Когато се обадиха на Дана да я включат в избирателна секция, тя се съгласи. Свободна беше, нямаше с какво да запълва времето. Съботата и неделята се очертаваха скучни - времето беше дъждовно, не и се стоеше вкъщи и затова прие с радост. Тя и затова се беше записала в модерната тогава партия - ей така, от скука, за малко разнообразие, а може би и да провери каква е възможността да намери там подходящ мъж за себе си. Понякога самотата измъчваше Дана - беше вече на 30, с две висши, образована, хората се чудеха как красавица като нея все още не се е омъжила...
Дана наистина беше красива - Господ я беше надарил с манекенска красота, беше метър и седемдесет и пет, с крака, по-дълги и от Айфеловата кула, плосък корем и бюст, на който повечето от фолк-звездите биха завидяли. Имаше нещо перверзно в излъчването и - дали от съчетанието на дългата коса, която се спускаше по раменете и права като конска грива, очите, с невероятно дълги мигли, които гледаха премрежено, мъничкото носле и пухкавите устни... Важното беше, че мъжете припадаха да я имат, но досега никой не се бе осмелил да и предложи брак. Дана осъзнаваше превъзходството си, ценеше това, с което разполага, когато вървеше, усещаше погледите, които я съпровождат - мъжките със спотаеното в тях желание, а женските с онази завист и омраза, че не изглеждат като нея... Въпреки това Дана си беше земен човек - обичаше да се шегува, да се смее, говореше с всички, на всякакви теми и... както говореше и външността и - обичаше секса повече от всичко друго. За нея нямаше теми-табу, това, което я вълнуваше, трябваше да бъде споделено, изживяно на всяка цена. С годините повечето и приятелки се бяха изпоженили, сега бутаха детските колички - раздърпани и разплути, небрежни към външността и нехаещи за желанията на своите съпрузи. Дана често засичаше мъжете им в компанията на други жени и се бе зарекла за себе си - ако някога се ожени, да не допусне това да се случи и с нея. Щеше да дава на съпруга си и семейството всичко онова, от което имат нужда и същевременно да съхрани красотата си и желанието, което предизвиква в чуждите очи.
Ето такива мисли летяха в главата на Дана в хладната октомврийска сутрин, докато чакаше другите от комисията да се съберат и да отворят избирателната секция. Ръмеше тих дъждец и пристигналите се събираха пред входа. Наблюдаваше останалите - трябваше да са седем души с нея - досега бяха дошли стегната бабка на около 70, сигурно верен изпълнител на партийната повеля, лелка на около 50, тежаща вероятно над 150 кг., сънена и отегчена, нервен чичко-пенсионер, който не вадеше цигарата от устата си и не спираше да недоволства за закъснението на останалите, мъж на около 45, с костюм, схванат - все едно глътнал бастун, млад ром, също с костюм, в който се чувстваше подчертано неудобно, вероятно изпратен при тях само за цвят, оставаше само един - а, ето го, паркирал колата, излизаше - възпълен мъж, небрежно облечен, на нейната възраст, който приближавайки и виждайки я между другите, отвори уста и вероятно щеше да я забрави така, ако пенсионерът не беше го нахокал нервно за закъснението. Дана беше облякла за случая елегантен костюм, все пак поводът беше официален, от две части - сако и пола, която определяше като средна дължина - малко над коляното. Явно гледката на дългите и крака вадеше повечето мъже от равновесие, защото когато засечеше нечий поглед, виждаше в него нещо жадно. "Какво ли ще стане ако махна сакото" помисли си Дана. Под него беше с черно, прилепнало по изваяното и тяло, боди, без натруфени апликации по него - беше го купила скоро и то на невероятно скъпа цена, но си заслужаваше - беше стилно, без онази пошлост, която създаваха обикновените пазарски бодита.
Най-накрая влязоха в секцията, а отвътре ги посрещна млад полицай, пазил помещението от вечерта. "О-хо, ето поне един красив мъж" каза си мислено Дана. Полицаят определено заслужаваше внимание - млад, стегнат, доста висок и строен, а лицето му... определено излъчваше онази перверзна мъжественост, която караше краката на Дана да омекват и да върши онези неща... Полицаят, забелязал Дана, я огледа със същия лаком поглед - усмихна и се, а май се и облиза тайничко? Влязоха, настаниха се, разпределиха задълженията си и отвориха секцията. Хората идваха на малки групички, неравномерно, беше още рано и всички в комисията скучаеха. Някак негласно се разбраха Дана да приготвя кафетата и почиваха на смени от по двама-трима. Младият ром веднага ревизира запасите от храна и явно доволен от видяното, през половин час ходеше да дъвче скришом в малката стаичка. Полицаят имаше друга стаичка, от която наблюдаваше изхода и хората, които влизаха и излизаха. Беше очевидно, че е отегчен, но... няма как, професия...
Единственият порок, който Дана не успя да изкорени, беше удоволствието да изпиеш кафето си с цигара. Макар и рядко, тя пушеше, осъзнаваше че е вредно, но какво пък толкова... Неудобно и беше пред другите, не искаше да създава повод за забележки, особено от страна на нервния пенсионер, който се оказа и председател на комисията. Затова, когато и се припушеше, излизаше навън - хем да се поразведри, хем да глътне малко чист въздух, придружен с тютюнев дим, хем... да мине покрай симпатичния полицай... Усещаше погледа му по себе си, както всяка уверена в себе си жена, знаеше, че и той я харесва, усмихваше му се, когато минаваше край него, а в главата си вече виждаше картини как те - двамата с него... Май фантазиите им бяха общи, защото когато тя се застоеше в залата, той отваряше вратата, уж да каже нещо, но погледът му търсеше само едно - да види Дана и да и се усмихне, като мъж искащ, преследващ и сигурен в своята плячка. Към следобеда Дана реши, че флуидите, които летяха между тях, може би вече ставаха очевидни и за останалите... Какво пък - тя беше неангажирана, млада, той - също... Омръзна и да стои вътре и да слуша сухите статистики на мъжа-бастун, не можеше вече да понася и лепкавия поглед на дебеланкото - всеки път, когато искаше да и каже нещо, от устата му излизаха само мазни, нечленоразделни звуци, устата му провисваше, а на Дана и идеше да я хлопне отдолу като перфоратор на рейс. Реши, че е време да се опознаят по-отблизо с полицая, дори и само да си поговорят - беше поне приятен на външност. Не беше зле да поеме нещата в свои ръце - днешните мъже понякога бяха толкова неуверени... Направи две кафета и ги занесе в малката стаичка отстрани. Стресна полицая, поднасяйки му кафето с въпроса може ли да си го изпият заедно. Смутен, но доволен, с усмивка я покани да влезе - да, определено обстановката се хареса на Дана - имаше огромно бюро, мек диван и две кресла, на които с удоволствие би осъществила фантазиите си. Седна на едното кресло срещу полицая, кръстоса крака и пиеше бавно кафето си с цигара, гледайки как той жадно преглъща под премрежения и поглед. Поговориха - той се оказа приятен събеседник, също като нея, приятно им беше и на двамата, но... Дана все пак трябваше да се върне в секцията - не беше дошла тук за да цъка лаф... Самият разочарован поглед на полицайчето беше достатъчен комплимент за нея - виждаше вече желанието в очите му, как гори вътрешно от жаждата да я има, а тя опитно и обиграно, с целия си женски чар му се усмихна многозначително и го остави отново сам в стаичката. До вечерта повече не излезе - виждаше го как наднича с търсещ нея поглед, как фиксира всяко нейно движение, как някаква тъга прозира в погледа му - вече свършваше избирателния ден и надеждата му си отиваше заедно с него... Когато затвориха секцията, се оказа, че нямат необходимите протоколи и затова чичкото-пенсионер-нервак, като ръководител се втурна до общината. "Сега ще стоим тук до полунощ" негодуваха лелките, а Дана, изведнъж обзета от внезапна решителност, тръгна към стаичката на полицая - да изпушат по една цигара, каза на останалите. Достатъчно беше чакала, достатъчно беше мислила, цял ден фантазиите и се вихреха в съзнанието и... нямаше какво да губи... Влезе при него, а той - погледна я с някаква радост и надежда и се разтрепери, когато видя че тя се обръща и пуска райбера на вратата. Защо, но как, бяха част от въпросите, които се опита да и зададе, а Дана с усмивка приближи лицето си до неговото и почти в устните му прошепна "Не го ли желаеш и ти...?". Впи бавно устни в неговите, а ръцете и се плъзнаха надолу по тялото му, стигайки до панталоните, започнаха бавно да ги разкопчават... Вече усещаше как нещо там пулсира, напира да бъде докоснато, извадено и... Бързо се смъкна надолу и го пое между устните си, отначало лекичко, после по-силно и по-силно, с цялата си страст. Целуваше го, засмукваше го - ту лекичко, ту силно и твърдо, играеше с език по него, гризваше го закачливо... и после пак отначало... Знаеха, че е опасно, знаеха, че могат да ги хванат... и това влудяваше още повече и двамата... Влагаха цялата си страст, събирана от тайните си желания през деня и прехласната в мъжкото му очарование Дана не усети кога полицаят стигна до кулминация и се изля между устните... Знаеше само, че попи всичко - до последната капчица, а после, доволна от въздействието си, стана и започна да оправя външния си вид. "Чакай, не тръгвай" - каза полицаят, придърпа я към себе си и страстно започна да я целува. Дана се учуди - малко бяха мъжете, които целуват жена, след като ги е изпила до дъно. Но трябваше да тръгва - времето за цигара беше свършило и не искаше да кара останалите да чакат и да се съмняват. "Когато затворим секцията, аз ще остана цялата нощ тук да пазя - прошепна и полицаят - искам да се върнеш и да останеш с мен". "Ще помисля" - каза Дана, но беше сигурна, че ще остане - усещаше в слабините си онзи огън, който беше останал неудовлетворен от краткия и престой сега.
Изброиха бюлетините, написаха протоколите и лелката се оказа права - тръгнаха си малко преди полунощ. Дана тръгна с останалите, но след като се разделиха, се обърна и тръгна обратно към секцията. Почука леко и полицаят веднага и отвори. Нямаха време да стигнат дори до стаичката - сваляха дрехите си пътьом и още на вратата, прави, той я облегна към стената, повдигна я леко и я облада... Дана за секунди стигна до върха - откакто го бе изпила, бе на ръба на удоволствието, а сега, усещайки го как прониква в нея с цялата си сила, просто не издържа... Цяла нощ бяха като два пожара, беше есен, беше студено, но и двамата горяха един във друг, удовлетворявайки пъти и пъти трескавата си, безумна страст. На развиделяване Дана си тръгна - все пак трябваше да са и предпазливи, а мъжът я изпрати до вратата с уговорката на следващата вечер да са отново заедно...
Следващата седмица бяха на балотаж... Всяка цигара, всяко излизане на Дана бяха един изживян оргазъм...
Бяха още много пъти заедно навън. Но никога така, както в онази вечер. Нещо се бе изгубило - по пътя, някъде. Нямаше я онази тръпка, онази първа силна страст, онзи страх от неочакваното, от осъзнатата възможност да те хванат... От трескавата възбуда на секса при екстремални условия, от осъзнатия риск... Постепенно нещата между тях се поуталожиха, Дана сметна, че връзката им не би имала развитие и с това всичко приключи. Останаха си приятели, а споменът за безумното им преживяване ги караше да се усмихват тайничко един на друг и въпросът, който си задаваха, шегувайки се всеки път, когато се видят : "Кога ще бъдем отново заедно в Избирателна секция?"

P.S. Всички лица, места и събития в разказа са измислени...