Преди няколко дни пак се разхождах по ‚Витошка‘, изучавайки кошчетата за боклук, с крайна цел кръстовището с ‚Патриарх Евтимий‘, където беше изнесената на улицата пицарийка на ‚Гардън Хаус‘. Парчетата пица си седяха зад витринката, отгоре се намираше класьора, пълен с монетки и … нямаше никой. Накрая майсторът се появи тържествено и го посрещнах с думите, че почти бяхме решили, че днес е ден на самообслужване и тъкмо се канехме …

Да бе да, ама друг път ! – ни сряза той.

   Е, преглътнахме го, взехме си по едно студено препечено парче и се запътихме към градинката на НДК, където ни очакваха пейки и гладни гълъби.

Обаче …

   С влизането си попаднахме на нещо невероятно – чиста и прекрасна “Улица №26”, подпряна отзад с кьоше от друга “Улица №4”. Красиво построени с любезни домакини …

   Имаше нещо нереално и пасторално – дъвчехме си пицата с труд, около нас се беше събрало ято от нахални гладни гълъби, слънцето приятно препичаше, а над просторната алея в далечината се открояваше помпозната сграда на НДК … и … съвсем до нас един чичо държеше две дълги пръчки, свързани накрая с преплетена връв …

   И тогава се случи НЕЩО нереално … всичките тези елементи се свързаха в едно и едно прозрение ме осени да погледна отвъд … нощта го сънувах и както Менделеев, станах да си запиша своето откритие … а то беше … УАУ , толкова невероятно, че ще се наложи дълго да го обяснявам

   София се беше превърнала в прекрасен зелен град, малки храстчета с разкошни цветове бяха строени като за парад по просторните потресаващо чисти улици ... щастливите граждани щъкаха и се радваха на кристално чистия въздух, на невероятните сгради и на удоволствието да живеят в този невероятен град. Странното беше, че вече улиците нямаха имена, а просто номерца - от 1 до 28. Намирах се на улица №26, възрастните се тълпяха около централния пункт, а децата … чичото с двете пръчки топеше връвта в една кофа, пълна със сапунена пяна, после я вдигаше нависоко и ловко я разтърсваше – огрооомни балони полетяваха във въздуха, събирайки всички цветове на дъгата, децата пощуряваха и тичаха сред тях … а след тях тичаха майките и бабите им. Неописуемо … извинявам се на читателите за своята неспособност да наредя думичките в такъв ред, че и те да почувстват еуфорията на събитието ☹

   Гълъбите обаче ме свалиха на земята – бяхме обкръжени и присъствахме на люти борби за трохички – с радост разделих пицата си с тях. Да, обаче взирайки се в земята изведнъж осъзнах, че се беше случило нещо невероятно. Намирахме се на най – горния етаж на София, отдолу прозираха старите улици, а още по – надолу усещах подземните преплетени коридори между тях … за които обикновенния народ незнаеше нищо. Улиците на повърхността бяха строго подредени и преименувани, обикновено направленията им бяха прекроени по посока на движението на слънцето – от изгревите му от Изток, към залезите му на Запад. Имаше и такива с неопределена посока като Улица №4, а имаше други много красиви, но за тях никак не можеше да се определи посоката им – малки, големи, дори и чисто нови, които ги нямаше до сега в природата.

   И тогава се случи нещо много интересно – осъзнах, че цялата горна структура се поддържаше от много грамадни храсти, че дори и дървета от ХОРСКИ ПРОБЛЕМИ, които бяха порастнали върху долният слой. Върховете им стърчаха отгоре, напъпили и разклонени, а по тях растяха напъпили листчета от обещания – бяха красиви, обкичени с блестящи панделки. От горе ги поливаха грижливо и обясняваха на гражданите, че е време да ги облагородят. Впоследствие разбрах, че храстчето до централата на Улица №26 се обясняваше с изминалия ден на архитектурата от български архитект, който цял живот е живял в Швеция и разказът му как е там и защо не е работил в България …‘ … "Пълна дигитализация на процесите по инвестиционно проектиране и устройствено планиране – край на папките в кашони и печати, които се изискват за всяка построена сграда." … (1)

   Та от среднощните си записки – спомних си филма 1984-та (по Оруел) … както и един друг филм (не съм сигурен и не помня заглавието му ... а може и да е същият), където работещ в Министерството на Истината удря с вестник принтера (в старанието си да прогони една муха), вследствие на което документът излиза с печатни грешки, вкарвайки героя в едно безумно преследване.

   Всъщност цялата тази утопия дотук е (не)реална и има голяма вероятност всичко да си дойде на мястото си след 27 октомври 2024, … без никака гаранция, че няма да се повтори ☹

 (1) https://www.facebook.com/photo/?fbid=10162173150188524&set=a.10150442930253524&comment_id=1573258123566236&notif_id=1728627876413061&notif_t=feedback_reaction_generic&ref=notif