Забравен в безкрайността на собственото си съзнание, той се луташе, търсейки изход към реалността. Тази реалност, от която беше избягал и се беше скрил в себе си. Но изглежда, усетил че това бягство е продължило прекалено дълго, той отново се реши да търси промяната. Срещаше в съзнанието си мисли за какви ли не промени, но нито една не беше свързана с промяна на самия него. Защо ли!?! Ами защото така щеше да се разруши порядъка за тях (мислите) и щеше да настъпи хаос. Много от тях щяха да си тръгнат, уплашени от всичко това, а други просто защото вече са излишни. За да предотврати всичко това и все пак за да осъществи промените, той взе решението да излезе от черупката си и да се отдаде на този така привлекателен, но едновременно с това и толкова плашещ реален свят...

Да, той беше психиатър и всички мислеха, че вглъбеността му се дължи на неговата отдаденост към професията и пациентите му. Просто в тях той търсеше отговорите на собствените си въпроси. И колкото по-разнообразни бяха пациентите му и техните проблеми, толкова повече въпроси, тормозещи неспокойния му дух, получаваха отговори...

Изведнъж се появи светлина... Той се огледа и видя, че се намира в стая с бели стени, бели чаршафи... Странно, и хората около него бяха облечени в бяло... Тогава осъзна, че всичко това е било сън, който е сънувал през времето, в което е бил в безсъзнание, и сега се намира в болнична стая. Явно, при падането си бе наранил сериозно главата и тя, като наказание, му бе поднесла всички тези сънища и мисли...

Тази случка остана за него като един не особено приятен спомен, но му и помогна при вземането на много решения в живота. Живот, който той избра да изживее в реалността, а не лутайки се в безкрайността на мислите си.