Изгорелият хляб
РАЗКАЗЪТ Е ПОСВЕТЕН НА ТРАГЕДИЯТА В ХИТРИНО
Будилникът звънна и изтръгна жената от кошмарите на сънят. Пламъците я гонеха, а тя бягаше задъхана плувнала в пот. Страшен сън.
Седна на леглото с разтуптяно от ужас сърце и няколко мига не можа да се окопити. После погледна небето и тръгна с омекнали крака да се измие лицето. Студената вода я осъзна и освежи. Облече се и запали печката с приготвените от вечерта дърва. Почака да се разгори и тръгна. Селото все още спеше, но петлите се надпяваха. Стъпките ѝ отекваха и шумът им някак странно се премесваше с тяхната песен... Пътят не беше дълъг, и тя още под спомена за съня не усети как стигна.
Фурната я очакваше. Отвори вратата и както всяка сутрин каза молитвата към Бог. Каза я високо, за да я чуе брашното. Така я беше научила майка ѝ, а помнеше че и баба ѝ така правеше. Подготви всичко, запали пещта, запретна ръкави и замеси тестото. Месеше и пееше любимата си песен и говореше най нежните думи които знаеше. И така беше научила от майка си – да премесва в хляба щастието, че който го яде за добро да влиза в него. Омеси първата доза хляб. Толкова колкото можеше да се събере в пещта. Седна да почине за пет минути, преди да започне пак да меси и се замисли за съня.
Навън все още беше тъмно. Беше ничие време. Нощта и утрото се срещаха на прага. Баба ѝ казваше, че по това време никой не владее земята – нито доброто, нито злото, ала допълваше, че злото влачи опашка. Отново въздъхна, за да се освободи от мислите си и започна да меси втората доза хляб. Тананикаше, говореше и месеше. Звънът на пещта, който предупреждаваше, че е готов хляба я извади от темпото. Тя спря, обърса си ръцете, оправи забрадката на главата си, която се беше изкривила и отвори пещта. Лъхна я омайващият аромат на топъл хляб. Тя се усмихна щастливо и започна да го вади. Пое първият хляб с чиста кърпа, целуна го и го доближи до сърцето си. В този момент се чу силен гръм, сякаш блесна светкавица и всичко се залюля около нея. Изплашена хукна към вратата, но огънят, сякаш вулкан я подхвана. Дрехите й пламнаха и тя като крачеща факла под небето викаше от ужас и притискаше все по силно хляба до сърцето си сякаш искаше спасение от него. Огънят я обхващаше все по плътно сякаш искаше да я претопи. Жената погледна небето с надежда за дъжд, но то остана безучастно.
Полека се свлече с последна въздишка и отпусна ръцете си. Хлябът превърнал се в черен въглен, се преметна, но не отиде по-далеч от нея. Остана там, до нейното овъглено тяло, да сподели нещастието, както тя споделяше щастието с него когато го месеше.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Слава Костадинова Всички права запазени
