Приятели, слава богу, почти нямам, иначе какво бреме било да се срещаш  по улиците с тях, да разговаряш и т.н. Ето миналата седмица, точно когато се връщах от библиотеката срещам един познат, който като ме видя, се спря и от немай къде заговорихме за общи неща или иначе казано някакъв безсмислен разговор от типа:

- Как си?

- Зле.

- Ха, че какво е толкова зле?

- Пауза. След което онзи отново пита:

- Пак там ли работиш?

Там.

Продължаваме да вървим и аз се чудя кога ще свърши улицата, за да поеме всеки по своя път. Често пъти вечер, когато  излизам да пийна нещо, избирам някоя по-тиха улица, по която рискът да срещна познат е сравнително малък. Иначе до болка мразя да се срещам с познати, да разговарям с тях, поради онзи идиотски навичен механизъм, който се състои  в това, да си задаваме един друг  безсмислени въпроси. След това моя познат (от ученическите години, университетските години или бивш колега) изчерпал темата ни на разговор, започва  да пристъпва на едно място и от нямане какво да прави, казва:

- Защо не се обадиш някой ден да пийнем по едно?

- Може - отвръщам.

Онзи вади някакво листче и ми записва телефонния си номер, после ми го подава, аз го поемам от своя страна и евентуално давам своя, след което се разделяме с бодрячески фрази или нещо подобно. Разбира се, на следващите пет крачки захвърлям маската на  доброто настроение заедно с телефонния си номерн като единственото, което ми носи облекчение в този моментн е  това довиждане, което сме си казали пред малко. Защо продължавам да спирам и да разговарям с хора, с които ме свързват някакви откъслечни спомени? Мисля, че това е по-скоро някакъв идиотски навик, включващ твърде голяма процент куртоазия и механика. Виждаш, да речем, някакво познато лице сред тълпата минувачи и по навик спираш. С това лице нищо не ви свързва, дори миналото, защото това не е онзи твой колега или състудент, с който сте се напивали до безсъзнание и заедно сте гонили кучките, а някакъв оплешивяващ тип, облечен с отвратително палто и т.н. От друга страна ти въобще не си този този тип от онези години... Кой тогава си ти всъщност? Кой?  По едно  време започнах упорита кампания за скъсване с моите познати. Стремях се да огранича нашето познанство, състоящо се от приветливо кимване; леко помръдване на главата, съчетано с подходящо изражение на очите. Премине ли се тази граница, всичко потъва в хаотичния баласт на думите.