18.10.2007 г., 8:39 ч.

Изтлели ли са въглените? 

  Проза
1019 0 0
2 мин за четене

Варвара мечтаеше... в обятията на тъй познатия крайморски пейзаж - на пожълтели треви из полетата и хълмовете край морето, на тътнещи мокри скали и на ширналото се море - от което свят да ти се завие, прималява ти като го видиш - всеки път, след година, или на раздяла... като любим, в когото се влюбваш всеки път - в безметежните сини очи, в устните, в шепота на прибоя вечер, и в нежността на вълните сутрин на варварския плаж... Сякаш част от сърцето ми винаги е била тук и сега съм я намерила и сглобила - сега сърцето ми туптеше, отключило в себе си още една стая, разтворяйки всичките й прозорци, за да влезе светлина...
Варвара ми разказваше моята история - на весели компании със звън на китари, с хубави вечери край брега на Синеморец, когато гледахме звездите - големи, а небето тъмно, сливащо се с морето, което тътне някъде в сетивата ни... ние, с мъжа ми, дъщеря ми, Инна и Данчо, и Рита, кучето им, гледаме звездите и си говорим - говорим за звездите в душите си... Или край река Велека, с "Ладата" на Данчо, когато не можеше да запали и ние някак глупаво и почти щастливо, като идиоти, се оглеждахме - в средата на коларския издълбан от дъждовете път, далече от морето, навътре по протежение на Велека - сред мощни храсталаци и ужасни насекоми... или вечерта на следващото ни идване в Ахтопол - в кръчмичката на плажа, похапвайки рибка и пиейки биричка, детето цапа покрай брега... аз и мъжа ми, заедно с кума ни, седим и залязваме със слънцето - лежерно, сладостно... Или стъпките от босите крака на Мравчо по пясъка, по пътя към Варвара, и вечерния огън край скалите, където си изпекохме сафрида със сол и лимон... където духаше така, че трябваше да си облечем якетата, нощите през септември на плажа бяха студени... Варвара знаеше за своите улички, които всяко малко селци  и градче в България имаше... знаеше кръчмата "Старци-разбойници" на швейцареца с френския женски булдог, който обича да застава срещу теб, докато се храниш, и да изпуска природно падащите си лиги от сключените си чулюсти... Варвара обичаше да спира времето в себе си. За да може всеки дошъл за малко да почувства пожълтелите треви на черноморските хълмове, да се усети избягал от всякакви грижи и спасен тук, във властта на Варвара и струните на китарите вечер, на разговорите с най-близките хора, дошли от София тук, за да намират себе си, да сглобяват заедно мозайката на приятелствата си в китарен звън, в асмата и саксиите с цъфтящи мушката на хазяйката ни, баба Нуна, в спомените ни за Бов, Букувец, Гинци, Камен бряг... Мравчо да разказва на една добре изглеждаща завяхваща полякиня, и да й разяснява текста на песента "А няма бира!"...

И да се разочароваме, побягнали, изтлели въглени, Варваро!... Забравих вече горчилката на лошите спомени оттам... Готова съм, навярно, да се завърна...

© Нели Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??