v

Една вечер, хубава и зимна, с мокър сняг и хладина, адвокатът Продан спря с колата пред гаража си. Позастарял, с много болежки от наднормено тегло, той нито за миг не бе загубил желание за власт и за пари. Работеше до мръкнало в кантората, доста след като всичките му служители  си бяха отишли. После, в един и същи час, без да поглежда часовника, се изправяше трудно заради износените стави, гасеше с куцане  лампите и излизаше бързо без да се обръща назад, сякаш бягаше от спомените за работния ден. Вече отвън, заключил и прегледал вратите, си купуваше царевичен хляб, сядаше върху седалката на колата със същите мъки, въздъхваше и тръгваше към дома.

Осветил гаража с фаровете, адвокатът Продан отвори шофьорската врата, протегна месест крак навън за да стъпи върху навалелият сняг и тогава онемя. Някаква страшна болка се спусна като скъсан ластик по гърба му, скова ръцете, облещи очите му, остави го неподвижен като кукла върху седалката. Пое си дъх, огледа се и разбра, че е сам и в беда.

 В този миг, видя едно бледо, старческо лице, изникнало пред  предния прозорец. Стресна се, разгледа го, остро лице с рехава брада, добродушни очи, тънки устни, лице със старчески петна, под него шал, върху който капеха снежинките. Какво искаше от него този непознат старец- натрапник? Просяк, привлякан от светлината на фаровете, случаен крадец, оправдан престъпник или някой погрешно осъден нещастник от дългата му практика на адвокат,пристигнал да търси възмездие?

Окопити се адвокатът Продан, сякаш и болките в гърба се притъпиха.

- Кажи!- разпореди с обичаен, нападателен тон.

- Аз...да помогна, господине!- промълви старческото лице, с посинели от хладината устни, наведе се послушно и на уличният фенер, блесна голотата на темето – Вижда се..трудно ви е движението!

- Че помогни!- бързо възвърна цялото си самочувствие адвокатът – Вземи... ключа... отвори вратите на гаража!

Една пъргава, кокалеста ръка взе ключовете, отключи ловко, отвори с опит и вещина ламаринените врати. Срещу светлината от фаровете се открои и старецът, слаб, чисто облякан, с шуба и боти. До него, малко куче, на къса каишка послушно като стопанина си кротуваше върху снега с раздалечени крака. Вече в сушината на гаража, адвоката излезе с пъшкане, озлобен от болката и изпотен от килограмите. Излезе с чантичка под мишницата, а старецът пусна каишката на кучето и затвори вратите.

- Хубава работа свършихме...с теб!- каза бодро адвокатът Продан и погледна към осветените прозорци на къщата, там пред телевизора и сериалите, за всичко наоколо, нехаеше жена му.

- То..аз и без това… нали кучето разхождам! – плахо сподели старецът, обърна се и тръгна, а кучето заситние зад него, докато се изгубиха под заснежените дървета.

Изгледа ниската  му фигура адвокатът Продан. Просяк някакъв сигурно, че и с куче тръгнал на разходка в тоя сняг, ама не посмя да поиска милостиня, затова, че отвори вратите, но и да се бе престрашил да поиска, не минават тези номера пред стария адвокат, с колко по- невинно изглеждащи мошеници се е надхитрял той!

След тази вечер, сякаш в негласно споразумение, адвокатът Продан и непознатият старец с кучето, се срещаха вечер пред вратите на гаража. Колата спираше безшумно, фаровете й осветяваха плочника, сивите, гаражни врати, панталоните на стареца, подвити над глезена, кучето, винаги кротко и безучастно като играчка. После ръката на адвокат Продан подаваше ключове над стъклото, старецът изоставяше каишката, впускаше се уверен, опитен, отваряше, затваряше, изпращаше с небрежно махване на ръка и повеждаше кучето нанякъде.

В края на първата седмица, адвокат Продан стана подозрителен, оглеждаше внимателно услужливия старец, бавните движения, смирения поглед, тихата му готовност веднага да се обърне и да потъне в мрака, след като е затворил вратите на гаража.

„ Ще го наблюдавам този и ще го потърпя- си помисли адвокат Продан – Не е случайна работата му...Все ще се издаде за какво ми слугува..скоро ще поиска нещо..ще видим”

Старецът не поискваше нищо. Пристигаше под точен час, помагаше на адвоката да слезе, понякога разтоварваше покупки или посягаше с ръкава на палтото да почисти тавана на колата от навалял  сняг, все така стриктен и отговорен, сякаш е официално назначен на  служба.

“ Този ще се окаже някакъв нов вид мошеник- не издържа да си помисли адвокатът Продан- наобикаля ме със ситните крачици, все в очите ме гледа, мъти се нещо в главицата му....ама, ще си трая аз...нищо не е поискал все пак...пък и помага дяволът, облекчава ми болките като ми слугува”

Една вечер, адвокатът Продан се вгледа строго и изпитателно в лицето на стареца, така правеше с всичките си клиенти.

- Кажи сега...защо идваш всяка вечер да ми помагаш...кажи, дяволе?

Смути се старецът, разтрепереха се ръцете му, сведе глава и погледна към кучето, сякаш очакваше помощ от него. После заговори бързо, като човек, който дълго е пазил тайна в себе си и сега бърза да я отпрати:

- Пенсионер човек съм, господине...как минава времето, когато нищо не правиш...децата са по други градове..ние с жената, какво да измислим да си кажем след толкова години...ето, кучето разхождам, ама то може ли само куче да разхождаш по цял ден и нощ..видях ви онази вечер, трудно ви е движението.....защо да не помогна..да не ви нося на гръб, какво ми пречи?

- И така за разнообразие...на мен помагаш всяка вечер, така ли?- пипита тихо адвокатът Продан, с благо изражение и в дълбока поверителност, както разпитваше някога децата си.

- На всички по малкичко помагам, господине...това правих цял живот...шофъор на микробус за инвалиди бях....към общината...много години...колко хора съм пренесъл на ръце през стълбите..ама, ето...пенсионираха ме!

Нищо не каза адвокатът Продан, стисна чантата, изкачи с мъка дворните стълби и влезе в дома си шумно и рязко, като господар. Хубав дом си бе устроил той, просторен, осветен, с високи тавани и премерен лукс, но доста занемарен от мързелива домакиня. Спомни си за нея, докато събуваше обувките и се огледа, макар да знаеше, че сега е скръстила розовите пантофи върху табуретката и гледа сериал. Влезе в хола и я видя, там беше, стара като него, вече пенсионирана съдийка, с вечните трохи около устата, смешно боядисана коса, в която проблясваха бели кичури и халат, който бе полепнал от носенето  като ципа около тялото й.

- Стани, Катерино!- й каза с неприязън- Свърши някаква работа, раздвижи се....как ти минава времето...като нищо не правиш по цял ден, не знам!?

В началото на третата седмица от срещите със стареца, адвокат Продан реши, че не редно така, всеки труд трябва да се възнаграждава, всяка помощ да си има цена. Ще бъде справедлив и той, ще се отблагодари на човека, но не с пари. Вижда се старецът е изпран, чист, изгладен, кучето е с поддържана козина и нова каишка, пък и нали той самият бе споделил, че обича да помага на всички, не  срещу някаква отплата, а защото цял живот това е правил.

Малко клиенти запазваха добри чувства или запомняха с уважение адвокатът Продан. Алчен, суетен, злопаметен, той крачеше като кривокрака, тромава машина, разчистваше всякакви препятствия и сега в края на дългата си практика, прокудил деца и роднини, но много богат, той нехаеше, че докато прекарва най- дълбоката си старост, ще вижда само злоба и презрение във всяко познато, срещнато лице.

Макар и рядко, имаше и хора, които го запомняха с добро и не спираха да му се отплащат. Такъв бе случаят с един червендалест колбасар. Адвокат Продан спаси простоватият му, похотлив син от сигурен затвор след като приятели го бяха подвели да гледа отстрани някакво изнасилване насред селския площад. Спаси го благодарение на жена си, Катерина, тогава все още действаща съдийка. Оттогава до ден днешен, два пъти в месеца, месарят пристигаше с голяма торба и я оставяше тихомълком в кантората. В повече от случаите, тя оставаше недокосната и адвокатът я изхвърляше в контейнера с мисълта „ Щом ми го подаряват с лека ръка...толкова е стока”. Така си казваше, но решаваше, че е по- добре да не отказва даровете, защо да обижда напразно благодарния човек?

Сега след кратко замисляне, той реши да зарадва своя вечерен помощник, старецът, с няколко колбаса и парче месо, от занемарените подаръци на благодарния колбасар.

Подаде му ги с тържествено изражение, но ненатрапчиво, сякаш вършеше някаква малка добрина между другите си важни занимания:

- Вземи...нарежете, хапнете с жената....месцета разни са това!- каза с престорен, бохемски глас.

Изненада се старецът, повдигна бледата ръка за отказ, сякаш и кучето направи две ситни крачки назад:

- Благодаря, господине....откакто ни налегнаха болестите...не вкусваме месо....благодаря ....и от името на жената благодаря, но не вкусваме!

Озадачи се адвокатът Продан от противоречието, сключи бели вежди, изкриви надменно устните си и протегна дебел крак напред, устремен и непреклонен, винаги когато се случеше да получи някакъв отказ.

- Вземи, ти казвам....дай ги после на друг ако трябва, но сега ...вземи ти казвам!

Взе старецът торбата неохотно, обърна се и тръгна като прокуден, а кучето бодро премяташе каишка около краката му.

Погледна светлите прозорци на къщата си адвокат Продан и закрачи към портата.” Не се зарадва на подаръка, старчето- си помисли – сякаш друго очакваше, дяволът...пусти глад....ох” Въздъхна адвокатът, облегна се на оградата, днес краката много го боляха, сигурно е от влагата, а гърбът, ах този гръб, заспива, сънува на пресекулки, събужда се, изправя се за ходене до нощна тоалетна, а сякаш някакви клещи се извиват във всякакъв ъгъл под пижамата и го държат в постоянен контрол. Разбира се, че може да си почине утре и  да не отиде на работа, той е собственик на кантората. И какво ще стане тогава? Всичките му служителки ще пият кафе като отвързани, ще си загубят времето в празни приказки около бюрата и ще си тръгнат по- рано, когато няма строга ръка да ги надзирава. Не, колкото и да боли, ще отиде в кантората, волности са това.

Друга идея споходи адвокат Продан следващата седмица. Разхождаше постоянно куче този старец, може да е ловец или рибар някакъв. Ще вземе да му подари въдиците, които отдавна събираха прах в ъгъла на гаража и вечно пречеха  на предните гуми на колата при паркиране. Подаде му ги тържествено, а един едър паяк се люлееше върху кордите. Погледна ги старецът равнодушно, вдигна рамене, отказа ги мълчаливо, после сякаш размисли:

- Благодаря, господине....ще ги дам на Ленко...той все из реките гази!- каза и ги взе непохватно с неудобство, по задължение сякаш.

Забелязъл колебанията на стареца, адвокатът вече мислеше „ Виж го ти....примирил се врати да отваря и да затваря, пък достойнство показва някакво.....все не харесва, не приема....ей, какво нещо е това човекът?”

Опита все пак още нещо да му подари за услугите, адвокатът Продан. Напълни един сак с нови рокли и поли, неупотребявани, забравени в гардероба от жена му, Катерина, тя не се възпротиви, имаше си любимият, лъскав пеньоар. Подаде ги на стареца, тупна го закачливо по рамото, както се шегуват стари приятели, смигна му и загатна “ На жената ги дай...да се премени....Кипри ли ти се още, а?”Кимна със съжаление и някакъв срам старецът” Не, господине....не е добре с краката и гърбът, все на пейката в двора седи...с басмяна рокля, за по- удобно”!

Една сутрин, налегнат от треска, омаломощен, с внезапно отслабени крака, старецът се залежа в леглото. Положението му не се подобри през целия ден, въздишаше под завивките, потеше се, но кротко приемаше болестта. Следобед се опита да се изправи за кратка разходка из двора. Залитна, седна в края на леглото и каза кротко на жена си:

- Няма да ме бъде днес!

Почти веднага се досети за своя незнаен приятел, тромавият, възпълен мъж, с хубавата кола, строгото изражение и неизменното желание нещо да подари. Кой ще го посрещне днес, кой ще му помогне да отвори вратите и да излезе от гаража с болните крака и гръб, има нужда все пак човекът? Не на шега се притесни старецът.

Изпрати жена си да повика Ленко, съседът, с него вечно си разменяха съвети и услуги. Представи му положението старецът, разказа му всичко, онзи не повярва на историята някак, изви причудливо устни:

- Помагаш на някакъв си..врати отваряш и затваряш....без изгода никаква....ама си и ти....пък и хубава кола имал, казваш ....?!

Примоли се старецът:

- Помогни му...една, две вечери да са, докато се пооправя само..вижда се, трудно му е движението...особняк е, а  хич не го бива в кръста и краката....пък, свястен ми изглежда човекът?!

Позамисли се в учудване Ленко, а старецът гледаше небето през прозореца. Сякаш виждаше всички лица на отчаяните инвалиди, които го чакаха да простре платформата на микробуса за да ги покачи над стъпалата. Трябва да се помогне, какво пречи на здрав, читав човек със здрави очи и крака да отвори врата, да пренесе товар, да подкрепи човек в изкачване на стъпало, добрина на болен да стори някаква?

Спря колата адвокатът Продан пред вратите на гаража. Някак, след няколко мига осъзна, че е сам, плочникът пустееше, а старецът с кучето не бе дошъл тази вечер за да го посрещне. Учуди се адвокатът, сякаш някой бе изоставил работата си при него, без дори да го извести. В тоя миг видя тромав, непохватен мъж да се приближава с тежка походка и нагло изражение. Отвори вратата Продан, строг, изненадан и недоверчив, а онзи го посрещна с уверен глас  в тъмнината:

- Аз....да помогна дойдох!

- Къде е....?- попита адвокатът. Осъзнал, че досега дори не е научил името на своя вечерен посрещач, но изпълнен с гняв заради тази проява на безотговорност от страна на старецът с кучето, той слезе пъргаво от колата, отправи се като напълно здрав човек към вратите на гаража, но не успя да отвори, отдавна забравил за ръждивия патронник, загубил всякаква сръчност и навици.

- Болен е...от леглото не може да се изправи...мен изпрати да го отменя ..да не стане за срам!-  говореше вече човекът, пристъпваше зад него в опити да помогне, но адвокатът Продан с въздишки, блъскане по ламарината и отчаяно въртене на дръжките все пак успя. Разтвори широко вратите като пристигнал господар, влетя с колата в гаража, слезе, пусна алармата, после затвори и се забърза към дома с чанта под мишница.

„ Зле бил с краката и гърбът- си помисли заместникът на стареца с кучето в недоумение... виж  как пъргаво си свърши цялата работа на прибиране, пък помощ чака от другите хора???”

В същото време адвокат Продан влезе с достойнство в двора и вече останал невидим за всички натрапчници от улицата, защитен от високата ограда, се отпусна, изпъшка, залитна от болките в тялото, подпря се и облегна чанта върху коленете. Сякаш всичко му се проясни за миг, следели са го мошениците, колата му са набелязали, големите чанти с покупки, костюмите му, лачените обувки, лъскавата тераса с парапетите, прострените везани чаршафи, нищо не са пропуснали измамниците. Нова подход е това. Гледаш ги тихи, немощни, едва ходят, пък и се досетили куче да помъкнат, някак вниманието да отклонява,  всичко е с цел. Първо онзи мошеник опита, уж кучето случайно разхожда, уж невинно да помогне, микробус с инвалиди шофирал цял живот, пък как умело го измислят? И после какво? Приспа вниманието на адвокат Продан, че и подаръци започна да получава, но не ги хареса, нашупи се  на вещите, непотребни били, нямало нужда.  Ясно е вече, не получи пари, не му дадоха парички, сухи, примамливи за броене и се отказа от добрините. Пробута му този, едрия, тромавия, непохватен още на пръв поглед, но нагъл човечец, със самочувствие и различен подход, той да се опита да изсмуче нещо ценно.

Яростно посрещна новите си мисли адвокат Продан, изправи се и тропна с изтръпнал крак, при което го прониза нова болка. Ах, колко мошеници с кротки лица разхождат кучетата си наоколо, колко много хорица със задни мисли дебнат своя час, колко много изненади от добряци всякакви ни е подготвил животът? Нищо, никой не му трябва на адвокат Продан.

- Измамници... измамници!- повтори със стиснати зъби. Бе така разгневен, че не виждаше стъпалатa.

                                                          К Р А Й