Изтръпвам...Бавно, ритмично... Истински изтръпвам. Пръстите ми треперят. Пет години отминаха като миг и все още изтръпвам при мисълта за теб, при идеята за теб. Дъждът вали сякаш насила. Едрите капки дъжд се вплитат в косите ми. Попиват в кожата ми. И те са изтръпнали като мен.
Седя по средата на улицата. Мокра, подгизнала, изгубена в превода (и себе си) за пореден път. Прозорците на къщите мигат отчетливо срещу мен. Любопитни хорски лица надничат от там. Гледат ме изпитателно. Чудят се какво правя навън в този порой. Виждам упреците в прозоречните лица. Крия се бе, хора! Какво ме гледате? Изтръпнало се крия! Сълзите си крия! От вас! Смесвам ги с капките дъжд и лъжа... Лъжа себе си и вас, че не плача. Не плача от болка. Болката не предизвиква сълзи в очите ми. Болката предизвиква наслада в душата ми, наслада, че съм оцеляла и този път.
Плача от радост.
Срещнах те отдавна. В едно кафе с име на музикален инструмент. Сблъсък на две вселени. Моята - малка, необременена, току що излюпила се ...