата си душа и съзнание, то вече не е същото, само един вечен кошмар, от който искаш да се измъкнеш, но не знаеш как и няма кой да ти каже, защото твоят свят вече е мъртъв. Заровен под купища пясък и време, а ти така копаеш и никога тунела не се получава, винаги се срутва и те затрупва все повече и повече... Тялото на Фараона се строполи на земята. То нямаше вече сили. Само съзнанието така и никога не се изморяваше. Душа той отдавна нямаше, тя го беше изоставила, присмивайки му се на страданията... - "Няма защо да се самосъжалявам" - замисли се Фараонът - "Никой не е виновен за грешките ми, освен мен самият, приемам ги, ще живея със тях, ще страдам заради тях, те са част от мене, това съм аз..."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Балградон кСул Всички права запазени