Навън отново вали и е мрачно, но за разлика от безмозъчните внушения за някакво глобално затопляне, от което усещането за студ допълнително се натрапва не само на мен, но и на останалите обитатели на третата планета от Слънчевата система, то аз отдавам капризите на времето на съвсем различна причина – творението въздиша, защото природните закони са здраво обвързани със законите на морала.

"Безсмислица”, чух да казва по повод на това мое твърдение бивш приятел-бохем, чието мнение преди двадесет години уважавах осезаемо, но днес съм склонен да отхвърля не само заради червения нос и плъзналите капиляри, превзели седемдесет процента от лицето му, но и защото претърпях известно развитие в светогледа си.

Не съм наивник и добре осъзнавам, че тезата ми, поставяща в зависимост законите на морала и тези на науката, не би издържала унищожителния критичен анализ на академичния съвет в нито един от либералните университети, обладали надлъж и шир материалните и интелектуални поднебесни пространства. Независимо от това аз, макар и може би по детски наивно, си позволявам да се възползвам от правото си да изразя свободно това, което съвестта, умът и сърцето ми диктуват. Разрешете ми още тук, преди същинското начало на тази кратка история, да направя още една кратка уговорка, след което ще придвижа разказа право към целта.

В следващите редове, уважаеми читателю, ще срещнеш не някакви си квази-философски умоблъсканици, характерни за квази-философските умоблъскачи, но ще се запознаеш с чистосърдечните доводи на обикновен човек, който е прегърнал отчаяно простичкото желание да не загуби разсъдъка си, поставен в среда, все по-податлива на признаците на лудостта. Сигурното съществуване на улики, доказващи наличието на прогресивно разпространяващо се умопомрачение всред расата на човешките индивиди,  бях провокиран да приема една сутрин неотдавна, докато отпивах от задължителното сутрешно кафе и си припомнях серията инциденти, случили се през изминалата седмица.

Това бяха няколко несъществени социално-битови преживелици, които обаче се отразиха пряко на моя вътрешен мир, обявявайки му война, което от своя страна си имаше и положителна страна - в крайна сметка ме вдъхновиха да ги споделя в писмен вид за нуждите на обикновения човек.

Обръщам се именно към теб, братко – зная, че макар и може би с известна разлика в детайлите, вероятно и ти си преживявал нещо подобно под една или друга форма и ще ти е лесно да ме разбереш. Ако е така, аз съм сигурен, че няма да срещнеш трудност да се идентифицираш с лиричния герой тук. От това и на мен ще ми стане по-добре, защото друго си е някой да ти влезе в положението. Ти сигурно добре знаеш това.

Започна се в събота, братко. Както всяка събота, прегръщах възглавницата по-дълго и по-нежно от останалите дни от седмицата и дори се чувах как мъркам (отбелязвам изрично, че този звук се различава в същината си от шума, вдигащ се при хъркането) по начин, издаващ състояние на вътрешна наслада. Не помня точно сюжета на утринния си сън, превърнал се в традиционно преживяване, след като прехвърлих средната възраст, но във всеки случай беше нещо успокоително и красиво. Мисля, че виждах делфини, правещи лупинги над повърхността на бистро синьо море, на фона на прелестен оранжев залез, или може би се намирах в пустиня, изтощен до крайност, а пред мен се простираше оазис с подканващ хлад, предлагащ леденостудена, прясна и кристално чиста вода. Както и да е, беше чудесно преживяване от страната на сънищата, което спря да съществува, защото бях изтръгнат от него по един крайно досаден начин. От дращене по входната врата.

Чух го като някакво далечно скрибуцане, идващо от ръждясалите витла на отдавна изоставен ветрогенератор, стърчащ самотно на морския бряг. Ужасният шум нахълта безпардонно в съня ми и ме изтръгна от комфорта на мекото легло, измъквайки ме за яката на памучната пижама. Изправих се насила, разтърках агресивно несъбудените си очи, отхвърлих поток от неправилни мисли, акцентиращи върху положителната страна на саморазправата и безшумно запристъпвах към портата, отделяща жилището ми от външния свят.

Отворих вратата рязко. Нямах представа какво или кой ме очакваше от другата страна и затова, когато го видях първоначално не знаех дали да се изненадам или да се уплаша. Уплаших се. Срещу мен стоеше същество от човешки произход, чийто пол не бе разпознаваем веднага, с черен суитчър, с нахлупена качулка и с нашарено лице с цветовете на войната, интерпретирани от творческото въображение на режисьор от ГДР, отговорен за филмите с Гойко Митич.

От своя страна тази неопределена човекоединица също остана изненадана. Премига страхливо насреща ми, след което направи нещо изненадващо. Не ме нападна, не. Де да беше ме ударила с чук, но не. Извърши нещо по-гадно. Заплю ме гнусно в лицето, с възможно най-изразителната злоба, която бях срещал до този момент. Обля ме с поразително по големината си количество слюнка, обърна се с бързината на добре обучено цигане-джебджийче и се спусна по стълбите, взимайки по четири стъпала наведнъж.

Понечих да подгоня съществото, но се спрях навреме, защото чувството за благоприличие, породено от неподходящото ми за обществена поява облекло, подложи крак на първоначалния ми ентусиазъм. За съжаление, сърцето ми не бе така послушно като останалата част от тялото и взе, че се разтанцува из гръдния кош необуздано като корейски техно изпълнител. Още обмислях случилото се, когато разкривени червени букви, излъчващи миризма на блажна боя, приковаха вниманието ми. Точно така. Гаден надпис се бе появил на бялата ми входна врата и без да съм детектив знаех кого да посоча като главен заподозрян за това хулиганско поругаване на частната ми собственост. Само дето нямах представа нито как се казва, нито къде живее, а дори за половата му принадлежност не бях съвсем сигурен, независимо от острите подозрения, че е от женски произход.

Когато първоначалното вълнение премина и мускулът, отговорен за изпомпването на кръвта в организма ми, се успокои в ритъма на обикновена балада, успях да прочета надписа „Богатите са длъжни да плащат”. Тогава за пръв път схванах, че стореното от лицето със суитчъра не бе деяние на случаен хъшлак, а бе целенасочен акт, вероятно целящ да ме сплаши или принуди да се разделя с известна сума от честно изкараните си финансови притежания.

Тук само ще вмъкна за твое успокоение, братко, че не се смятам за някакъв безочлив богаташ и се надявам да мога да го докажа, ако това е необходимо. Братко, всяка стотинка, която заработих през последните пет години, бе плод на труд, коректност, инициатива, поемане на риск, всеотдайност и справедливост спрямо партньори и работещи за мен. В това отношение смея да твърдя, че съвестта не ми създаваше проблеми. Наистина. А ето, че сега пред мен стоеше лозунг, чийто подтекст ме упрекваше в непочтеност спрямо някого или нещо и това бе обстоятелството, което ме тормозеше повече от проблема с поруганата ми собственост.

До вечерта се справих с пораженията по вратата, но не и с тези в ума. Десетки пъти прехвърлих в мислите си дали не бях ощетил дори неволно някой от хората, с които имах вземане-даване. Естествено, по-усърден в прегледа на евентуални врагове търсех сред редиците на хората, работещи за мен, защото предимно те смятат, че съм неприлично богат и парите си бера от някакво тайнствено дърво, растящо в задния двор на вилата ми на село. В тази връзка си припомних как реагира Найден Сиромахов, когато ме видя да паркирам новата си Алфа-Ромео на паркинга пред работния ми офис. Разбира се, той не знаеше подробности. Не си даваше сметка, че колата нито беше толкова нова, нито толкова скъпа, колкото той със своите посредствени математически познания завистливо калкулираше.

– Ново возило, а? – захапа ме Найден още докато се измъквах заднешком от купето,  прегърнал – три папки с отчети, лаптоп и рекламен борд с големината на център от Националната баскетболна асоциация. Работникът Сиромахов, който се водеше на служба в моята фирма, не се спусна да ми помогне, разбира се, но за сметка на това разкри съдържанието на „сложните” мисловни салта, кръжащи из купола на пооплешивялата му глава, докато усърдно подпираше стената. – Ех, да можех и аз да се отъркам в нещо такова. Да можех, но нема откъде. Късмет.

– В колко се прибра вчера, бай Найдене? – прикрито спокоен, попитах на свой ред.
– В пет – озадачен от смяната на темата рапортува Сиромахов.
– А аз в десет и половина – разкрих раздразнеността си. – Дотогава бях тук и се опитвах да направя невъзможното и да изровя отнякъде скрито съкровище, за да върви работата във фирмата. И предната вечер се върнах по същото време. И по-предната… и така през последните няколко години.
– Аз какво да направя? – наивно глуповато попита Найден, докато отхапваше голям залък от домашно приготвен сандвич с телешки салам и лютеница.
– Нищо – отвърнах, – само искам да обясня, че всеки избира какво да прави с живота си.

Не мога да твърдя със сигурност, че работникът Сиромахов прозря същината на непринудената ми забележка, адресираща проблема с наличието или не на лична отговорност и инициативност у всеки социално ангажиран индивид. Подчертавам само, че този епизод ме споходи, помагайки ми да отчета възможните конфликтни допирни точки с работещите за мен, в търсене на възможен мотив за вандалския акт срещу жилището ми. Едно бе сигурно, човекът със суитчъра не притежаваше физиката на Найден и следователно служителят Сиромахов отпадаше от списъка със заподозрените.

Следващият ден бе неделя. Нищо съществено не се случи, само дето аз, раздвоен между усещането за уязвимост и чувството на гняв, все още се намирах в животинските лапи на преживяното от събота. В понеделник сутринта получих пратката. Пакет с големината на кутия за домино стоеше на прага на входната вратата, а най отгоре бяха изписани моето име и фамилия. Грабнах го с два пръста и с едва доловимо притеснение  го отнесох тичешком в кухнята. Отворих го бързо, а там ме очакваше нова, зловеща и гнусна изненада. Вкочанясал, миризлив плъх, полегнал върху сгънат лист формат А четири.
 
Без да си приписвам непременно някаква грандиозна лична заслуга, с крайно усилие на волята съумях да не върна вчерашната вечеря на масата пред себе си, а вместо това, вярно – леко пребледнял, измъкнах посланието изпод трупа на отвратителната космата твар. Разгънах листа и прочетох следното: „Трябва да си платиш. Идва време такива плъхове като теб да отговарят пред върховния съд – този, издигнат от волята на народа. Стига вече социална несправедливост. Свобода, равенство, братство”.

Това, че на автора на тази диплянка, звучаща като призив за пролетарско събуждане от средата на деветнадесети век, му хлопаше дъската, бе очевидно, но въпросът за мен си оставаше – защо при толкова заможни, корумпирани и неизразимо по-богати от мен съвременни бизнесмени, точно аз бях обект на неговата неподправена омраза? Тогава все още не знаех, но отговорът сам щеше да ме намери само шестдесет и четири часа по-късно, когато неочаквано се натъкнах на този самобитен начинаещ терорист с вероятни убеждения, близки до тези на Че, Кастро, Чавес и всички останали леви исторически герои с късо съединение в областта, центрирана между ушите.

Случи се в края на още един предълъг работен ден, когато заключвах колата си на паркинга, пред входа, в отчаян копнеж за кратка, но пълноценна нощна почивка. Видях как някакъв човек с нахлупена над очите шапка-идиотка излиза от входа и се насочва към мястото, където се намирах аз. Понечих да го поздравя, но се спрях. Веднага разпознах в приближаващия ме индивид причинителя на гореспоменатите поразии. В първия момент се подвоумих за това как би било редно да реагирам, след което нерешителността ми се преобрази във воля за действие. За мое облекчение „лицето хикс” не предполагаше неизбежността на предстоящата среща и докато се опомни, вече го държах за врата с треперещи ръце и готовност да се разделя с репутацията си на уравновесена, миролюбива и благородна личност.

– Държа те –  казах с тон, издаващ изумително количество мъжественост.
– Спри, боли ме! – на свой ред изстена жертвата ми. – Няма да избягам. Обещавам.
Последва миг здравословно колебание, след което охлабих хватката, леко засрамен от прелялата агресия. За всеки случай обаче, продължавах да съм в пълна бойна готовност, ако евентуално се появят обективни промени в обстоятелствата.

– Хвана ме, признавам – каза най-после злодеят, разкривайки женската страна на самоличността си. Усмихна се плахо и наивно продължи. – Хайде сега ме пусни, аз няма да бягам. Давам честна дума.
„Честната дума” на някой, който драска по вратата ми, няма кой знае каква стойност в разбиранията ми, но все пак избрах да се покоря великодушно и я освободих.
– Позна ли ме? – приятелски продължи дамата с нахлупената над очите шапка-идиотка.
– Аз съм Вели. Помниш ли ме? Величка Стоименова. Преди година работих при теб.

Напрегнах се, но не си спомних веднага. Все пак, отпадането на въпросителните относно личността на извършителя доведе до това, че неочаквано ми олекна. Профилът на особата, отговорна за бруталната намеса в личното ми пространство, отговаряше на първоначалните ми очаквания – бивша служителка във фирмата, която по неясни причини таи към мен антипатия в количества, достатъчни да накарат човека, допуснал я, да изгуби човешкия си облик, сякаш е върколак с изпъната шия, вперил взор в ясно изразено пълнолуние в лятна, безоблачна нощ.

Веднъж отлетял, поривът за необезпокоявана почивка бе заместен от неудържим стремеж към скоростното изясняване на възникналата куриозна ситуация. Повлиян от отдавна възприетото от морала на родителите ми чувство на благоприличие, установих, че мястото за изясняване с госпожица Стоименова не бива да е вкъщи, а в близкото кафене, което за радост приключваше работа чак в дванадесет, тоест след час и половина. Споделих плановете си с бившата си работничка с революционно подсъзнание, а тя от своя страна даде вид, че отдавна е очаквала именно такова развитие на кризата във взаимоотношенията ни. Малко по-късно седяхме в празното заведение.

– Защо? – успя да се изтърколи от устата ми, след като поръчах по кафе за себе си и за старата си нова позната. – Какво съм ти направил, че да ме мразиш толкова? И с този плъх направо ме разби. Малко на психотрилър заприлича, да знаеш.
– Знам – призна свенливо. – Доста се постарах. Не мога да понасям плъхове, а от умрели гадини изпитвам истински ужас, но се справих. Явно съм доста силно мотивирана. А сега какво направих на вратата ти, направо няма да повярваш. Ти обаче ме сгащи – признавам. Ако се разберем сега обаче, ще си почистя. Обещавам.

Силите ми се оказаха недостатъчни да си представя новата гадост, която бившата ми служителка бе сътворила с моята изстрадала врата и затова се върнах към първоначалния въпрос:
– Защо? Какво съм ти направил?
– Какво си направил ли? Ще ти кажа какво ми направи. Разби ме. Унижи ме. Накара ме да изгубя вярата в себе си. Искаш ли още? Направи живота ми черен. Съсипана бях цели шест месеца, докато не реших, че мога да те накарам да си платиш. Хем щях да ти дам урок, хем и аз щях да се почувствам по-добре. С един изстрел два заека.
– Какво съм направил? – омерзен от неподозираното си коварство, вероятно простодушно забленувал за последиците от амнистията на съвестта, продължих да търся отговор на този доминиращ към момента въпрос.
– Помниш ли Данчо? Данчо Станчев.

Данчо го помнех и все още го помня, защото продължаваше да работи за мен. Всъщност бе най-добрият ми служител, а за хората, които са лоялни в отношенията си към мен, понеже се броят на пръстите на едната ми ръка, като изключа палец и кутре, бях готов да вляза в битка, образно казано.

– Помня го много добре – казах в ответ. – Какво за Данчо?
– Той дойде след мен във фирмата, а ти само за месец му вдигна заплатата. Даде му с петдесет лева повече. Честно ли е? На него петдесет лева отгоре, на мен – нищо. Кръгла нула. Това ме разсипа и реших да напусна. Беше супер несправедливо.

В началото мислех, че не съм разбрал добре, но веднага си припомних написаното в бележката, измъкната изпод миризливия гризач („Трябва да си платиш. Идва време такива плъхове като теб да отговарят пред върховния съд – този, издигнат от волята на народа. Стига вече социална несправедливост. Свобода, равенство, братство”), и установих, че грешка няма – ушите ми не бяха ми изневерили.

След кратка пауза изсипах кафето в гърлото си и попитах:
– На теб плащах ли ти редовно?
– Да – отсече. – Не мога да се оплача. До пето число и нито ден по-късно.
– Добре, защо тогава смяташ, че съм те ощетил? – продължих. – В договора си към теб съм бил лоялен и не съм те ощетил със стотинка. Давал съм ти точно толкова, колкото сме се разбрали. Не смяташ ли, че имам право да разполагам със своето по начин, който смятам за правилен и когато реша да заплатя от добра воля на друг повече, това да е плод единствено на моята суверенна преценка? Особено ако този някой е заслужил. Това не ме ли прави щедър и справедлив, а не злодей, както ти твърдиш? Аз ли съм непочтен, или ти си завистлива?

– Това не е завист – не издържа и изсъска срещу мен Величка. – Не можеш да даваш на другиго повече. Къде остава равенството тогава. Или ме цакаш, защото съм жена. Беззащитна работничка, която пълни гушата ти. Такива като теб са отговорни за експлоатацията на човек от човека. Жалък плъх. Нищо не разбираш, нали? Глупав ли си, или просто алчността те е заслепила. Затова ще се боря да има механизми за преразпределение на богатствата на такива като теб, към такива като мен. Това е то равенството. Така аз го разбирам.

После посочи с изцапаното си пръстче някъде неопределено нагоре и с глас на фанатизиран пионер с червена връзка издекламира:
– В държавата е моята надежда. Вярвам в нея. Тя и само тя ще гарантира, че вашата класа ще спре да съществува. Убедена съм. И докато тя не те смачка, аз ще се погрижа животът да ти се стори черен. Помни ми думата. Сволоч такъв, както казваше дядо.

След това се усмихна красноречиво заплашително, стана и си тръгна. А аз не я спрях. Не защото нямах сили, не. Мисля, че в онзи момент разбрах, че това е само началото и сблъсъкът с Величка, и всички такива като нея, тепърва предстои.
Време е да приключвам, братко. Надявам се, че докато ти разказвах детайлите около скорошните ми премеждия, успях да те запозная и с моята гледна точка. С чистосърдечните доводи на един обикновен човек, който е прегърнал отчаяно простичкото желание да не загуби разсъдъка си, поставен в среда, все по-податлива на признаците на лудостта.

Ако все пак нещо от казаното дотук е останало недостатъчно обяснено, то прочети  и последните редове и ще разбереш всичко. След като нахлупи шапката-идиотка, моята събеседница изчезна в нощта, а аз останах сам в кафенето. Погледът ми попадна на един от надписите, предназначени да забавляват посетителите. Цялото заведение бе изпъстрено с мъдрости и афоризми от древни мислители. „Интересен стил”, помислих си разсеяно и тогава прочетох мисълта, стояща точно над входната врата, от която излезе Величка Стоименова: „Най-лошата форма на неравенство е изравняването на нещата, които не са равни”. Аристотел.