Изтече времето на сенките

Помниш ли онази черна права линия в коридора на училището? Помниш ли колко пъти си стъпвал върху нея, опитвайки се да не излезеш извън очертанията ù, сякаш балансираш върху опънато над земята въже? Толкова пъти си минавал, без да кривнеш и милиметър встрани, че вече и със затворени очи можеш да стъпваш върху черните очертания, без да излезеш извън тях, без да паднеш на земята.
Всеки от нас носи кодирани в себе си тези линии, веднъж щом се научи да ходи по тях. Дори когато ходиш по широкия булевард, ти се стремиш да се прибереш в центъра на безукорно правата черта, която вече се е превърнала в балансиращ център на тялото ти. Тялото се свива, като ти придава аеродинамична форма и ти позволява да се измъкваш бързо от тълпи хора, накачени по тротоара автомобили и неудобни ситуации.
Подобно свиване е не само физическа метаморфоза, но и, струва ми се, вътрешна нагласа за оцеляване, спасяване на духа в критични ситуации. Седиш си примерно в маршрутката, получаваш някакъв глупав задух, причинен от ред причини. Свиваш се на седалката и подсъзнателно държиш душицата си да не излезе навън, с мисълта, че след малко ще ти потрябва сила за нещо най-обикновено. Подобно животинско, но и жизнеутвърждаващо поведение е поддържано от страхотното задоволство, че преди малко си поемал въздух с пълни гърди. Вселената става съвсем малка, свиваш се, свива се всичко около теб, за да запазиш още няколко глътки въздух. Опиянен държиш на малкото си право да живееш, опиянен гледаш напред и се свиваш навътре, гледаш мръсно към огледалото на шофьора.
В този момент черната права линия се опъва докрай, избутва полепналите мръсни частици, които запушват дихателните ти тръби и отпушва канала за въздух, пропуска отново живота в теб. Животното скача и излиза навън. Остава усмивката на задоволство, че си се борил за свободата да дишаш. Сетне вървиш по улицата с чисто съзнание.
Някъде след около двайсетина метра откриваш нова права линия и започваш чрез нея да градиш нови пътища към борбата за спасение, към любовта и опиянението от живота, който, така и не стана ясно, продължава ли след като пукнеш, или не.