Из "Въздишките на едно неизпратено любовно писмо"

                                                                                                      ... Липсваш ми...

И тази нощ... Отново... Отново копнея с всяка моя фибра да чуя гласа ти. И тази нощ отново той остава далечен за мен. Далечен и чужд, какъвто много често и ти си на сърцето ми. Понякога се чудя кой си - истински ли си или аз самата те измислих, събирайки всички мои надежди и най-големите страхове. Сякаш те се сляха и придобиха очертанията на един образ - твоя. Ти си противоречив, често пъти неразбираем за мен, сякаш всеки ден отваряш гардероба, оглеждаш закачалките с образи,  избираш кого да облечеш днес - веселия или тъжния, спокойния или объркания, този на лъжата и студенината или на искреността. Хиляди емоции се сливат в очите ти, с хиляди чувства ме гледа душата ти... И пак си задавам въпроса какъв си, но всеки отговор - плод на часове размишление и лутания,  ми се струва полупразен. А може би просто не си задавам правилния въпрос, знаеш ли? Въпросът не е какъв си, а защо те обичам. Какъв парадокс, веднага си отговарям с думит е- защото си такъв, какъвто си, събиращ в себе си всичко, което безумно обичам и мразя.
Господи, колко си далече само! А сякаш очите ти ме гледат от всеки предмет в стаята. Ах, как ги обичам тези твои кафяви очи! Обичам да не ги гледам, защото понякога ме  плашат с празнотата си и безчувствения си блясък на острие. Но обичам лудо да ме гледат с любов и нежност. Обичам ги... така, както само аз мога да обичам... така, както само ти ме караш да обичам - силно и погубващо! А аз теб така те обичам с всяка една мисъл, с всяко едно движение, с всяка прошепната или изкрещяна дума, с всеки гневен и нежен поглед, с всяка целувка и сълза, с всяко вдишване аз... те... обичам! Дори, когато те мразя от болката и те отричам като дявол, изкушил ме да сторя най-страшния и непростим грях - да преглътна собственото си Аз, за да те запазя до мен, иззад омразата и мъката ми отново надничат любовта, страстта ми към теб. И тези две коварни грешници, не знам защо и как, но винаги успяват да се измъкнат от прашния ъгъл, където ги наказах да стоят винаги и да нахлуят безсрамно в живота ми! И за ръка винаги водят и теб... И ето - миналото пак се превръща в настояще и възможно бъдеще, и изпива спокойствието на дните ми, и отново пълни чашата, но не със светлина и хармония, а с тягостното чувство на неизвестност и обърканост... безпътност... А те така свиват сърцето! Свиват го, превръщат чувствата му в смачкани розови листенца, които безразличието и студенината ти стъпкват в прахта. Но от тях не капе кръв, нито сълзи, нито обиди... те само обичат. Истински обичат! С неизказана любов обичат... Теб обичат...