Казват ми, че трябва да страдам. Очите им ме жигосват и устните им обсъждат. Чуват се коментари: "Как така тя успя да го преодолее толкова бързо?! Не става бе, тя трябва да страда." или "Неее, тя не се забавлява истински, просто се мъчи да си убие мъката с алкохол. 100% ú е гадно"...
Да бе, съгласна съм, кой казва, че не ми е гадно, тъпо, самотно? Но съм се научила да съм си самодостатъчна (и без това него непрекъснато го нямаше).
Да, обичала съм го и още го обичам. Но чувството е по-скоро нещо като носталгия, не е страст. Страстта си беше заминала малко преди да замине и той. Плаках, да, плаках около 4 дена.Първите 2 по-силно, защото той тогава още ме търсеше. Искал да ми бъде приятел.Аз приятели имам много, любов ми трябваше. Ама то пък не е каквото искам аз, каквото искаш ти или каквото иска той. Просто нещата се случват.
И защо да страдам? Обичахме се, после спряхме да усещаме нужда един от друг, а накрая се разделихме.Съвсем логичен процес.Нищо сложно, нищо странно, нищо необичайно.
Хората си имат съдби. Всеки си има някаква определена задача, която да изпълни през живота си. Всеки си има път.Хората се срещат, а после пътищата им се разделят. Какво е тъжното?
Тъжно ще е по празниците, когато няма кой да ме целуне точно в новогодишната нощ, когато удари 12. По Коледа също, но все пак това, което искаме рядко го намираме под елхите, след като разбрахме, че дядо Коледа не съществува.
Тъжно е, когато му гледам снимките, но пък има една опция "delete" и до там.Тъжни ще са и песните, които сме слушали двамата сгушени в топлото му легло, но пък play-листа се сменя точно за 10мин, така както и той реши да смени мен.Тъжни ще са любимите ни филми, подаръците и красивите ни спомени. Самата раздяла, като такава, не е кой знае какво зло.Ще боли, пък ще мине. При някой това отнема повече време, при други - по-малко. Това е животът, нали?
Усмихвам се, утре денят ще е по-хубав, а ти ще ми липсваш още по малко. Усмихвам се, викам си приятелката и излизаме на разходка в хубавото време и така отново не мисля за теб.
Няма как да се наказвам, просто ще те преживея, както те изживях.Ще се науча да целувам други, така както целувах и теб, но не толкова горещо разбира се. Щом ти успя да сложиш край на онзи свят с име "аз и ти", то защо аз да не мога да сложа началото на моето ново АЗ?
След време напускам града и така все по-малко неща ще ми напомнят за теб. Накрая ще дойде един ден, в който ще кажа: "Ей, сладурче, как си? Айде да излезем за по едно кафе, че сме се забравили като старите пари"..., но сега не може. Все още си в мислите ми, не като приятел, а като онова другото.Помниш ли какъв ми беше? Помниш ли какво беше? Позна де, позна - всичко.А сега разбираш ли, че  всичко е просто "беше"... :)))