Там, където се раждат звезди

(През вярата в моите очи, една чиста и истинска изповед на душата ми...)

Мъка ми е тук, вътре - на сърцето камък ми лежи. Искам да не е така. Искам да мога да разговарям с него, без да се тревожа. Без да ми е нервно. Искам да знае, че го обичам, но и че, без да ми помага, няма как да ме зарадва. Всичко е толкова трудно. Раждаш се, живееш... бориш се за всяко нещо. Да си първи в училище, да си първи на олимпиадата по литература, да спечелиш първо място на конкурса... да намериш някой, който те обича и да успееш  да го задържиш... да намериш работа, да създадеш семейство... да не правиш всички онези малки и големи грешки, които са правили родителите ти...      

Толкова много сили трябват, за да си наравно с другите, да не изоставаш.  Да си част от времето, а не то да те поглъща. И растеш, и се чудиш как да постъпиш и, когато се обърнеш за помощ към него, той... той просто е твърде горд, за да ти помогне. В живота никой нищо не дава даром, всеки иска по-голямото парче, по-голямото и по-лъскавото. И аз си мисля и се раздвоявам, не искам да сме скарани, искам да знае, че го обичам, че искам да е част от живота ми. Но ме боли, всеки път щом му се обадя. Твърде наранено и непристъпно е неговото сърце. Очите му са тъй тъжни и пълни с горчивина. Сякаш обвинява мен за случващото му се, сякаш ми казва, че съм го предала онзи ден, когато казах, че така е по-добре. Че раздялата е нужна, че не се е постарал достатъчно, за да запази това, което има, че трябва да се примири. Че душата му е горда, а разумът му е размит от неизяснени чувства. Не исках да става така, но никой не се ражда с перфектни родители в перфектно семейство. Никой няма идеална съпруга, син или приятел. В това е очарованието на живота, хаосът, непредвидените моменти, които ти носят и щастие и тъга, изненадите и подаръците, чрез които съдбата ти поднася поредната дилема и те кара да се чувстваш жив, да не спираш да се бориш. И въпреки всички лоши неща хората трябва да си прощават,  да си помагат. Искам да се радва за мен, а не да ме наказва за думите ми, или да ме отблъсква от себе си, заради гневът, който изпитва, или да ме обвинява, заради собствените си грешки.

Знам, че си там, знам, че ме наблюдаваш и бдиш над мен. Кажи му, влез в сънят му, помоли го да отвори очите си, да види доброто, да разбере смисъла, да стопли сърцето си, да се помири с душата си, да притъпи болката си и да подаде ръка, да стане пастир на вселената си, да ме обича - без да очаква нещо в замяна. Да бъде баща, а не непознат. Кажи му, че ми липсва, че не минава и ден без да мисля за него, как е, как се справя, спи ли спокойно или има същите кошмари!? Искам да му се доверя, да повярваме един на друг, да се помолим заедно за теб, да си добре и да ни се усмихнеш от небето, да засветиш по-силно от другите звезди, да бъдеш нашата пътеводна светлина и да ни даваш силата, която да ни сплотява – аз, ти, сестра ми и Той!

Защото аз те виждам всяка вечер, там, горе, от ляво - блестяща,  туптяща точно както моето сърце, всяка секунда, щом мисля за него...  моя така далечен и самотен баща.

P.S. Посветено на най-невероятната звездичка на небето – моята скъпа и незабравима баба Мина.