Светла огледа малката зала и остана доволна от резултата. Струваше си тичането. Първото, което направи още в таксито, бе да се обади на цветарския магазин, откъдето обикновено поръчваха цветята, и като разбра с какво разполагат, поръча кошница с бели лилиуми, кремави рози и зелена декорация.
След това позвъни в ресторанта и поръча да сложат бяла сатенена покривка, но щом я видя, реши, че е намачкана, затова я изглади сама. С помощта на Диана, вечно усмихната сервитьорка с тънки и сръчни пръсти, сгъна зелени салфетки от плат, пъхна ги в пръстени и красиво ги раздипли върху всяка чиния. Докато вършеха това, Диана набързо разказа какво се е случило с Атанасова: направила пет проекта, кой от кой по-калпав, и овикала цялата смяна. Когато Бонев дошъл, подготовката още била доникъде.
– И разбира се, шефа я направи на дроб. Каза й да си стегне задника, ако ли не – да си обира крушите. После изчезна някъде, а тя – хоп – след него. Тръгна си, без да каже даже „чао”, и малката зала артиса отвсякъде. А после Бонев дойде и стана една... Не е за разправяне.
Но Светла вече си мислеше за менюто...
– Какво можем да предложим на непознати гости, чичо Коце? – попита тя готвача. – Нямаме никаква представа кой какво обича...
– Вкусове всякакви, ама досега не съм чувал някой да се оплаче от моите телешки пържолки със сметана – ухили се Коцето. – Те са универсални за всеки вкус – пръстите да си оближеш, освен ако не чакаме индийци.
Другата част от менюто беше изцяло нейна идея – салата от моцарела, маслини и доматчета чери; пълнени с кашкавал и бекон гъби за топло предястие; шоколадов мус за десерт. Последен щрих – тя запали ароматните зелени свещи и пусна един диск на Кени Джи – толкова тихо, колкото да гали ухото и да не пречи на разговора. Малката зала беше в дъното на ресторанта, добре изолирана от обичайния шум в заведението. Вълкова въздъхна облекчено и припряно отпи от голямата чаена чаша, в която нямаше чай – когато дойде, беше толкова разстроена и ядосана, задето трябваше да зареже мъжа си, детето си и питието си, че тайно си наля вино. „Ако Бонев разбере, ще ме убие – гузно си помисли тя, – обаче какво пък, да не ме е викал! Дошла съм пияна на работа и толкоз!” Озърна се и установи, че сервитьорите, които трябваше да обслужват гостите – Диана, Атанас и Мая, не я гледат, а си шушукат нещо и се кискат. В това време Бонев влезе с двама мъже и тя покри чашата със салфетка. И докато го гледаше как усърдно пърха около тях, как гъвкаво чупи поклони и сипе щастливи усмивки, се зачуди дали в предишния си живот не е бил баядерка – толкова кръшен никога не беше го виждала. Стана й смешно: руснаците несъмнено бяха показали дебел портфейл, а когато станеше дума за пари...
– Ще си получиш премията, обещавам – ухили се той, докато мъжете оглеждаха залата с одобрително кимане. – Свършила си страхотна работа.
– Искам утре да си почина –мрачно каза тя, без да го поглежда. – И на магаретата се полага понякога.
– Дадено, дадено! Утре не идвай, почини си. – И Бонев посегна да я щипне по бузата, но тя, усетила ръката му още преди да посегне, наведе глава и се зае да почисти някакво несъществуващо петно от ризата си. – Ъъъъ… – сконфузи се шефът й. – Ти ще се оправиш, нали? Че аз трябва да вървя.
„Върви си! По-леко се диша без теб. Дано и тия не стоят много, а когато се прибера, ще гледаме късния мач. По-точно Георги ще гледа, а аз ще спя. Ако не вика много...”
С незабележим жест измъкна гилза червило от дамската чанта, сложена на пъхнатия под служебната маса стол. Беше истински факир в скоростния макиаж без огледало. Тъкмо довърши и стисна устни, за да разнесе червилото по тях, когато пристигнаха и очакваните шестима гости. Едрият чернокос руснак погледна часовника си.
– Извините, Василий Фьодорович – засмя се единият от новодошлите и продължи с твърд акцент, – опоздали немножко...
Василий Фьодорович протегна ръка за поздрав. Светла изведнъж се стресна, омекналите й пръсти изтърваха червилото. То тупна върху предницата на ризата, остави следа като от котешка лапка, после се плъзна по коприната върху гърдите й, нарисува там карминена пътека и се търкулна под масата. Жената като в сън погледна описаната цветна траектория, после премести очи върху руснака. Как можа да не познае веднага това лице – същото, което днес приглаждаше на смачканата снимка.
„Сънуваш! – Тя се ощипа по ръката. – Просто не може да бъде. Какво ще прави една от звездите на руската музика тук, в Пловдив?”
Онзи, който се извини за закъснението, представи останалите на руснаците, а те на свой ред ги поканиха на масата. Мая и Диана поднесоха аперативите, салатата и изведнъж асистент-управителката изпита истинска завист, че не е на тяхно място.
Изхвърча от залата и се пъхна в служебната тоалетна, където с треперещи ръце се опита да изчисти петната от ризата си. Лицето й гореше. Ама че работа! Самият Василий Круглов е на две крачки от нея. Дали ще успее да си вземе автограф? И как да отиде да си поиска, след като така идиотски се омаза с червило? Не, Георги просто няма да повярва. И без това все се подиграва, че песните на Круглов й действат като факирска свирка на кобра – поклаща се ритмично, все едно е в транс, а спреш ли музиката, съска и плюе.
– Г-жо Вълкова – надникна Диана, – лошо ли ви е?
– Малката, спаси ме, миличка – засмя се Светла, – изцапах се до ушите. Има ли какво да облека?
Момичето вдигна рамене и извинително се усмихна. Светла я огледа за секунда с вещо око и каза:
– Знаеш ли какво? Дай ми твоята униформа и си заминавай.
– Как? – изплаши се Диана. – Ама защо?... Уволнявате ли ме?
– Не. Освобождавам те за вечерта. Ако шефът разбере, ще кажа, че ти е станало лошо. Аз ще те заместя.
– Не разбирам…
– Не ти и трябва. Събличай се и изчезвай без много приказки.
Двете се преоблякоха доста пъргаво. Диана не спираше да благодари, докато тичаше към изхода. Докарана в нейната униформата, Светла се върна в залата и застана до стената редом с Мая и Атанас, които учудени я зяпнаха.
„ Какво правиш, откачалко? Стана за смях на хлапетата.”
Но тя ги погледна строго и направи дискретен знак с ръка: ”Кротко!”
Не откъсна очи от него цяла вечер. Яде много малко, но все пак одобри телешкото на чичо Коце. През цялото време пи само вода – никакъв алкохол. От целия разговор Светла чуваше откъслечни думи, от които не успя да разбере нищо за срещата. Не че я интересуваше. Тя разглеждаше любимия си певец – на живо се оказа още по-хубав: гъста черна коса, леко чуплива, прошарена около слепоочията; в черните му очи се виждаше умора и като че ли някаква лека досада, която той прикриваше умело с усмивка. Определено изглеждаше по-млад за своите четиридесет и една години – имаше нещо хлапашко в усмивката му. А гласът му... ох, да му се не види, защо говореше на английски? Обожаваше този глас, който беше и като ласка, и като вик, но и в двата случая можеше да ти бръкне в сърцето. Сравняваха авторските му песни с поезията на Есенин – заради тъжната им крехка красота. Въпреки шеметната кариера, малко неща се знаеха за него, личният му живот беше строго пазена зона. Единственото, което бе известно, че е женен, няма деца и живее в скъп квартал в Подмосковието. Иначе клюките за любовните му връзки бяха в изобилие – нито потвърдени, нито отречени. Тя сервираше срещу него, за да може да го гледа. Не смееше да го доближи – струваше й се, че сърцето й ще изхвръкне и няма да може да контролира ръцете си. Само това оставаше – да обърне чинията върху него.
Круглов говореше малко, повече слушаше младия мъж с неприятен вид, който беше нещо като говорител на българите. И макар че го поздрави на руски, през цялото време разговаряше с него на английски. Съвсем нормално за хората от неговото поколение – едва ли имаше повече от 30 години. Светла не можеше да си обясни защо този млад човек не й харесва. Очите му се стрелкаха като плъхове, усмивката му приличаше на гримаса, имаше нещо фалшиво в нея, което сякаш Круглов знаеше или може би усещаше, защото презрението му към този мъж беше повече от явно. Другите българи – като се изключат двамата млади мъже, на чиито тесни чела сякаш беше издълбано „Охрана”, бяха достатъчно възрастни, за да знаят руски, но не разговаряха директно с певеца: малкият плъх им превеждаше всичко. Сервитьорите стояха на дистанция, с ръце зад гърба, и при знак от домакина, се приближаваха тихо, за да отсервират и да поднесат новото блюдо. Тогава разговорът замираше, за да продължи, когато всичко беше сервирано и до масата нямаше никого. Светла обмисляше кога ще е най-удобният момент да помоли за автограф и всички варианти й се струваха неподходящи. Щеше просто да гледа и да се радва отстрани...
Някой похвали десерта и тя се сепна. Свърши се. Сега ще се сбогуват, ще си тръгнат, а на нея ще й остане само утехата, че му е сервирала телешко. Главата й се въртеше от вълнение, от изпитото вино и някаква внезапна слабост, като пред колапс. Разочарована, тя гледаше как българите се сбогуват и си тръгват. Василий Круглов уморено се облегна на стола, каза нещо на приятеля си и леко махна с ръка. Той стана, извади портфейл от вътрешния джоб на сакото си и кимна на Атанас. Смаяното лице на сервитьора издаде, че сметката беше платена щедро, даже твърде щедро, след което руснакът си тръгна. Круглов остана. С натежали ръце той разтри слепоочията си и помоли с жест да му донесат чаша вино. Светла се втурна, наля чаша и му я поднесе.
– Круглов? Василий Круглов? – едва успя да каже с пресъхнало гърло и този непознат, дрезгав глас, който сякаш не беше нейният, я изплаши. Той я погледна изненадан, може би не очакваше да го разпознаят, а после с хладна учтивост попита:
– Что вам надо?
За своя изненада, Светла, чиято глава вече съвсем не я слушаше, се чу да казва:
–Только поцеловать вас. Можно?
Посрещна я ядосан и раздразнен поглед, който обаче трая точно пет секунди. После Круглов отметна глава и смехът му изпълни залата – гласът му беше плътен и кадифен, а смеха - като на момче.
– А сколько раз?
Светла най-после се опомни, осъзна какви ги дрънка и ушите й пламнаха от срам.
– Простите! – прошепна тя и побърза да се отдръпне, но гласът му я закова на място:
– Ей, подожди! Поцеловать обещала.
Усмихваше й се, докато потупваше с показалец бузата си. Светла се прокле наум за конфузното положение, в което сама се натресе. На всичкото отгоре хлапетата се правеха на заети с разтребването на масата, но се подхилваха и се бутаха с лакти. Не можеше да направи друго, освен да се върне, да се наведе и да допре устни до бузата му. Отново главата й се замая… Божичко, колко е едър този мъж, прилича на мечка от тайгата! Благодари с половин уста и ядосана на себе си и на доволната му физиономия, се зае да помага на сервитьорите. След малко разбра, че той й говори – питаше я дали е рускиня. Тя поклати глава.
– Откъде ме познавате? – продължи той на руски.
– Аз съм ваш фен, обичам песните ви – простичко отговори тя.
– Благодаря. Тук, в България, като че ли нашата музика не е много популярна.
– По принцип е така, но има много хора, които я обичат. Като мен...
– Интересно… Вижте, след като успяхте да ме разсъните, ще бъдете ли така любезна да ми правите компания? Само докато си изпия виното.
Светла отвори уста да откаже, но вместо това се чу да казва:
– С удоволствие.
Пет пари не даваше какво ще си мислят Наско и Мая. Кога друг път ще разговаря с един от най-прочутите певци на Русия?
– Откъде знаете толкова добре руски? От училище?
– Да. Учих в руска гимназия.
Той се усмихна:
– И аз знам нещо на български – и запя – Я кажи ми, облаче ле бяло отде идеш, де си ми летяло. Не видя ли бащини ми двори и не чу ли майка да говори...
Гласът му затихна и той се засмя срещу зяпналите от възхищение сервитьори.
– Майчице, откъде я знае? – не можа да се сдържи Мая. – Руснаците, дети обикновено идват тук, не вдяват и бъкел български.
– Какво значи „бикел” – попита Круглов и всички се засмяха.
– Това е просто израз – обясни Светла. – Означава „нищо не разбирам”. Но вие разбирате български...
– Щом сте ми фенка, не знаете ли къде съм роден? – закачливо попита той. – Село Кослан, Удорски район. Коми. Имаше много българи. Не разбирам всичко, само някоя и друга дума. А тази песен я чух от вашите хора още като дете и я запомних. Хубава песен...
Светла погледна сервитьорите – бяха прибрали всичко и чакаха.
– Хайде, деца, свободни сте. Само закарайте количката със съдовете в кухнята. Благодаря ви за добрата работа. Наско! – тя го дръпна и тихо попита колко пари е получил за сметката. Наистина, бакшишът си го биваше. Светла взе парите, отброи сумата за сметката, останалото върна на Атанас – Бонев имаше демократичния навик да прибира и бакшишите. – Това е за теб и Мая. Разделете си ги, но оставете нещо и за Диана. И нали знаете?
– Знаем, знаем – гроб сме! – И прекара пръсти пред устата си, все едно е цип. После с Мая си тръгнаха.
Круглов въртеше чашата между пръстите си и развеселен наблюдаваше сцената.
– Доколкото разбирам, май шефът ще се кара?
– Шефът няма да обеднее с тези пари, а децата си ги заслужиха – Тя седна на масата. – Не се притеснявайте, изпийте си питието, ще ви изчакам.
– А може и да не чакаме. Давай на „ти”, а? – Помълча малко, докато я разглеждаше. – Е, ще отидем ли в стаята ми?
Тя отначало не го разбра, примига недоумяващо а после изведнъж скочи на крака, от корена на косите до върха на ноктите я заля огън. Внезапно обезумяло, сърцето й се заблъска в гърлото, тя едва –едва успя да викне със задавен глас:
-Вы что… что Вы говорите… - потърси думите на руски, но не ги откри в бялата мъгла, спуснала се в главата й. – Какво си въобразяваш ти бе? Надут пуяк такъв… Аз да не съм… я не стерва… тупой кабан… Осел безстыдный!- гласът й закънтя като камбана. Василий смаян вдигна ръце, за да й покаже, че се предава, но тя се ядоса още повече и го блъсна с разтреперан юмрук по рамото. Едва сдържаше сълзите от разочарование. Този нагъл циник ли е любимият й певец с нежните песни? - Какво си мислиш – като си… като си… большая звезда… всяка трябва да ти ляга, щом й свирнеш. Я не такая, я не легкая женщина… понял, курвар долен? Ну пошел ты… пошел в…в… на майната си!
Изхвърча от залата с чувството, че я гони побесняла глутница – отмаляла от срам, уплаха и странно чувство за обреченост на жертва.
Скрита в офиса, тя дълго се самообвинява, разплакана от унижение. Луда ли беше да се държи така… като уникална тъпачка. Първо се типоса сред сервитьорите, макар че изобщо не беше нейна работа, после най-безсрамно си изпроси целувка от любимия си певец, наруши всички професионални и етикетни норми, като седна на масата му, а накрая… ох, направо го навря там, където слънце не огрява. А ти какво очакваше, госпожо Вълкова, как няма да ти каже такова нещо, след като ти с най-безцеремонна наглост му се слагаш? Какво друго да помисли човекът? Много ясно, че очаква да подтичваш към леглото му – да не си първата, която му се мята на врата.
Обезсилена от паника, тя се молеше Мая и Атанас да си мълчат пред Бонев за тъпото й държание тази вечер. „Олеле Боже – каза си изведнъж и съвсем омекна. – Ами ако… ако Георги научи?!“
Нямаше никакъв спомен какво е правила и с кого е говорила през останалата част на вечерта, докато се прибра. Забрави да плати на таксито, наложи се шофьорът да натиска клаксона зад гърба й. Влезе в тъмната спалня пипнешком, предпазливо се съблече и се пъхна под завивката, сви се до сгорещеното тяло на спящия мъж. Лежеше, втренчена в тъмното нищо,разтреперана като от треска.
-Вълчо… - прошепна тя. – Спиш ли?
Той сънливо изсумтя.
-Няма да повярваш какво стана…
-Добре… добре, толкова ли не можеш да ми кажеш утре? – раздразнено изръмжа Георги, обърна се, придърпа тялото й към своето и обви натежала ръка около нея. После равномерното му дишане стопли ухото й, а тя не посмя повече да помръдне, просто лежеше, търпеше горещите вълни, които я заливаха и виждаше в тъмното две черни очи. Те избледняха, когато първите лъчи светлина пробиха през щорите, чак тогава тя успя да заспи.
© Таня Георгиева Всички права запазени
Успех на романа!