1. Първо измерение

Плоскост - свят от проста и равна повърхнина. Равна, колкото може да бъде изравнена една безкрайност.

Светлината е оскъдна и едва промъкваща се през тесните пролуки, в което времето равномерно тече. Тук няма минало, няма бъдеще, има само едно вечно „сега“ на момента. Липсваха разклоненията на времето за съществата от едноизмерни съзнания, но те дори и не знаеха, че има такива, затова може да се каже, че живеят щастливо в своята си повърхнина.

Едно от тях се движеше като сянка към една отстояща пред него точка. Нямаше представа какво представлява тя, защото мислите му бяха еднопосочни и без въображение. Виждаше я в проекцията на зрението си като нещо близко, стоящо на плоскостта от пътя му. Но дори и не осъзнаваше, че я има, още по-малко, че в момента се носеше точно към нея.

То не знаеше дали над него или под него има други точки, защото не знаеше, че има горе и долу, но в равнотечащия му живот да се носи равномерно беше всичко, което можеше да нарече достатъчно.

Съществото стигна до точката, докосна страната си до нейната, усети че преминаха някакви импулси между тях, но миг след това забрави, че са се срещнали. В едноизмерността на живота му нямаше спомени, нямаше мечти, затова и не разбра, че точката е от неговия вид и също така не разбра за срещата им, но успяха съвместно да отделят от себе си началото на трета точка, която да продължи вида им в тази безкрайна равнина.

2. Второ измерение

Светът бе обвит от крайност и нямаше как да се прекрачат преградите, стоящи като гигантски колоси пред обитателите му.

Това си мислеше един от тях, гледайки високата стена насреща. Често излизаше от дупката си и с пълзене се отправяше на дълго пътешествие до самата стена. Помнеше пътя, затова и не се губеше, но стигайки до нея губеше всички познания и идеи, безпомощен да се досети, че има начин да я преодолее.

Не само той, но и всички други, бяха затворени в своята долина, ровеха се като безполесни буболечки из нея и неизменно стигаха до ограждението, ограничаваща движението в този вид на съществуване.

Той не можеше да роди в мислите си бъдеще, затова се задоволяваше с неяснотата на настоящето си и трохички от миналото. Ако обитателя на този свят можеше да помечтае, неизменно би стигнал до отговора как да премине през стената. Но съзнанието му бе лишено от тази възможност и затова нямаше как да я предвиди – дори и мислено. Ако можеше също така да погледне през небето, което за него беше просто още една плоскост, и осмислеше, че то е по-дълбоко от всеки изровен тунел в света му, може би щеше да разбере, че стената не е безкрайна и лесно може да се изкачи.

Но той нямаше тази дарба и затова след като постоя достатъчно дълга редица от мигове пред нея, просто се обърна и запълзя назад към своята дупка.

3. Трето измерение

Небето беше обсипано със звезди. Нощната тъма отдавна бе заменила дневната светлина и сега мислите на гледащия към звездите се носеха под формата на мечти сред тях.

Колко искаше да може да лети в пространството, за да ги достигне, но без да се страхува от времето. Изглежда толкова лесно, макар все още недостижимо за вида му. Това обаче не го отказваше да планира полета и да мечтае как ще го направи. Беше убеден, че го може, защото вече летеше над света си и вярваше, че няма да е далеч времето, когато ще полети и много по-нависоко от него.

Разумът му имаше възможностите да променя условията, в които живее, за да бъдат те по-удобни за вида му. Бе дарен с виждащ надалече интелект и разум, който позволяваше на мислите да откриват нови и нови хоризонти.

Гледащия се усмихна към небето, спомняйки си как за да спечели чувството на близост на друг, се беше изкачил на най-високата планина, която всички наричаха „Покрива на света“. Просто за да му каже, че го обича. След това вече знаеше, че за него няма невъзможни върхове, дори и да са изгубени сред звездите.

Той се обърна на една страна, за да заспи и потъна с вътрешния си поглед още по-надълбоко в нощното небе.

4. Четвърто измерение

Светът бе прозрачен като кристал.

Във всеки един обект в него се виждаха детайлите на структурната му клетка, която имаше готовността да бъде свързана със съседната си такава. Затова и нямаше никакви тайни между обитателите му. Нямаше и ограничения между тяхната взаимозаменяема подвижност. Преминаваха от едно състояние в друго благодарение на гъвкавостта и възприемчивостта на организмите си, които с лекота сливаха телата и формите си. Дори светлината беше играчка в ръцете им. Възможностите им позволяваха дори да си създават малки звезди, но все още се бояха, защото концентрирането на толкова енергия беше изпепеляващо опасно.

Едва ли е възможно да бъдеш ограничен само в една форма – размишляваше овално същество, носещо се на десетина свои дължини от повърхнината на околната материя. Логистите казваха, че има живот в преходните три измерения, който е толкова просто устроен, че в първите две дори и не осъзнават, че водят смислен живот. За обитателите на третото измерение приемаха, че са по-напреднали в разбиранията си и че дори понякога от там изпадаше поради пропуквания между измеренията някой неразбрал къде е попаднал. Но енергията му биваше попивана бързо от общия организъм на техния свят.

Съществото реши, че няма да му е приятно да се озове в някоя от тези неразвити повърхнини в пространството и да бъде невъзможно да се променя. Приемаше, че е прекалено ограничаващо да си закован само в едно състояние на материален живот.

С един напън на мисълта овалът се разду и се превърна в щрих от кристална решетка, която се остави да бъде отнесена от въздушното поле на околността.

5. Осмо измерение

Вселената, като форма и субстанция, е съвсем точно проектирана. Нямаше и един атом в излишък. Всяко преминаване от състояние на материя във фоново излъчвана енергия беше целенасочено и необходимо, а и никога не се губеше, предавайки се от едно на друго.

Умовете, които я населяваха, знаеха това. Те изчисляваха всички възможности и ги предвиждаха, поддържайки с това нивата на разнообразията от живот. Самите те можеха да преминават през пространството и времето така лесно, както се отваря и затваря една обикновена врата в едно от по-нисшите измерения.

Света им нямаше небе, нямаше морета. В очите на населяващите го умове той бе едно безкрайностно и разграфено математическо поле от вероятности. И тъй като не обичаха изненадите, те се занимаха с непрекъснати изчисления на възможностите. При получаване на даден отговор понякога дори връщаха времето, за да получат онзи желан от тях резултат. Защото бяха успели дори да вплетат в изчисленията си и такава величина като времето.

Един ум се взираше във вектора на безкрайностно събитие, което трябваше да разгадае. Формулите му бяха точни, но крайността варираше с милиардни сблъсъци на субатомни нива, които носеха значителни промени в крайния резултат. Той трябваше да отстрани вероятността им да се случат и да намери правилния и точен отговор. Имаше достатъчен запас от време за да го намери, а в случай на нужда винаги би могъл да се върне и с милион години назад и да получи достатъчно време, в което да реши това уравнение.

Събитието е просто, но се оказа, че е все още неясно дори за свръхумовете. Той трябваше да открие къде точно ще е краят на времето, такова каквото беше познато в света му. Не мислеше, че ще бъде с краят на материята, която следваше като сянка разширяването или свиването на Вселената, която равномерно пулсираше във времето; защото дори след нея остава празнотата на мястото, в което се е съдържала. Но пък и празнотата все някъде трябваше да се изгубва като понятие и смисъл.

В нов взрив на Сътворение? Или във възвращаемост от разтегливото понятие за нищо? - разсъждаваше умът. Ами ако смени онези протобульони от кварки и свърже една нова верига електрони с протони, колко промени биха настъпили в повърхнините минало-бъдеще, които да окажат настоящо влияние за краят?

Не бе нужно да го опитва практично. Умът можеше да го предвиди и знаеше, че задачата му е сложна, а възможностите за изхода ѝ бяха навярно повече от всички атоми, появили се при онзи първи миг на Сътворението.

Но той имаше време, всичкото време на света, та чак до самият му край.

6. Измерение единадесет

Светът на безпределието от възможностите, които съществуват.

Всички същества в него бяха огромни, толкова огромни, че например някой обитател от третата повърхнина, ако можеше да ги осъзнае като вид, би ги нарекъл „взривове от титанични сблъсъци на галактики“.

Всеки в това измерение беше отделен свят, в който звездите изгряваха с мислите му или гневът му разпалваше хиляди слънца. Материята беше разтопена на потоци светлина от мислите му, която се събираше или разреждаше в пространството така, както обичайно един организъм изхвърля вече ненужната му суровина.

Една галактика току-що се отегчи от съществуването си и започна да се самопоглъща. Тя не знаеше, че в нея съществуват по-нисши разуми, които искаха да продължат да живеят. Не предполагаше дори, че има във вените си кръвта на първобитните измерения, които едно по едно изчезваха в мрака на вътрешният ѝ хаос.

Галактиката съществуваше единствено защото самата тя беше пожелала да съществува. А сега се превръщаше от скука в петно от празнота, което нагъваше артериите на собственото си време, късайки нишките на гравитацията от задържащото го до момента пространство.

Няколко мига след началото от самопоглъщането, което на три или пет нива от живота във нея се бяха сторили като безкрайна агония от вечност - точно на мястото където тя беше съществувала някога - се оформи едно тъмно петънце с размерите на съвсем простичък фотон, но от угаснала вече светлина.

7. Измерение двадесет и девет

Той беше нещо необятно.

Знаеше, че го наричат с много имена всички онези, които съществуваха под какви ли не форми в обятията му.

Някои го наричаха с объркващото ги понятие „време“, други го оприличаваха на разтягащо се надълго и нашироко разбиране за „пространство“. Доста често го определяха като Вселена или свързани разклонения от мислите му в Мултивселена, а някои, малко по-прозорливи, предполагаха, че е като мигът на безкрайност, събран в едно състояние, което можеше да бъде наречено и същество.

Той можеше да създаде и унищожи безброй Сътворения, които да са начало или край на още безброй много такива. Можеше в рамките на един импулс на своята мисъл да сближи няколко галактически купа в един свръхконцентриран грозд от милиони галактики и след това да ги издуха по-леко и от прашинка от съзнанието си.

Сам не знаеше откъде е, нито как се е появил, но нямаше нужда и търси отговорът, защото беше ясно, че щом съществува е достатъчна причина за да го има. Все пак мислите му понякога да търсеха отговори, тъй като всеки развит ум, а той беше много повече от това, търси обяснение за неразбираемото, стига да се осъзнае и да се запита:

Кой е и какво е предназначението му да е тук?

Той мислеше за онова, което можеше да бъде отвъд състоянието, в което съществува, след като самият той е възможността всяка мисъл да съществува. Дали има други като него? Дали са по-вечни от неговата вечност? Дали не търсят себе си, изгубени сред нещо необятно, което да съдържа милиони вериги от вероятности да съществуваш?

Без да усети, потънал в дълбокия унес на мислите си, той изтри няколко съществуващи Вселени и създаде още няколко нови начала на десетина други такива.

8. Измерение Безкрайност

Беше пусто като празнината от умиращата мисъл, че вече не си жив, но беше и пренаселено от усещането за живот.

Едновременно и като начало, но и край на всичко. Съдържаше в себе си онова понятие, което съдържаше в себе си мултикосмично разбиране за състояние на съществуване, но също така беше и едно огромно нищо, около което нямаше как да има нещо друго, защото всичко беше само тя.

В нея светлината се раждаше от безбройните слънца в безбройните измерения от вселени, но не пропътуваше и милиметър, защото просто нямаше къде да пропътува.

Дали някой предполагаше, че съществува тази Безкрайност? Дали някой знаеше, че дори и съществува – това нямаше как да се разбере, защото самата тя не знаеше, че може да има някой в нейните поднива, който да осъзнава съществуването ѝ.

Тя беше една Безкрайност, свита до точката на несъществуващата „реалност“, която се делеше на безконечни „нереалности“ от слоевете мегавреме, изчезващи в нищото на крахове от безконечни колапсиращи едно в друго Сътворения.

Тя беше безкрайността, скрита от сянката на самата Безкрайност.