Някъде там, между десетките лъскави и натруфени магазини на летището в Ню Йорк, на една метална и мълчалива пейка седеше тя, вперила търсещ влажен поглед в таблото над нея, показващо заминаващите полети. Имаше още време. Студените бели светлини над нея бяха в тон с металически равнодушния глас на диктора, който издирваше някакви си хора, закъсняващи за някъде си. От лявата й страна се затичаха куп тийнейджъри, шумни и неприлично разпасани, връщащи се от планина. Малко след тях, гордо и с особена класа запристъпва екипажът на някой от многото полети, които търпеливо чакаха своя ред да стигнат небето. Тропотът на колелата на сивите им куфари я върна назад, в нейната далечна родина и спомените я заляха…

*  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  

Уморената прозявка на сънливото утро се смути от оживлението по малката, павирана уличка. Там, по леко стръмния път към автогарата, тракаха безразборно и неприлично шумно колелцата на два куфара, сякаш стари приятели бяха прекалили с алкохола и се надвикваха, без някой да слуша другия. Собственикът на куфарите беше младо момиче, почти на двайсет, с красива, дълга, кестенява и права коса, която неизменно се пречкаше на лицето й, сякаш искаше да й прошепне – „не тръгвай”.  

Малката автогара в сутрешния час не беше в пълната си прелест. Полусънени, отегчени шофьори мълчаливо пушеха до грозните ръбести бетонни кофи за боклук, ленивият вятър преследваше есенните листа, но само колкото неволно да ги разпилее наоколо, а пробуждащото се слънце мързеливо търсеше отражението си в огледалата на стария бледосин автобус, паркиран отпред.

До него се бяха скупчили няколко души и мълчаливо слагаха някакви свои неща в металната му утроба.  Младото момиче бе току до тях. Баща й постави двата куфара, нагласи ги внимателно на няколко пъти, сякаш от това зависеше нещо. Изправи се, въздъхна и тихо каза:

- Готово е.

- Благодаря, тате.

Бащата беше сложил любимата си червена блуза, подарена му преди няколко рождени дни от дъщеря му. Искаше да й каже толкова много неща, но една топка беше заседнала в гърлото му. Гледаше само към куфарите, отиде до тях и още един път ги намести. Излишно. Не обичаше, когато някой заминава.

Всички се бяха качили, освен младото момиче. Сестра й, няколко години по-малка от нея, гледаше с любопитство вътре в автобуса. Не беше пътувала никъде досега. Усмихна се.

- Како, нали ще ме вземеш и ти със себе си скоро и ще видя и аз какво е чужбината?

- Остави сестра си сега – сгълча я майката с тих, но нервен тон. Леко прегърбена от рутинната си работа в шивашката фабрика, тази сутрин женицата се беше свила още повече. Беше наметнала една жилетка, да я пази от студа, но пак потрепери. Държеше през цялото време малкото сребърно кръстче на врата си, мачкаше конопената връв, на която то бе закачено и всячески избягваше да гледа към автобуса, който след малко щеше да тръгне с дъщеря ù.

- Всичко ли взе, мама? – попита тя дъщеря си

- Дааа, майко! Питаш ме за пети път! – отегчено и нетърпеливо отговори младото момиче, което гледаше на предстоящото си пътуване като приключение. Беше млада, мечтаеше много, четеше чуждоезични романи и гледаше снимки на залези и изгреви и беше убедена, че един ден ще отиде да ги види на живо. И сякаш трите стъпала на автобуса, който вече форсираше и бълваше кълба от сивкав дим, бяха онези три крачки, които щяха да я заведат в света на сбъднатите мечти.

- Не става толкова лесно! – чу гласът на баща си, прочел мислите й. Той се изкашля и после добави – Хайде, дано да успееш повече, отколкото ние с майка ти.  Ето, цял живот все се мъчим, вие да сте щастливи със сестра си.

- Аз съм щастлива – ведро отговори малката сестра

- Ти пък какво разбираш – назидателно каза каката. – Животът е там, където отивам. Има прелестни места, много пари, богати мъже и много щастие.

Майката стисна силно сребърното кръстче на врата си. Прегърна дъщеря си. Бащата погледна още веднъж куфарите да се увери, че са сложени идеално, след което протегна ръка към дъщеря си и стисна силно нейната.

Малката дъщеря погледна закачливо и каза:

 – И да не забравиш един ден да ме вземеш!

Младото момиче се качи по трите стъпала, водещи към новия й живот и металната бледосиня врата безучастно се хлопна зад нея.

Само красивата й, дълга, кестенява и права коса все така се пречкаше на лицето й, сякаш искаше да й извика – „не тръгвай”.

*  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  *  * 

- Майко! Викат пътниците от моя полет, трябва да тръгвам!

- Тръгвай, дъще, обичам те! Бъди щастлива!

Двете се прегърнаха. Силно.

Двадесет и пет години се бяха изтъркулили  от живота на онова младо, почти двадесет годишно момиче от малката автогара и то се беше превърнало в голяма жена, която днес изпращаше дъщеря си да учи в друга страна. Двадесет и пет години, в които беше плакала с глас, крещяла от радост, поставяла света в краката си, беше и толкова мачкана от живота, че понякога не искаше да има утре. Пребори се с всичко. Успя. Създаде печеливш бизнес, хората я уважаваха и завиждаха, имаше апартамент в Манхатън, вила в Хемптънс, можеше да се наслаждава на всичко, което за толкова години постигнаха ръцете й. Улисана в работата си, неусетно загуби любовта на мъжа си и той пое към други брегове, но имаше дъщеря си… Но ето, че днес и тя отлиташе надалеч, защото там вярваше, че има повече щастие.

Познато и горчиво.

Беше останала сама. Двете ù шепи се напълниха със сълзи. Дали не беше време да се завърне в родината си, да поседи на онази малка автогара, която някога я изпрати с грозните си ръбести бетонни кофи за боклук, да прегърне старите си родители, да целуне малката си сестра? Тази, която живееше все там и все така наивно беше щастлива, защото знаеше, че невинаги щастието е в това, което гледат очите ти.

- Не плачи, мамо, ще се чуваме! – гласът на дъщеря ù проби тълпата от хора. Тя помаха и се загледа в нея. Дъщеря й беше гордо и уверено тръгнала към новия си живот. Само красивата ù, дълга, кестенява и права коса, наследство от майка ù, падаше върху лицето, сякаш се опитваше да й каже „не тръгвай”.