Казват ми, че трябва да страдам. Очите им ме жигосват и устните им обсъждат. Чуват се коментари: "Как така тя успя да го преодолее толкова бързо?! Не става бе, тя трябва да страда." или "Неее, тя не се забавлява истински, просто се мъчи да си убие мъката с алкохол. 100% ú е гадно"...
Да бе, съгласна съм, кой казва, че не ми е гадно, тъпо, самотно? Но съм се научила да съм си самодостатъчна (и без това него непрекъснато го нямаше).
Да, обичала съм го и още го обичам. Но чувството е по-скоро нещо като носталгия, не е страст. Страстта си беше заминала малко преди да замине и той. Плаках, да, плаках около 4 дена.Първите 2 по-силно, защото той тогава още ме търсеше. Искал да ми бъде приятел.Аз приятели имам много, любов ми трябваше. Ама то пък не е каквото искам аз, каквото искаш ти или каквото иска той. Просто нещата се случват.
И защо да страдам? Обичахме се, после спряхме да усещаме нужда един от друг, а накрая се разделихме.Съвсем логичен процес.Нищо сложно, нищо странно, нищо необичайн ...