Прибирам се нагоре към общежитието, мислейки върху думите на Учителя: Лесно е да се каже: Пусни егото, но невъзможно да се осъществи. Трябва прозрение. Без озарение или прозрение всичко ще бъде формално, безсъдържателно действие, безжизнен ритуал. Лишена от мисъл външна проява. Минавайки покрай киното, някакъв глас ми извика по име. Обръщам се: един колега. Бивш.

-          Здравей - обръща се към мен той.

-          Здрасти, да не си тръгнал на кино? - питам вместо отговор аз.

-          Да, а предполагам и ти си тръгнал за там.

-          О, не, случайно минавах оттук.

Все пак решавам да се поспра и да се позабавлявам малко и естествено да поубия малко време. Наистина, като се прибера, какво ли ще правя толкова в общежитието. И без това мистичното усещане, което ме бе обзело след посещението при учителя, бе започнало вече да ме напуска, а на негово място бяха започнали да нахлуват познатите до болка делнични мисли… И като си помисля, че пръст в това има този тип, който ме спря, просто защото сме колеги, и второ, защото имаше да убива няколко минути до началото на глупашкия филм.

-          Знаеш ли - обърнах се към него аз, не си струва да го гледаш.

-          Защо, гледал ли си го? - пита оня.

-          Мога да ти го разкажа, ще ти е по-интересно, отколкото да го гледаш.

-          За какво се разказва?

Започнах да му разказвам основната схема на този тип филми; например, че главнияt герой е силен и свестен мъж, изправен пред трудна дилема, която трябва да разреши; евентуално да хване някои престъпници или нещо от тоя сорт, ако е екшън, или проблеми в службата или от семейно естество, ако е трилър, извършва се някакво престъпление, да речем той се опълчва срещу лошите, които са го извършили; в началото те аха-аха да го победят, но не, това е само привидно, главнияt герой е печен, постепенно надделява над тях и победителят е той. Задължително филмът е гарниран с  хубавици, с които отначало главният герой не се разбира (това е за да се поусложни интригата), но впоследствие те се влюбват, изчукват се и всичко свършва с хепиенд, след което идиотът излиза със замаяна глава и промит мозък, нагълтал се порядъчно с холивудската културо-порнография, влиза в някакъв кенеф и се изпикава. Само че това последното не му го казвам. Онзи ме гледа недоверчиво;

Ама ти наистина ли си го гледал?

- Не съм го гледал.

Онзи мълчаливо се запътва към киното. Не ме послуша, отиде да го гледа. Аз пък поемам отново към общежитието. Прибирам се в стаята си и лягам в леглото. Бъркам в джоба си, докопвам пакета с цигари. Намирам запалката в другия джоб. Щраквам. Лежа и наблюдавам кръгчетата дим, които се разнасят към тавана; издигат се и после постепенно изчезват. Така е с всяка форма на живот; безсмислено и безполезно лутане в света на формите. Изходът. Къде е изходът от всичко това? Когато някой с бясна стръв се впуска да преуспее в живота, не търси ли той Изхода, без да съзнава, онова дълбоко в душата му нещо, което го движи, същото това, което стигнало до повърхността се е изкривило,  обезформило се е от безбройните знания, инстинкти и т.н. Не търси ли Изходът,  без да го съзнава, търговеца, броящ с блеснал поглед печалбата за деня. Не търси ли Изходът бройкаджията сваляч, който се готви да вдигне краката на поредната мацка или студента, очакващ дипломирането си, или бачкатора, чакащ свършването на работния ден, или онзи, който се опитва да избяга от себе си, като се самоубива, или тръгва да търси далечна страна…Човек никога не може да избяга от себе си, от своите мисли, които приличат на река, която още с раждането го тласка към смъртта. Никой не се опитва да върви срещу своите  мисли, желания, срещу егото си, затова и няма безсмъртни… Има много ключове за измъкване от това безумно лутане в този земен живот… състраданието… болката… медитацията… страданието…

......................

Има дни, когато съм решил да не произнасям никакви думи, тъй като ги смятам за по-примитивен етап от развитието на човечеството, дори в определени моменти ги считам за опасни и вредни, тъй като имат способността, назовавайки нещо, да скриват истинската му същност.

Днес, например, не съм произнасял никакви думи, като изключим сутринта, когато излязох да се разходя и на връщане седнах да изпия едно кафе; единствените думи бяха отнесени към сервитьора относно поръчката за кафе. Слава-богу при разходката и докато се прибера в общежитието, не срещнах никакъв познат, който да ме въведе в някaкъв безсмислен разговор. Та така. В момента съм легнал и наблюдавам тавана, лежа загърнат в едно одеяло и се опитвам да се вглъбя в собствената си мисъл; откъде произхожда тя; нима само тя е причина за безсмисления живот, който съм водил и продължавам да водя, нима заради нея се лутам? Възможно ли е да бъде преодоляна и да отида отвъд нея? Започвам да се отпускам и оставям мислите ми да текат спокойно, не им преча, започвам да осъзнавам, че съществувам автономно от тях, само че това го осъзнавам само за миг. Те отново започват да нахлуват. Прекъсвам отпускането си и потърквам лицето си с длани. Започнах да се разхождам из стаята; осем и половина е. Какво да правя, да речем, до десет часа. Да легна? Може би е по-добре да изляза… Да, точно така ще изляза, но къде? Изведнъж осъзнавам, че пътя, който трябва да извървя, е неимоверно труден. Даже невъзможен… невъзможно е да се запълни целия този вакуум от време със божествени импулси, които се явяват като редки искри в нашия живот и този миг осветяват и правят ясен и досегаем целия път към небето,  след което отново ни запращат в мрака  на невежеството и тъмнината.

                                   ........................

Реших  да започна да се занимавам с изкуството на меча. Възможно ли е да го овладея? - попитах учителя. Ако започнеш от дъното - отвърна кратко той. А как да направя, че да стигна до него - попитах пак. Нищо не може да се направи наново, отвърна той. Как така нищо? Учителят ме погледна и каза: Най-вероятно ще трябва да слезеш още надолу. Нима има къде още да слизам? - попитах. Виж какво - обърна се към мен той, когато слезеш до долу, сам ще разбереш, че си слязъл до дъното и няма къде повече да слизаш, без да е нужно аз да ти казвам. Че защо трябва да слизам - объркано попитах - не ли по-добре да тръгна от мястото, където съм. Не - бе краткият отговор. Че каква е разликата? Разликата е, че липсва противоречието в теб, когато си на дъното. Че защо да липсва противоречието? - продължавах да се интересувам аз. Защото тогава пред теб не стои нищо друго, освен върхът - отвърна Учителят. Да го разбирам ли, че ми давате картбланш да продължавам да водя досегашния си безцелен живот и занапред - попитах предпазливо. Учителят не отвърна нищо, давайки се да  се разбере, че разговорът ни е приключил.

                                  .................................