из "Записки от тук-таме"

- Понякога - започна Сянка. - Трябва да направя грешка, за да постигна това, което искам.
- Ахаа - проточи Ко Та Рак.
- От друга страна - намеси се Гар Ван. - Понякога трябва да постигна това, което искам, за да направя грешка.
- Ахаам - отново изахамка котакът.
- Разбра ли? - попита го сенчестата.
- Нямам си и най-малка идея за какво иде реч - сви рамене Ко.
- Гледай сега, ще ти обясня - каза Кух Че Реп. - Много е просто, това, че всичко е различно, не означава, че нещо се е променило.
- Ъъъ - зацикли Ко Та Рак.
- Много е лесно - обади се и Дърт Пън. - За да видиш, трябва само да умееш да гледаш.
- Ама това ли било?! - възкликна котакът, а после добави възмутено: - Защо не ми го казахте направо?!
- Ам'че ние съвсем направо ти го казахме - сви рамене Гар Ван.
- Обаче ти като слушаш накриво... - добави Кух Че Реп.
- Здравейте - поздрави току-що влезлият Но Щен Вълк.
- Здрасти - отговориха му останалите, а Ко Та Рак добави: - Здрасти, Но, къде ходиш? Че тукааа...
- Бях в библиотеката - отговори вълкът.

- Прекрасното бъдеще е измама, затова трябва да се наслаждаваме на момента - каза Шира, а като се позамисли, добави: - Ако не умееш да се радваш на момента, ще видиш прекрасно бъдеще през крив макарон.
- Така така - съгласи се с братовчед си Ко Та Рак. - Ако не умееш да се наслаждаваш на мига, ще си индивид от типа "ту му млякото горещо, ту пък друго нещо." Нали така?
Запитаният кимна в съгласие и продължи да сръбва винце от купичката си.

- Пътят към величието започва с първата крачка - казваше в същото време Уа Шо Ро.
- Проблемът е, че още много други пътища също могат да започнат със същата тази първа крачка - опонира му Ра, а после, решавайки да поиска трето мнение, попита: - Ти какво ще кажеш?
Запитаният сви рамене, колкото да покаже, че наистина е трудно да се прецени къде ще те изведе даден път само по първата крачка и продължи да хрупа хрупкави хапки.

- Съществуват много видове лъжи - каза малко по-късно Уа Шо Ро. - Благородна лъжа, необходима лъжа, малка лъжа, голяма лъжа, нагла лъжа...
- Всеки път, когато лъжем, обиждаме Бог! - нещо в погледа на Гар Ван стресна грингъра до толкова, че го накара да млъкне насред изречението си. Обаче Уа Шо Ро нямаше да е Уа Шо Ро, ако се откажеше от своето току-така, затова реши да потърси трето мнение:
- А ти какво мислиш за това?
Запитаният вдигна поглед от заниманието си (в момента драскаше с нокът по дървения плот на масата) и поклати глава, за да покаже, че мнението му е, че колкото индивиди - толкова различни виждания има. После продължи да чегърта масата.
- Хъм - замисли се Гар Ван, а после направо изтърси: - Абе, на теб гласеца няма ли да ти го чуем?!
- Давай - подкани го и Ра. - Измецай нещо.
- Кх кх - притеснено си прочисти гърлото Мрънкалото, а след това сподели основния си житейски възглед: - Тишината сама по себе си изказва онова, което думите така или иначе не могат да предадат.

В същото време не много далеч.
- Чакай - подпря с лапа страницата Но Щен Вълк. - Още не съм прочел.
Сянка безмълвно изчака да приключи, като само лекичко барабанеше с пръсти в нетърпение да прочете, какво става нататък.
- Готово - вълкът прелисти страницата и двамата отново събраха глави над книгата.
- Чакай - този път Сянка подпря страницата. - Искам да разгледам тази илюстрация.
Сега бе ред на Но Щен Вълк да побарабани няколко минути, преди приятелят му да отгърне нататък.
Двамата посетиха заедно библиотеката, харесаха си една и съща книга, не успяха да се разберат кой да я прочете първи и сега я четяха заедно... Е, в това имаше някои дребни неудобства, но засега се справяха прилично добре...

Понеже при тези двамцата скоро не се очертава да стане нещо интересно, ще насочим вниманието си другаде, където:
- Ама как така тишината ще говори?! - недоумяваше Уа Шо Ро. - Още повече пък и повече от думите...
- Чуй неизказаното - каза Кух Че Реп.
- Защо пък да не е така? - сви рамене Гар Ван. - Все пак не е ли вярно, че сърцето общува най-леко, когато не се опитва да говори...

Вълк в Сянка седеше и гледаше небето - бе времето, наречено "вълчата опашка"...
Но Щен Вълк седеше и гледаше небето, звездите вече се бяха скрили, а слънцето още малко и щеше да напомни за себе си - бе "вълчата опашка"...
Черната пантера Ра седеше и... не особено търпеливо чакаше двамата си спътници да спрат да се отлисват и зяпат облаците, за да продължат пътуването си...
Зазоряваше си, "вълчата опашка" свърши и двата вълка като един станаха и продължиха да крачат по пътя. Ра, която беше позадрямала, се сепна и догонвайки ги, попита:
- На вас двамцата случайно да ви хлопа по някоя дъска от време на време?

- Ра?
- Млъкни!
- Обаче, Ра!
- Казах ти да млъкнеш! - сопна му се пантерата.
- Но, Ра - продължи да дудне Но Щен Вълк - Казах ти, че ще стане така.
- Знам, че ми каза - намуси се черната котка. - А сега престани да ме дразниш!
Двамата се загледаха в безформената гнусно изглеждаща субстанция, която джвакащо се изсипваше на пода.
- Гар Ван ще побеснее - каза по някое време вълкът.
- Да - измърмори Ра. - Знам.