Слънчевите лъчи започнаха бавно да се промъкват в далечината на гората, прогонвайки тъмносините воали на ноща. Златните дълги ръце на слънцето погалваха заспалите дървета и упорито проникваха през клоните им, за да огреят всяко място от Долината на водопадите, чак до тучните склонове на планината, от където се сипеха бистрите им води. Бавно природата се събуждаше от съня си. Долиташе песента на фениксите, която се смесваше с аромата на сандалови дръвчета и смола. Тази песен се рееше из въздуха над Долината, изгубвайки се в шума на водопадите. От всички страни на горите и планините, от дъното на езерата се сипеше тихото жужене на хармонията, която цареше в този малък свят. В подножието на планината, близо до един от водопадите бродеше еднорог. Той беше чисто бял с продълговата черна линия, красиво разлята на гърдите му. Казваше се Артерай. Единственият му рог се издигаше гордо нагоре към слънцето. Очите му бяха големи и сини като сапфирени камъни. Пристъпвайки грациозно по меката зелена трева, той се приближи до езерото, отпи малко вода и се загледа в отражението си. Някаква скрита тъга проблесна в сините му очи. Тя бе породена от факта, че еднорога не можеше да се наслади пълноценно на тучния свят, в който живееше, защото виждаше всичко в сиво… Отегчен от безцветния си живот той бавно закрачи обратно в гората, където беше сенчесто и прохладно. В главата му се въртяха странни мисли. Тази нощ той беше сънувал необикновен сън. За първи път от много време на сам, той видя цвят. Черения цвят от гривата на друг еднорог, който глухо шепнеше името му бавно в океана... – Артерай… Артерай… Артерай….. След това той потъна насън в този сив океан и се събуди. Когато отвори очи усещаше вкуса на солена морска вода. Той не знаеше какво значи този сън, нито пък защо го сънуваше, но мекият глас на черния еднорог не му даваше мира през целия ден. Каквото и да правеше мислеше за него. Този сън продължи да се повтаря и през следващите дни и на следващата седмица... Това побъркваше Артерай. Вечер, когато полумесеца разстеляше след себе си тъмнината и загадъчността на ноща, той не искаше да заспива, защото знаеше, че красивия черен еднорог ще дойде отново в съня му. Денем мисълта за нея не му даваше мира. Тя го преследваше, а той дори не знаеше коя е. Но когато мислеше за нея изпитваше едновременно гняв, страх и една сладка отдавна забравена болка. Болка, която не бе усещал от много много време. Откакто беше сам на този свят... откакто беше спрял да вижда цветно. Тя предизвикваше чувствата му, играеше с тях, и с него самия. Надигаше гореща вълна в душата му, сякаш вулкан се готви да изригне, но вместо това той успяваше да изтръгне от себе си само дълбока въздишка. Осъзнавайки това Артерай усети в себе си неудържим порив да побегне. Да побегне накъдето му видят очите. Да тича с вятъра без да спира и без да се обръща назад. Един ден, след поредния сън, той просто не издържа и побягна, побягна със всички сили. Побягна към неизвестното... към нея. Тичаше с дни, а нощем спеше и сънуваше еднорога. Понякога съжаляваше, че е тръгнал, че е оставил красивата долина на водопадите. Мислеше си, че е глупак да тръгне след нещо, което даже не е реално. Друг път осъзнаваше, че това е единственото цветно нещо в сивия му живот и последствията си струваха. Въпреки всичките мисли, той не спираше да тича, без посока... в необятното. Една сутрин той пристигна на брега на океана. Там спря. Загледа се във водата и в него се надигна вълна от възбуда. Изправи се на два крака. Лъскавата му грива блестеше под яркото слънце. Сега той виждаше океана в истинския му цвят. Усещайки аромата на морето, Артерай закрачи решително във водата. Той не мислеше вече за Долината на водопадите, не мислеше за сивия си житов, нито за миналото, единствената му мисъл беше Черния еднорог. След миг той потъна и се изгуби в необятния син океан. Потъна в търсене на Нея… На любовта...