Осем и тридесет е. Трябва да тръгвам за училището; май имам доста време до тогава. Престоят в стаята започва да ме изнервя. Дали да не изляза по-рано? Обикалям стаята и се чудя как да запълня времето, докато тръгна  към проклетото училище. Ще взема наистина в края на краищата да изляза вече. Или пък да стоя тук? Вън: улиците, фигури на крачещи хора, автомобили и прочие... тук, да речем, мога  да убия времето като запаля една цигара. Сещам се, че не съм палил отпреди половин час. Забивам поглед на прозореца и се застоявам продължително на него: сиво-бялото сияние на слънцето, което по-скоро се усеща, отколкото реално да прозира отнякъде; отсреща на хълма, боровете се поклащат от вятъра, сякаш и те носят част  от този вакуум, който ме е обхванал. Опитвам се да пусна някаква музика; прехвърлям в ръката си няколко касети, но впоследствие се отказвам и ги поставям отново на рафта без да съм сигурен, че това е било първоначалното им място. Все пак решавам да изляза; мисълта че навън едно кафе ще запълни част от времето ми ме успокоява донякъде. Навличам палтото си и тромаво се смъквам по стълбището. Автобусът е претъпкан. Сядам до прозореца: мяркат се хора, дървета, къщи, дървета... спирка. Слизам в центъра и от първата изпречила се пред мен будка си купувам вестник като решавам да го прочета в някое тихо кафене, или иначе казано, да изстискам малко удоволствие от вестника, цигарата, която ще запаля към него и кафето. Край мен потоци забързани минувачи. Влизам в едно кафене - пълно. Друго - същата работа. Ама че... Решавам... всъщност нищо не решавам, просто вървя по улиците. Краката ми сами ме водят, а студът ме подканя да бързам. Стигам до училището. Влизам в топлата стая: парното работи; грижи се за удобството на моето тяло. Отпускам се на стола, хвърлям вестниците настрана и се облягам на бюрото. Минават минута-две. Някои чука. Изправям се: влизат две мои колежки. Двете обикновено идват да пушат в моето хранилище. Палим по цигара и започваме да водим някакъв банален разговор. От скука започвам да прехвърлям вестниците, но едната иска да ме приобщи към техния разговор явно:

-Много четеш, ще те правим професор.

-Повечето професори едва ли четат нещо - отвръщам и хвърлям вестниците настрана.

Разговорът продължава и аз кимам от време на време, макар че всъщност не си давам труд да разбера за какво си говорят. И без това главата ми е хаос от ненужни мисли, за да добавям още от някакъв случаен и безпредметен разговор водещ се рано сутрин в моето хранилище.

Някой чука на вратата. Една от колежките от малките класове.

-Защо си в черно? - вкупом я питат двете.

Едва сега забелязвам, че носи черен шал. Онази се впуска в обяснения за някакъв неин близък, който починал, като започва надълго и нашироко да обяснява колко честен бил, как се издигнал от нищото, естествено по честен начин, но, не щеш ли, започнали да го изнудват и накрая го намерили обесен. В полицията казали, че било самоубийство, но дали е така - спорна работа. Двете приемат скръбен вид на съпричастност към събитието като дават две-три готови щампи, които би трябвало да означават философски обобщения за живота и смъртта. Онази излиза, понеже била дежурна. Онези двете започват да обсъждат новата тема. Явно нямат намерение да стават. Зърррр - звънецът. Тръгвам към учителската за дневника.