Аз съм просто човек. Е не точно обикновен, необикновен съм. Изпълнен със страст
любов смях, омраза ,ревност, завист. Смъртен съм, с проблеми сложни и също
толкова прости: наркотици, побоища, пиене, фантазия, смях и любов. Да човек като
тебе съм. От плът и кръв. Може би съм прекалено слаб, на външен вид, имам пред
вид, но пък и душевно съм слаб. Нямам вече сили да се боря с болката. Да
прекалено млад и без искра за живот. Пиша хаотично, разпиляно, разхвърляно,
неразбрано, но така се чувствам. Чувствам се така сякаш съм разграден на
милиярди частици издухани от силна вихрушка. Сигурно много време трябва да мине,
за да се събера отново цял, за да мисля отново правилно. Да, правилно. Защо
трябва да мисля правилно, когато всичко около мене върви срещу логиката? Не
знам. Опитах се да избягам от реалността. За няколко мига успях. Беше красиво.
Но цената е висока и ставаше още по-висока. Чудя се дали да не започна отново да
я плащам. Мисля, че това е единственото нещо, за което ще имам сили. Да се
надрусам до козирката и да възприемам света както аз си пожелая. Да винаги става
така. Отначало проблем, после пак проблем и проблем след проблем - ето ме
тук, тоталмно сломен. Някой казва да стана, да продължа да се боря за живота си,
но нямам мотив, не виждам смисъл да го правя. Този някой, който ми казва да се
спра, ме остави и сам съм си сега. Той отиде при друг човек, за ду му помогне…
надявам се. Защо трябва да се мъча, да ме боли, да не разбирам? Защо не взема
лесният край? Защото ме е страх. Страх ме е да живея, страх ме е да умра, страх
ме е да дишам, страх ме е да обичам. Защо мисля так… не зная. Сигурно от
хормоните безброй или изпаренията от дрогата в главата. Единственото, което
искам е някой да ме закриля, обича и разбира. Много е, наистина, но, по дяволите
- мисля, че съм го заслужил. Имам усещането, че съм затворен в кутия със
завързани ръце. Единственият начин да ги развържа, е, да се възнеса. Е,
така и направих. Отведнъж на два пъти, на три и повече, все нови и нови неща
идваха в моята кръв. Те ме караха да се чувствам добре, свободен, мислещ. Мисля,
че е време да се спра. Не знам. Може би така трябва.Сигурно… Спирам монолога
пред огледалото. За две секунди минаха ми толкова мисли през главата. Седя си и
се гледам в очите. Очи като очи... кафяви, с по-светли крайща, някак си празни и
сиви ми изглеждат сега. Пак си мисля за всичко, пак си лягам сломен, пак ставам
уморен, пак боли ме душата, пак и пак и пак и пак...