Част I
 

Беше студена зимна вечер в къщата на едно забравено от Бога селце. Малката Джеси , дванадесет годишно дребно момиченце с черна коса на букли и блестящи пъстри очи, стоеше навън, седнала на стълбите и гледаше звездите. Свиваше малките си ръчички на юмручета и подухваше в тях, за да ги стопли. Мислеше си за хубавите неща, които иска да и се случат. Затова да кара колело с другите деца, разбира се, ако все пак и купят такова. Мечтаеше как родители ѝ ще спрат да се карат и че ще започнат най-накрая да я забелязват . Макар че ѝ беше ужасно студено навън, тя не смееше да се прибере, защото вътре в къщата продължаваха да кънтят крясъци вече повече от час. Родителите й отново се караха. Майка ѝ Марина замеряше баща ѝ Данаил с пълните чаши алкохол и препълнен с фасове пепелник , докато крещеше с пълно гърло. Облаци цигарен дим изпълваха стаята като гъста мъгла на огромни кълбета и караха Марина да се окашля и дави. Само тогава тя замлъкваше за секунда. Това продължаваше месеци наред, а тя и малкото и братче Петър, трябваше да търпят всичко това. Петър беше шест годишно момченце с руса щръкнала нагоре коса и големи сини очи , леко пухкаво за годините си дете. Той също като сестра си се чудеше къде да се скрие и се правеше, че не чува и не вижда нищо. Седнал в ъгъла на стаята, гледаше малката си счупена количка и я търкаше напред- назад по скъсания родопски килим. Бащата Данаил, четиридесет годишен слаб мъж, с прошарена коса и наченки на алкохолик. Вече беше изпил повече от половин бутилка ракия. Взираше в пода без да примигва, докато стискаше здраво шишето, сякаш го чакаше да проговори. И това беше нормалното им състояние, „нормално”-не, по-скоро обичайно. Семейството живееше доста бедно, заедно с родителите на баща им баба Станка и дядо Петър. Възрастни и работливи хора, които се стараеха да помагат с каквото могат. Къщата не беше достроена изцяло , на два етажа. Неизмазана с няколко лози отпред , извиващи се около малък кладенец. Имаха малко земя, която засаждаха и работеха, за да има с какво да изхранват. Заедно с животните в двора- едно конче, няколко крави и прасе. Понеже селото беше много бедно и нямаше възможност за редовна работа, цялото семейство разчиташе само на земята и животните за своето оцеляване. Единствено бащата работеше в старото ТКЗС , но парите които даваха там , стигаха само за хляб и цигари. Затова и двете деца не получаваха нещата, които желае всяко дете. А дори и вкусните сладкиши, които толкова много обичаха. Малкият Петър износваше дрехите и раницата на сестра си. Деляха си тетрадките и учебните помага. Нямаха дори своя стая, спяха при родителите. Така никога не им убягваше някои скандал, винаги бяха там. Понякога се случваше баба Станка да задели по някоя стотинка от скромната си пенсия за своите внучета, но майката Марина веднага ги прахосваше в местната кръчма. Тя от сутрин до вечер висеше в кръчмата, заедно с най пропадналите алкохолици и харчеше малкото пари, които имаха. Местеше се от маса на маса и размяташе буйната си огнено червена коса. Поглеждаше мъжете с небесно сините си очи , игриво си кръстосваше краката и се усмихваше на всеки, който я погледне с надежда да я почерпи. Въпреки че беше доста пълна жена, тя носеше червена впита по тялото рокля, от която всичко или излизаше, или стоеше на катове. Червената, буйна коса беше зле подстригана на стъпала , а веждите извити като запетая. Но нищо от това не и пречеше, защото имаше огромно самочувствие, което никой не можеше да сломи. Тя просто се мислеше за най красивата жена, държеше се надменно, грубо и наперено. Никой не можеше да и противоречи и винаги беше компетентна по всички теми. Нищо че не беше завършила дори гимназия. Това беше основното и занимание, въпреки че имаше две деца, за които се предполагаше че трябва да се грижи. Тя не проявяваше интерес към тях, просто не и бяха приоритет в живота. Оставяше ги на възрастната си свекърва, която и без това имаше достатъчно работа в градината и тя едва смогваше с грижите. Най-често се случваше Джеси да се грижи за братчето си, като негова истинска майка. Поради тази причина се наложи и толкова малка да се научи да готви. Майка им никога не си стоеше вкъщи, а и да си беше там тя не готвеше, не чистеше и не домакинстваше. На Джеси и се налагаше да ходи на училище заедно с брат си , после да му помага за уроците. Да сготви за семейството, да чисти и подрежда като прислужница. Тя беше отличничка в училище, въпреки че нямаше време вкъщи да учи, тя внимаваше в час. С всичко се опитваше да помага, само и само да се гордеят родителите й и да получи похвала. Но всичко си беше напразно, понеже никой не виждаше и на никои не му и пукаше. Бащата излизаше сутрин в седем часа и се прибираше по тъмно, а понякога беше на работа и през нощта. Когато се върнеше в къщи и виждаше, че жена му отново не е там, започваше да пие. Пиеше докато заспеше, ту на земята, ту на стола… Друг път просто си блъскаше врати и псуваше, а децата се криеха при бабата. Майката Марина освен , че беше винаги в кръчмата и се прибираше в малките часове, често носеше вкъщи различни подаръци от своя любовник, който условно ще наречем мечо. Той беше точно такъв тип мъж, които лесните жени предпочитат. Женен с две деца. Беше поне с двадесет години по възрастен от нея, но за сметка на това пък имаше някой друг лев от препродаване на коли и други кокошкарски измами. Марина се възползваше от това всяка минута, без да се съобразява или крие. Разбира се нищо не беше скрито всеки знаеше за тяхната афера и селото говореше. Стигна се до ушите и на съпруга и на свекърите. Скандалите станаха още по жестоки, но не след дълго всичко с мечо утихна. На негово място изгря друга звезда –Игор. Местния рибар, който беше ерген, няколко години по-млад, незнайно от какво привлечен от нея.

Беше след обяд на тридесет и първи декември, Данаил се готвеше за работа, нямаше да почива за празника. Влезе в стаята докато Марина гледаше телевизия и й подаде свита банкнота:

- Вземи тези двайсет лева, нямам повече! Взех ги от майка ми да напазаруваш за празника. Аз тръгвам за работа. – каза той натъжен , а Марина се провикна:

- Какво да правя с тези пари! Нищо не става от теб, боклук си ! Щом ти не можеш да намериш пари, аз ще си намеря! – и тресна вратата. Данаил беше свикнал с това държание и дори не се ядоса. Обу си гумените ботуши и тръгна за работа. Няколко часа по- късно Марина се прибира вкъщи със светкавична скорост връхлита в стаята:

- Джесика, събирай си веднага нещата и багажа на брат ти , махаме се! изкрещя тя, а Джеси я погледна учудено:

- Но, какво става мамо, къде отиваме?!

- Не ме разпитвай, а тръгвай! , заповяда Марина и започна да хвърля багаж в спрелия отвън бял бус. А каква изненада бусът се кара от нейния любовник Игор. Започнаха да пълнят, всичко заедно в буса : посуда, дрехи, прасета, кокошки и най отгоре децата. Като цигански катун, тръгнаха за другият край на селото към къщата на любовника Игор. Още същата вечер се бяха нанесли в къщата на Игор с целият багаж. Висока бяла къща със стоманени решетки на всички прозорци и огромна ограда, много наподобяваща на затвор. Това беше най-лошата Нова Година на Джеси и Петър. Нямаше да следват по-добри, трябваше да започват да свикват. Девет месеца по -късно Марина роди Емил.

 

Част II

 

- ... Една година по късно…

- Мамо, Емил пак плаче, направи нещо!- каза Джеси на майка си, която спеше непробудно. Ставай мамо, ще закъснеем за училище! Джеси се опитваше напразно да я събуди понеже вечерта Марина беше препила. Тя продължаваше да опитва дърпайки я за ръката, докато Марина не подскочи изведнъж:

- Махайте се от тук малки ла*ненца, само ако стана ще ви изкормя! Не смейте да ме будите!

- Това бяха толкова грозни и горчиви думи изречени от майка към своите деца, които никой нормален родител не би казал. Децата се страхуваха да кажат нещо и просто грабнаха раниците и хукнаха към вратата. Трябваше да тичат с всички сили, за да успеят да хванат училищния автобус, понеже доста бяха закъснели с разправиите в къщи. Уморени с последни сили стигнаха до центъра на селото, където тъкмо потегляше автобуса и децата се провикнаха:

-Чакааййй! Спри! Шофьорът ги забеляза в огледалото спря, отвори врата, сбръчка вежди и се сопна:

- Хайде деца, целият автобус вас чака! Защо закъснявате? Качиха се и автобуса потегли към съседното село, където беше училището. Петър и Джеси сядаха винаги на последните места, защото там не можеха останалите деца да ги замерят с боклуци. Но те винаги бяха изобретателни и намираха други начини за подигравка, ето че и този път не пропусна някой от тълпата :

- Хей глупаци, защо я няма мама да ви изпраща днес? Ще дойде ли да ви посрещне довечера? Не знаете пътя до в къщи ли ? започна силно кикотене и викове , които продължиха през цялото пътуване. Петър и Джеси гледаха през прозореца без дума да отронят. Просто бяха толкова засрамени, че незнаеха с какво да се защитят. Подигравките на децата бяха за това, че обичайно майка им ги изпращаше и посрещаше до автобуса, а те бяха достатъчно големи да го правят сами. Тя го правеше, защото им беше наложила пълна забрана да ходят някъде другаде освен на училище и оттам вкъщи. Децата искаха да отидат понякога да видят татко си, който живееше толкова близо,но и достатъчно далеч, за да не го виждат вече повече от година. Двете деца си общуваха по между си за контролното, което Петьо щеше да има същия ден, докато автобусът най-накрая не пристигна. Всички слязоха и се запътиха към входната врата на училището. Най-отзад вървяха Петър и сестра му Джеси. Тя го беше стиснала здраво за ръката, докато пресичаха улицата. Петьо много обичаше да ходи на училище и силно се вълнуваше, защото днес любимата му учителка се връщаше от болнични. Затова и беше набрал един голям букет с бели лалета. Петър беше едва първи клас и се радваше на всичко в училище от учителите, уроците до много приятели, които имаше там. За разлика от Джеси, която беше седми клас и при нея нещата не изглеждаха така добре. Оценките й бяха отлични, но само до там. Съучениците й се държаха грубо с нея, измисляха й прякори и я обиждаха. Единствено няколко деца, бяха мили с нея и тя общуваше само с тях. Ето че стигнаха до вратата и Джеси, целуна брат си по бузата:

- Хайде дребчо, тръгвай към стаята после ще се видим и да слушаш госпожата!

- Прошепна му тя в ухото, Петьо се усмихна и тръгна, а Джеси тръгна по стълбите нагоре към третия етаж, където се намираше класната ѝ стая. Звънецът за влизане удари. Пред кабинетът по математика се виеше опашка от нежелаещи да влязат. Там беше и нейната приятелка Галя. Чернооко момиче, дребно също като нея и с черна дълга коса. Двете сядаха на един чин и може да се каже, че никога не се караха. Но до Галя бяха и децата-дразнители, които им се подиграваха: Неда, Борислав, Красимир, Снежана, Николай и почти целият им клас. Джеси се усмихна на своята приятелка, дръпна за ръката:

- Добро утро Галка, как си ? Галя се засмя и каза:

- Засега съм добре, ще видим до края на деня ! А ти как си, как мина вчера във вас? Имаше ли пак караници с вашите? Позаитересува се Галя, а Джеси я погледна и наведе глава : Знаеш ли не ми се говори за това, хайде да влизаме в час, а другите да правят каквото искат. Галя кимна с глава, двете се приближиха и влязоха в стаята. Учителката се опитваше да напише заглавието на дъската, докато Борислав и Николай я замеряха с хартиени топчета, смачкани, сдъвкани добре и изплюти от тръбичката на химикал. На първият чин седеше Неда, която обсъждаше с Петя, снощната дискотека на която са били и свалянето на Петя с тридесет и пет годишен, женен мъж. Явно си беше важна тема за тях, щом се бяха обърнали с гръб към учителката и ръкомахайки с ръце, демонстрираха актови ситуации. Зад тях седяха Снежана и Красимир, той и показваше новият си телефон, който баща му беше купил и донесъл от чужбина. Най-отзад седяха Денис и Янко. Двамата бяха музиканти, от оркестъра на бащата на Денис. Ходиха заедно с него да свирят по сборове и сватби. Янко свиреше на барабани, затова сега тактуваше с ръце, удряйки по чина. А Денис свиреше на синтезатор докато пееше. В момента само тананикаше, някаква нова мелодия. Съседната редица с чинове, стоеше празна, отново имаше доста отсъстващи. Единствено на вторият чин седеше Мирослав. Високо, слабо и много бледо момче с черна къса коса и големи кафяви очи. Той беше приятел на Джеси, както и първото ѝ гадже. Погледна към Галя и Джеси и ги поздрави:

- Хей здравей те, момичета, сядайте тук зад мен ако искате! Момичетата се спогледаха и Джеси каза:

- Хайде Галка, сядай от тази страна, аз ще седна от страната към вратата! Настаниха се. Учителката Славчева гледаше ядосано всички, притискаше дневникът с едната ръка към гърдите си, а с другата търкаляше през пръстите си парче тебешир и потропваше с крак. Всички разбраха погледа й за минута настъпи гробна тишина. Зачакаха да заговори учителката :

- Така, така да видим сега, аз на животни ли преподавам или на хора? Целите ме с хартии, хлопате по чиновете, викате, значи и урока си ще знаете! А сега затворете учебниците и извадете по един двоен лист. Аз ще мина да се разпиша! Имате двадесет минути! След което написа с не особено четлив почерк няколко задачи, усмихна се и тръгна да събира учебниците от чин на чин. Галя прошепна на Джеси на ухо:

- Ти учила си нещо, аз дори не съм поглеждала учебника ?

- Как мислиш? Нямах време, имах работа в къщи. Смеейки се двете момичета откъснаха два бели листа и започнаха да преписват задачите от дъската. Така неусетно звънецът за излизане звънна и всички нямаха търпение да предадат полурешените задачи. Двете момичета също излязоха и се облегнаха на парното в коридора. Към тях се приближи съученика им Красимир и ехидно се усмихна:

- Как са двете крави ? (Имаше в предвид двете девойки) Излезте да пасете отвън, стига сте стояли до парното! Дръпна ги за косите и ги подмина. Галя викна след него:

- Хей, идиот, разкарай се!

- Той просто започна да се смее по-силно и продължи право по коридора. Момичетата продължиха с разговора си и не след дълго трябваше отново да влизат в час. Запътиха се към кабинета по история. По стълбите към третият етаж срещнаха и Мирослав, той се усмихна Джеси и я дръпна за раницата. Двамата бяха гаджета, но много срамежливи, затова си позволяваха само да се държат понякога за ръце. Прегърнаха се тримата и влязоха в кабинета. Там беше почти празно. Само Янко драскаше с маркер нещо на последния чин, а Драгомира гледаше през прозореца, облегнала се на перваза. Джеси седна на последният чин, а до нея се присъедини и Миро. Двамата се погледнаха в очите без да отделят поглед един от друг. Устните им потрепваха сякаш искат нещо да си кажат, но думи не излизаха. Просто се гледаха и мълчаха. В този момент Галя се окашля, подсмихна се леко и приближи към тях:

- Хей влюбени гълъбчета, нищо не говорите, какво ви е срам толкова?

- Двамата се изчервиха и погледнаха в страни, сякаш не говореше на тях и не бяха чули какво казва. Вратата се отвори и влязоха още няколко ученика, водени от учителят по история. Учителят Йорданов заповяда на всички да седнат и взе показалката в ръка. Той беше най-възрастният преподавател в училището( около шестдесет годишен), но също така и най разкрепостеният. Въпреки напредналата си възраст и без ни най-малко срам, доста често говореше глупости със сексуален характер на ученичките в час. Всички в училището бяха наясно с това, но никой не го приемаше на сериозно, за да вземе нужните мерки. Урокът започна с неудобният въпрос на Йорданов към ученичките :

- Сега девойки, я кажете какво ще направите ако ви подгонят тридесет хилядна войска от „загорели” войници? Ще бягате или ще им се отдадете? Всички изпаднаха в шок от въпроса , но същевременно се разсмяха, понеже разбраха какво точно има в предвид учителят. Но Йорданов беше упорит и отново попита :

- Не се смейте, кажете де какво ще направите ? – всички отново припнаха да се смеят, но нищо не отговориха. Една от ученичките извади телефон от джоба си и започна да записва разговорът в стаята. Учителят разбра, че няма да получи отговор и продължи да преподава урока. Минаха десетина минути и той отново реши, ей така по между другото, да вмъкне друг подобен въпрос:

- Добре сега, я кажете страх ли ви е от големи „оръжия” ? Ако на войниците са им големи и дебели „боздуганите” вас страх ли ви е ? Или сте боравили с големи ? Една от ученичките Йоана, не се сдържа, стана и каза:

- Г-не, не Ви ли е срам така да говорите, не Ви прилича на годините ? Йорданов се изсмя с глас и започна да се оправдава:

- Аз какво лошо съм казал, само за боздуганите говоря, вие за какво си мислите, не знам ! Настана тишина, никой не знаеше какво да каже. Не след дълго Йорданов отново се засмя, погледна първият ред момичета и каза :

-Знам ви аз малки мръсници, само докато ме гледате и се подмокряте, нали? Искате да ви го дам нали ? Момичетата се стреснаха и побягнаха навън, право към директорската стая. Влязоха купом, без да почукат дори и започнаха една през друга да разказват какво се е случило. Директорът естествено не повярва на историята, докато Йоана не показа записът от телефона. Пусна го пред всички и директора онемя. Сви ръката си на юмрук, удари бюрото пред него и заповяда на всички да напуснат. Няколко минути по-късно беше привикал въпросния учител в кабинета. Никой не знае какво се е случило вътре, но след цели два часа, Йорданов излезе плачейки от училището. От този момент никой не го видя повече там. Всички ученици бяха разпуснати за остатъка от деня, да се приберат вкъщи на спокойствие. Джеси и брат й Петър, също бяха сред тях. Качиха се обратно на автобуса и той потегли към селото. Двамата седнаха отново на последната седалка и Петърчо започна да разказва на кака си как е минал денят му. Как целият клас закачали Габриела (която той много харесваше), затова Петър се сбил с няколко момчета, за да я защити. В резултат на сбиването той беше със сцепена устна и натъртен крак. Въпреки големите усилия, които полагаше, за да се хареса на Габриела, тя не му обръщаше никакво внимание. Не говореше с него дори след побоя, в който Петьо участва, именно заради нея. Тя все пак беше красиво момиченце с доста заможни родители, а Петърчо дебело момченце,бедно и с разведени такива. Разговорът между брат и сестра продължаваше. Докато Джеси се опитваше да го утеши, на около два километра от селото изведнъж се чу силен гърмеж ,автобусът се разлюля и разтресе. Децата се изплашиха и се вкопчиха в седалките, без никой да успее и звук да издаде. Шофьорът караше доста бързо и едва овладяваше автобуса, който поднасяше наляво,надясно по мокрият път. Изведнъж след поднасянето, което изглеждаше,че продължава часове, автобусът се удари челно в единственото наоколо дърво. Настъпи няколко секунди мъртвешка тишина, последвана от писъците на изплашените до смърт деца. Шофьорът беше добре с леки охлузвания, побърза да изведе всички навън. Огледа всички ,притеснен и попита дали са добре. Слава Богу на децата нищо им нямаше, но бяха много изплашени. Събраха се встрани от пътя, по големите се опитваха да обяснят на малките какво всъщност е станало, че са спукали гума и това довело до удара с дървото. Постояха така около половин час и някой от децата предложи да се приберат пеша, вместо да чакат другият автобус. Събра се групичка и тръгнаха към селото. След около километър път видяха и самата табела. Продължиха да вървят и стигнаха до центъра на селото, където обикновено спираше автобусът. Както всеки друг ден, в тези часове, а й през повечето време нямаше никой. Единствено Марина седеше седнала на пейката, потропваше нервно с крак и дърпаше фас след фас. Като видя групата от деца, които приближаваха пеша, тя скочи и тръгна към тях. Без да пита какво точно се е случило започна да бие шамари, веднъж на Джеси,веднъж на Петър, като ги редуваше.:

- Къде бяхте до сега да скитате насам-натам? Колко работа има вкъщи?! Децата се опитваха да обяснят,но тя бързо ги прекъсваше с крясъци:

- Марш веднага , тръгвайте пред мен! Джеси и Петьо бяха отново унизени пред всички, заплакаха и побягнаха към вкъщи. Марина вървеше бавно зад тях, като викаше достатъчно, за да я чуят децата й, които бяха на около километър напред. :

- Ще ми се шляете търтей ! Олигофренчета малки, ще ви науча аз, само да се приберем!

- Цялото село можеше да я чуе, всички деца, всички баби живеещи наблизо излязоха да видят защо е тази врява. Всички бяха възмутени от отношението на майката към своите деца и шушукаха помежду си. Петьо и Джеси се прибраха в тях и от вратата изтичаха директно в стаята, побързаха да облекат колкото се може повече дрехи, защото знаеха какво предстой. След малко и Марина връхлетя в стаята с пръчка в ръка. Децата се свиха на кълбо в ъгъла на леглото, а тя започна да удря по всяко открито място, където видеше. Боят продължи докато Марина се измори да удря и едва тогава децата, хълцайки и плачейки, успяха да разкажат защо са закъснели. Но майка им вместо да се извини, тя започна да им се кара защо не са тръгнали веднага след катастрофата, а са чакали там известно време. Мина малко време и нещата се по успокоиха, а Марина извика Джеси при нея:

- Направи ми веднага кафе и слагай нещо да готвиш ! Веднага, че Игор ще се върне от работа , а няма нищо за ядене, чули ме?Аз ще полегна малко.

– Добре мамо ! отговори Джеси. Марина седна на леглото и зачака кафето, същевременно мрънкаше постоянно, че бавно става кафето, че нищо не правят децата и прочие. Дъщеря й се опитваше да бърза, но не беше особено лесно, първо трябваше печка да запали, чак след това да сложи джезвето отгоре. Търпението на майката се изчерпваше бързо, тя беше изпушила вече няколко цигари, но кафето й не беше готово все още. Както си седеше спокойно, кротко полегнала, взе пълният порцеланов пепелник от масата и го запрати към Джеси. Тя успя да се наведе, за да не я удари. Този път и се размина, Господ я опази. Но на Марина не и хареса това , че пропусна и започна да ругае още по силно. Накрая си получи прословутото кафе, което веднага сметна, че не е достатъчно силно, не достатъчно сладко и студено. Затова просто взе чашата и го изля в мивката. Отново легна на леглото и поиска пълна тишина да не я будят или притесняват докато готвят. Това беше почти невъзможно, защото стаята беше малка , а по предназначение и кухня и спалня,и трапезария, всичко. Имаше една тясна пътечка, по която двама души не биха могли да се разминат. И така, децата се захванаха да готвят, Петьо цепеше дърва за печката в двора, а Джеси белеше картофи на масата до майка си, като се стремеше да не вдига шум. Марина се беше загънала чаршаф, под който беше чисто гола. Без да се притеснява от присъствието на децата, тя си повдигна леко краката,наполовина покрити с чаршафа и леко ги разтвори. Облиза няколко от пръстите си и си пъхна ръката под завивката. Започна да я движи бързо, нагоре- надолу, пъшкайки силно. Джеси беше достатъчно голяма, за да се смути, затова взе посудата и излезе отвън. До вечерта децата си намираха работа извън къщата да не притесняват майка си. На свечеряване се прибра пастрокът им Игор. Той водеше и по-малкото им братче от детската градина. Влязоха всички в стаята, а Марина тъкмо беше станала :

- Здравей мило ! Децата цял ден ме ядосват, не мога да се оправям с тях, а ти изобщо не ме защитаваш! Тя изглеждаше толкова отчаяна, отлично разиграваше сценката си. Игор веднага се почувства длъжен да се погрижи за това:

-Как си позволявате да ядосвате майка си! Ако чуя отново нещо такова, ще ви убия! Този път само ви предупреждавам! А сега мило, какво си сготвила? – обърна се усмихнат към Марина . А тя презадоволена от подкрепата му, ухилена до уши му каза :

- Мусака направих, нали я обичаш! Джеси слагай веднага да ядем! – нареди тя. Насядаха всички около масата, Джеси сипваше яденето, а Петьо режеше хляб, докато майка им продължаваше да разказва как всичко тя сама прави, а децата й са търтей, които чакат само на нея. След вечерята децата отново разтребиха масата, измиха чиниите и чак тогава можеха да си легнат. Почти десет вечерта, децата тъкмо си облякоха пижамите и на звънецът се звънна. Марина побърза да види кой е, а на вратата чакаше дядо Стамен. Той им беше комшия и Марина постоянно го канеше в тях. Без значение от време,час и дата, той все беше там. Стамен имаше старческо слабоумие, на което Марина се подиграваше, затова и го канеше в тях. Дядо Стамен престъпи напред през вратата :

-Охооо вие не спите?

– А Марина се засмя и го покани да влезе.

Седнаха двамата да си говорят и Марина извади пълна кана с вино. Очертаваше се дълга нощ. Децата се опитваха да заспят, на другият ден трябваше да стават за училище, но беше невъзможно. Силният смях на майка им и бърборенето на висок тон на Стамен им пречеха. А комбинацията от цигарен дим, точно под носовете им и светнатата лампа, бяха кошмарни. Минаваше полунощ, Игор беше заспал в съседната стая заедно с малкия Емил. В кухнята Джеси и Петьо бяха легнали на леглото, а майка им седнала в края му. До нея с ръкомахащи движения, прилично пиян дядо Стамен й разказваше нещо. Разговорът им беше в разгара си, Марина залъгваше стария вдовец, че ще го запознае с нова другарка, която всъщност не съществуваше. Но Марина умееше да го лъже и манипулира, за да изкопчи нещо в замяна. Към три часът сутринта, най- накрая Стамен реши да си тръгне. Едва стоеше на краката си и Марина го придържаше да не падне. На тръгване се разбраха утре той да й донесе списък с покупки(захар,кафе,салам…), едва тогава тя ще му даде номера на жената. Изпратиха се и Марина се прибра, децата още не можеха да заспят, затова отвориха поне да се проветри от цигарения дим. Утро е, към шест сутринта , Марина взела в ръката си метлата и удря с нея Джеси през юргана:

-Ставай ма, стига си спала ! Айде да правиш кафе!

-Джеси присвиваше очи сънено, не знаеше какво се случва. Нямаше как веднага трябваше да става. Направи кафе и закуска, а Петърчо излезе отвън да нахрани животните. Малко по-късно Игор замина на работа, заедно с Емил, който остави в детската градина по път. Марина вече беше готова с дневния списък и го подаде на Петьо :

-Днес няма да ходите на училище! Аз излизам като се върна само да не сте го изпълнили, мислете какво ви очаква! - Детето кимна с глава, а Марина излезе през вратата, като заключи и взе ключа със себе си. Петьо подаде списъка на кака си и заедно го зачетоха : 1.Джеси да сгъне дрехите в гардероба…… 2 Да изчисти стаите, 3 да сготви, 4 да изпере на ръка, 5 да полее градината … Петър, 1 да нацепи дърва, 2.да изчисти на животните и т.н., това беше част от задачите, които веки ден изпълняваха. Джеси се зае с чистенето, на Петьо му се играеше и не искаше да работи. Сестра му се ядоса, защото не искаше да и помага, а си играеше с една пръчка в пръста , клекнал до нея.:

- Моля те Петьо, помогни ми ! След малко ще се върне мама и няма да сме готови! Хайде!

- Но на Петьо не му се работеше и отлагаше работата за по-късно, все пак беше дете и сега му беше времето да играе. А на Джеси и беше дотегнало от домакинските задължения. В къщата живееха още четири човека и всеки разхвърляше след нея. По пода постоянно беше заринато с чорапи, боклуци и огризки от ядене. Измина цял ден в работа и малко преди пет след обяд, Марина се прибра. Винаги се прибираше малко преди Игор да си дойде от работа. За секунди провери къде,какво е направено, поръча си кафе и седна отвън на беседката. Нямаше и десетина минути и вратата се отвори, Игор се прибра и я поздрави :

- Здравей мило, как си ? , а Марина отговори :

- Оф, много съм изморена, цял ден напред-назад.Влез вътре и си сложи ядене много вкусно стана!

- Отново си преписа работата на децата, а те просто слушаха и не казваха нищо. Защо да казват, Игор вярва само на нея. Всъщност Марина вечно я нямаше понеже имаше нов любовник, който продаваше на бара в селото. Та затова тя сутрин рано тръгваше за хляб, а го носеше привечер. Всички знаеха за това, без Игор естествено. Той тънеше в блажено невидение. Дали, защото е глупав или просто той се правеше на такъв, само той си знаеше това. Въпреки че в яда си тя го правеше на две стотинки, той дори и тон не й повишаваше. Типичният мъж под чехъл, който слуша и изпълнява дословно всичко наредено от жена му. Марина беше готова на всичко, за да се изкара жертва, която децата й не уважават. А от скоро беше „промила” мозъка на Игор, за да мисли същото. Под натиска и настройването на Марина , той беше започнал да ги бие и тормози. За разлика от повечето майки, които застават зад децата си и ги пазят със зъби и нокти, тя им беше като мащеха, използвайки всеки един удобен момент за отмъщение. Изминаха няколко дни с подобна обстановка и ситуация. Джеси отиде при майка си и я помоли да я пусне при приятелката си Тамара:

- Мамо, моля те пусни ме да се видим с Тамара, ще направя всичко като се върна, каквото кажеш ще го свърша тогава. Явно днес Марина беше в настроение и се съгласи :

- Добре, но ѝ кажи да дойде пред дома! Няма да ходите никъде! После ще ти дам задачите. Джеси подскочи от радост, много отдавна не беше излизала никъде. Побърза да се облече преди майка й да е размислила и тръгна към другия край на селото да търси своята приятелка. Малко преди къщата на Тамара имаше изоставена градина, с висока буйна трева, тук-там отъпкана от децата, който се събираха там. По средата на градината имаше само едно дърво. То беше огромно , по-старо от годините на всичките деца, взети заедно. Това дърво беше притегателната точка на всички деца. Качваха се по него, правеха си люлки и палатки там, а под него събираха всички баби за неделни концерти. Бабите бяха много щастливи, че децата им обръщаха внимание, а те обожаваха сладките, с които ги черпят. Точно до „концертната им зала ”имаше и малка „сладкарница”, където децата продаваха двуетажни кални торти и бонбони от камъчета, а парите им никога не свършваха от запасите с листа от дървото. И този път се бяха събрали няколко деца, които бяха насядали под дървото. Тамара също беше там, заедно с приятелката си Мила. Джеси се приближи до тях, усмихна се широко и ги поздрави :

- Здравей те момичета , как сте ? Какво правите ? Тамара отговори : -До сега играхме на ластик, седнахме да починем! Ти къде отиваш?

- Идвах при теб. Искаха да те повикам да дойдеш пред вкъщи, да играем .

– Но ние сега сме тук , остани и ти при нас

 – Не мога! Майка ми не ме пуска тук, каза че мога да стоя само пред вкъщи . Мила и Тамара се погледнаха и засмяха, тогава и Мила се включи в разговора :

- Но майка ти никога не те пуска никъде. Не се сърди, но всички я смятат за луда, крещи и обижда всички без причина. Ние мислехме да се събираме да играем мач, но няма как да накараме всички да дойдат пред вас. Нали разбираш ?

- Да! Отговори Джеси .

– Няма проблем ще се прибирам тогава !

- Разтроена, че само тя е отделена от всички и с наведена глава, тръгна обратно към вкъщи. Вървеше бавно и със ситни крачки, не бързаше да се прибере. Пред къщата от далеко забеляза майка си, която беше седнала на пейката пред тях. Тя пиеше кафе с дядо Стамен, а смехът и се чуваше от далече. Обстановката се допълваше от усиленият до край касетофон с поредната чалга мелодия. Джеси доближи майка си, по бузата ѝ се стичаха и капеха сълзи, а очите й бяха зачервени и кървясали. :

- Какво стана, защо си сама ? попита я Марина.

– Нищо, просто другите не искат да идват тук . промълви тихо тя, а майка й се тресна :

- Че пък защо да не искат ? Пффф- изсумтя Марина и добави:

- Ами прибирай се вкъщи тогава, има толкова много работа!

- Джеси си влезе вкъщи, облече скъсаните домашни дрехи и отиде в градината, където Петьо вече беше започнал да полива. Мъчейки се да придърпват маркуча от ред на ред без да смачкат растенията, двамата привършиха едва привечер. Бяха толкова изморени, че пропуснаха вечерята, изкъпаха се и заспаха веднага. На сутринта. Отново в последният момент хванаха училищния автобус, който само тях чакаше. Слизайки от автобуса, по пътя до класните стаи, Джеси разпредели намазаните от вкъщи филии със свинска мас, понеже нямаше нищо друго . Петьо взе торбичката и бързо я скри в раницата, колкото се може по-дискретно, да не видят останалите. Доста често им се налагаше да носят такива сандвичи, защото не им даваха пари за закуска. Това не оставаше незабелязано от другите ученици и постоянно ги подиграваха. Понякога се криеха в тоалетната или в някой скрит ъгъл в двора на училището, друг път просто предпочитаха да стоят гладни и не си носеха нищо. Вярно е , че не бяха заможни, но майка им и доведеният им баща никога не се лишаваха от цигари и алкохол, а пари за закуска никога нямаше. Марина получаваше издръжка за децата си от техния баща, също така и детски добавки от държавата, пари предназначени за децата, но така и не стигаха до тях. А дори и стипендията за отличен успех, която Джеси получаваше, никога не можеше да изхарчи за себе си. Не малко от караниците и побойте над нея са били за това, че не иска да я даде доброволно на майка си. Но да се върнем в училище, Джеси влезе в класната стая и първото , което видя бе Мирослав. Той отново и беше запазил мястото до себе си. Погледнаха се срамежливо, усмихнаха се до уши и се поздравиха :

-Как си Джеси, радвам се, че днес дойде на училище. Бях се притеснил, вчера защо те нямаше ?

- Майка ми отново не ме пусна, имах работа вкъщи !

-Но как така, един ден те пуска, на следващия ден не ? Ще те изключат за неизвинени отсъствия!

-Знам, но нищо не зависи от мен! Знаеш. –Каза Джеси, а учителката им се скара, защото говореха в час. Звънецът за излизане удари и Джесика се възползва от междучасието да нагледа брат си. Слезе по стълбите няколко етажа по-надолу. Мирослав я изчака да излезе, отвори нейната раница и остави нещо вътре, бързо я затвори и притеснен побърза да излезе навън. Той незнаеше приятелката му как ще реагира на подаръка и мислеше да я избягва известно време. Джеси се върна обратно в стаята и се заговори със своята приятелка Галя за по малките им братчета. Докато си разговаряха тя бръкна в раницата си, за да си извади учебниците за часа и се натъкна на нещо,което не бе слагала там. Вътре имаше голям и шарен плик с написана бележка на него „ Надявам се да ти хареса подаръка, Мирослав”. Тя прочете това на глас и двете момичета се засмяха. Джеси отвори плика, а вътре имаше едно малко слонче и парфюм. Толкова много се зарадва, понеже никой нищо не ѝ подаряваше. А това, че подаръка беше без повод беше още по неочаквано и изненадващо. Тя седна на чина засрамена със зачервени бузки и започна да мисли какво може тя да му подари, за да не се чувства неудобно. Дълго мисли, през оставащите часове, но всичко което искаше да вземе беше скъпо, а тя нямаше пари. Накрая се престраши и помоли приятелката си да и отслужи с някакви пари, които щеше тя да ѝ върне. Паричките не стигаха за нещо голямо, затова тя купи просто една баничка , която реши лично да му занесе. Тя излезе навън да го потърси и го видя седнал в двора, под едно голямо дърво. Приближи се към него по зачервена и засрамена от всякога и му каза :

- Благодаря ти за подаръка, нямаше нужда !

-Няма нужда да ми благодариш . каза Миро. Просто исках да ти го подаря!

-Благодаря! Каза още веднъж тя, беше си „глътнала”граматиката от притеснение и му подаде баничката :

-Вземи, за теб я взех! Той се усмихна :

- И ти нямаше нужда……

- Знам. Каза тя и седна до него. Така мълчаливо поседяха няколко минути и влязоха в час. Часовете свършиха и всички се събраха да чакат автобуса, който ги връщаше обратно по селата. Братчето ѝ Петьо си играеше със своите съученици и приятели в пясъчника встрани, докато кака му се беше подпряла на училищната ограда и просто чакаше. В един момент тя усети, че някой я хвана за дупето, обърна се и викна след него:

- Глупак, махай се от тук ! Престани да ме тормозиш, мразя те..

Това беше момчето, което я харесваше и често ѝ досаждаше. Казваше се Светьо и беше с една година по- голям от нея. На него отдавна му бушуваха хормоните, постоянно я преследваше из училището и я молеше да му стане гадже. Освен,че беше грозен, беше уникално глупав със силно ограничен речник, използващ основно неприлични фрази, изобщо не подхождащи на годините му. Но ето, че автобусът дойде по-рано и спаси Джеси от поредната разправия със Светьо. Докато се качваха в автобуса Петьо чу, че група момичета коментираха сестра му, колко зле се е обличала и тази блуза, колко години вече я е носила. За жалост не само Петьо е чул, а и останалите в автобуса деца. От тихо шушукане се превърна в крясъци, придружени с подходящ за случая прякор. Джеси отново се разплака, а братчето ѝ напразно се опитваше да надвика останалите и да ги моли да престанат. На слизане, минавайки покрай група момчета, те успяха да я блъснат няколко пъти. Ей така за разнообразие. Прибраха се вкъщи. Джеси реши, че няма смисъл да казва какво се е случило. В тях положението беше сходно. Някой от учителите се беше обадил същият ден на майка им, че някои от децата имат въшки. Нейните също бяха хванали, затова беше помолена да се справи с проблема. Марина веднага беше нагласила ножиците и ги чакаше да се приберат от училище. Вместо да ги изчисти с препарати, тя реши Петьо да обръсне гола глава, а Джеси максимално късо да подстриже. Естествено девойката не искаше да й отрежат красивите букли и умоляваше майка си да не го прави. Но Марина си беше решила. Хвана я, седна върху нея, за да не мърда и започна да реже кичур по кичур, почти до дъно. След като я „офъка” отгоре-отгоре, реши че още може би са останали въшки по останалата коса. Затова взе от своята червена боя за коса и я изсипа върху главата на детето, за да ги изгори:

- Но мамо, моля те ! Плачейки с цяло гърло Джеси каза : - Недей още повече ще ми се подиграват !

- Стой мирна, ще те пречукам! От къде сте ги донесли тези въшки ? каза Марина, като удряше шамар след шамар през устата на Джеси, за да спре да говори. Накрая подстригана като момче и боядисана в червено, детето изглеждаше като леличка, а не като малко момиче. До вечерта Джеси не спря да плаче и изобщо не желаеше да ходи на училище . На другият ден, за пръв път майка й настояваше тя да отиде на училище. Изпрати я до автобуса и застана отстрани да наблюдава реакцията на останалите. Още щом Джеси се приближи към другите , те започнаха да я сочат и обиждат. А Марина, тя просто наблюдаваше, без дори да им направи забележка. Отивайки в училището, денят и бе станал още по-лош, а до вечерта направо кошмарен. Учителките забелязваха подигравките и час през час я викаха в кабинета при директора, заедно с провинените. Това продължи няколко седмици, докато всички на свикнаха с вида й, а й на нейна съученичка и беше дошла менструацията по време на час и тя беше новия обект на подигравки. Няколко месеца по – късно . Децата бяха лятна ваканция. Слънцето жарко препичаше, а лек топъл ветрец подухваше, за да поразхлади. Всички поляни бяха буйни и зелени и децата тичаха и играеха по тях. Селото се изпълваше от детски глъчки и смях. Всички използваха ваканцията да излязат навън, да се събират и играят. Градските деца също си бяха дошли на гости при баба и дядо. От ранна сутрин, та чак до тъмно, децата лудееха. Играеха гоненица или народна топка, само Петьо и Джеси си бяха вкъщи и не излизаха от там. Лятото беше сезона, в който те правят консерви , обръщат люцерна или друга селска работа. Днес те заедно с майка им, правеха лютеница. Още по тъмно тя ги беше събудила да оберат доматите и пипера. Понеже бяха голямо семейство и консервите, които правеха бяха почти в промишлени количества. До обяд вече бяха направили първата доза около тридесет бурканчета и отново беряха зеленчуци за втората. Всички вече бяха доста изморени и Джеси седна на беседката отвън, да си почине. Майка й веднага викна по нея : - Ставай веднага и идвай да помагаш !Аз не съм поглупава от теб да работя ! Добре,ей сега мамо, чакай още малко.

- Ти чули ме добре, втори път няма да повтарям!

- Добре мамо, само десет минути и идвам !

Без повече да се разправя, Марина извади един кол от тези в градината и подгони дъщеря си.

- Ела тук, няма да ми избягаш ! Спри се,че ще те попилея момиченце!

- Добре , но няма да ме удряш, нали?

- Няма ! - каза майка й. Джеси се спря и приближи,а Марина замахна с всичка сила и удари момичето.Джеси се опита да се защити, като се закри с ръце, но от удара с кола, целият й лакет посиня. От ужасната болка, която изпитваше,тя се свлече на земята и започна да се превива. Плачеше толкова силно, че бабата, живееща до тях излезе на оградата, да види какво се случва. Бабата изплашена, веднага попита Марина, какво му има на детето,а Марина бързо я успокои,че нищо не станало и Джеси просто е паднала. След като се прибра жената, Марина се приближи до детето, погледна я и видя,че ръката ѝ беше двойно по - голяма от нормалното и с почти лилав цвят, но побърза да ѝ се скара:

- Охх, сега по болници трябва да те водя. Ама така е, като ме ядосваш и ми причернее, мога да те убия!

Джеси я погледна, все още плачейки и каза :

- Съжалявам мамо.

Марина взе телефона и се обади в бърза помощ. След няколко минути отведоха Джеси в болницата, майка ѝ не пожела да я придружи, но на изпращане и заръча да не казва,че я е удряла. Още с влизането в болницата, детето беше прието от лекарката, която и друг път я е преглеждала. Тя веднага позна детето и каза:

- Ооо милото, ти пак си тук? Нали преди няколко месеца беше тук със спукано бедро, сега какво е станало?

- Ами нищо. - каза Джеси. Паднах по стълбите и си ударих лакътя.

-Стига глупости, ти май не знаеш,че помня и предният път пак беше паднала по стълбите. Спокойно на мен можеш да кажеш ! Знам, че родителите ти те бият жестоко. Сподели с мен, аз няма да издам, че си ми казала. Просто ще звънна в закрила на детето. Тези хора не заслужават да отглеждат животно, камо ли дете.

-. Но това няма да помогне, ще стане още по - лошо.- каза Джеси. Докторката продължи с прегледа и рентгена и след това обясни и на момичето.:

-. Имаш късмет, само е пукнат лакътя. Ще му сложа шина и няма да си движиш ръката известно време. Но не се притеснявай, всичко ще се оправи.

Момичето се усмихна, до колкото беше възможно при тази болка, а лекарката я изпрати до вратата. Още щом си тръгна Джеси,тя звънна по телефона и подаде оплакване. Джесика седеше на стълбите пред болницата и чакаше някой да я прибере. Минаха три, четири часа и пред болницата спря кола с мъж, който беше виждала от същото село.:

 

-. Качвай се, майка ти ме прати да те взема - каза той и момичето се качи в колата. Мъжът я закара и остави пред тях. Щом се прибра Джеси забеляза, че някаква жена е дошла. Тя беше ходила и други път, затова я позна. Жената побърза да се представи :

-. Аз съм Радост Иванова, от закрила на детето. Ела седни тук при нас с майка ти и ми кажи какво има? Бият ли те вашите, тормозят ли те?

Джеси не знаеше какво да каже, майка ѝ я гледаше право в устата, стискаше зъби и чакаше да продума. Марина реши, с по - остър тон тя да я попита :

- Кажи, кога сме те били? Вярно ли е или не е?:

-. Не е вярно! - тихичко прошепна Джеси.

- Ето на, можело значи.! Каза Марина и отпрати Джеси навън. Двете познати и дори приятелки останаха на беседката да си доизпият кафето. Няколко часа по късно жената си тръгна, още щом затвори вратата Марина отиде при дъщеря си:

- Ти малка курво, на кого си се оплакала ? Какво си мислиш, че ще стане, Радост ми е приятелка.! Хвана Джеси за косата и започна да я влачи из цялата стая. Блъскаше я във вратите и скачаше с колена по нея, докато лежеше свита в ъгъла. Джеси отново изпита онова чувство, което доста често изпитваше, чувството на безпомощност и безнадеждност. В мислите на детето се въртяха само няколко мисли, една от които тихо си шепнеше:

- Моля те Господи, искам да умра! Моля те Господи, Моля те, не искам да живея така. Само искам да умра, да се отърва от това. Писна ми!

На Джеси и бе дотегнало от побойте, обидите и не виждаше смисъл да живее. Вече ужасно много пъти беше понасяла всичко това, а то нарастваше все повече и повече. От веднъж месечни, побойте станаха седмични, докато не станаха ежедневни. На училище беше същото години наред, затова момичето събра кураж и тайно прегледа всички лекарства, които имаха. Беше решила да сложи край на боя, тормоза, обидите, на всичко. Намери няколко лекарства за сърце, за кръвно, антибиотици и каквото и попадна. Напълни малката си шегичка с тях и започна да ги гълта едно по едно. Пусна си любима песен,легна на леглото и отново заплака. Изведнъж започна да усеща замаяност, болката започна да намалява, чувството на гняв и омраза също изчезваха. Доспа ѝ се много, затова просто се отпусна и заспа.

Мина около половин час и незнайно как Марина се прибра по - рано от обикновено, все едно Господ я беше пратил, за да намери навреме момичето. Влизайки в стаята тя я видя простата на леглото, с отпусната ръка, висяща надолу към пода, а от устата ѝ излизаше пяна. Марина се изплаши и звънна веднага в болницата, а те пристигнаха веднага. Приеха момичето в най - близката градска болница, където едва се пребориха за живота ѝ. Наложи се да остане там за известно време, докато се възстанови напълно. За целия престой майка ѝ нито веднъж не я посети,нито се позаинтересува за състоянието ѝ. Дойде време да я изписват от болницата и по случая бяха отишли да я приберат баба ѝ и баща ѝ. Те се страхуваха да задават въпроси за случилото се, затова се държаха все едно нищо не се е случило. Просто се радваха,че е жива и здрава, това беше важното в момента. Всички се качиха в колата и откараха Джеси в тях. Всички в тях знаеха, че ще се прибере днес, затова я чакаха. Някой с добри чувства, други с не толкова. Още на вратата двамата ѝ братя се втурнаха да я прегръщат и целуват, очите им блестяща от радост, а сълзите им не спираха да текат:

- Добре дошла какичко, липсваше ни ! - каза Петьо , а сестра му през сълзи отговори:

- Много се радвам да ви видя, ужасно много ви обичам.

Емил се засмя и каза:

- Ние няма никога вече да те ядосваме, обещаваме.

- Вие не ме ядосвате.

След малко и майка ѝ се приближи:

- Какво и се радвате ? - Скара се тя на децата.

-Знаеш ли колко пари ми струваше, заради твойте глупости! Като ще се самоубиваш, мри, ама няма да давам излишни пари.

Петьо веднага се скара на майка си:

-Мамо, престани ! Само я тормозиш, махни се от тук !

Марина кимна неудобрително глава и излезе навън. Последваха няколко дни на спокойствие. Никой не крещеше , беше толкова тихо, чак обезпокояващо. Никога преди не се беше случвало. Джеси се върна в училище, където обаче всичко си беше по старо му. Няколко седмици след инцидента, докато беше на училище приятелят ѝ Мирослав я извика, за да поговорят. Нещо необичайно имаше в това, защото иначе не беше толкова директен. Той отиде при нея и ѝ каза :

- Джеси, трябва да ти кажа нещо, аз не се радвам, но не мога нищо да направя. Много ми е гадно, но нашите ме местят в друго училище. До края на седмицата съм тук, после заминавам.

Джеси беше повече от изумена, но не можеше да му каже да остане, въпреки че толкова много искаше. Вместо това му каза :

- Добре, но да знаеш че ще ми липсваш!

- И ти на мен.

Поне докато съм тук можем да прекарваме повече време заедно.

- Разбира се! Хайде да влизаме в час.

Седмицата мина доста бързо и дойде денят на заминаване. Миро се отби в училището, за да се сбогуват. На тръгване си обещаха да си останат приятели завинаги и никога да не се забравят. Джеси вече оставаше само с Галя, нейната приятелка, която единствена не й се подиграваше. Всеки ден двете бяха неразделни и заедно. Споделяха си всички тайни и бяха като сестри. Галя нямаше проблеми в тях, но беше добър слушател и всеки ден изслушваше неволите на Джеси. Най- често те бяха свързани с побойте вкъщи. При последната случка Джеси и Петьо се бяха скарали бяха изсипали яденето на пода. Марина толкова побесняла, че ги заключила в мазето, като свалила предварително крушката. Оставила ги там за една нощ. Няколко дена пък преди това, Петьо се изрепчил на пастрока си и получил юмрук в лицето и два счупени зъба. Майката естествено го предупредила да не казва, кой го е ударил и случката беше потулена.

 

Част III

 

Една година по късно….. Беше май месец , по-топло от обикновеното за месеца. В класната стая на осми клас, всички бяха в еуфория от предстоящия бал. Всички момичета си показваха списания с рокли, бижута, прически и всичко свързано с техния приказен ден. Ученичките мислеха, че това е денят, в който всички ще бъдат принцеси от приказките, за разлика от момчетата. Тях не ги интересуваше това събитие. Вълненията им бяха около това, дали ще могат да пият алкохол. Джеси също не беше много развълнувана, понеже знаеше че нямат пари за организиране на бал. Веднъж вече беше разговаряла с майка си на тази тема, но тя изрично я отпрати да иска пари на баща си. Марина не била длъжна да ѝ дава. Момичето се беше отказало да ходи, но баща ѝ и баба ѝ събраха малка сума, с която тримата отидоха да търсят подходяща рокля. Дойде денят на бала. Всички се събраха пред училищната врата за предстоящото празненство. Директорът подготви дипломите, които трябваше да връчи на учениците. Всички се подредиха нетърпеливи и празненството започна. Първата диплома, която връчи бе на Джеси. Тя бе с най-добър успех сред останалите. Последваха и другите деца, а майките и роднините неуморимо щракаха с фотоапаратчетата, за да запазят момента на щастие, завинаги. Този път присъстваха и роднините на Джеси, а тя беше водеща на програмата. След приключването ѝ учителката беше организирала събиране на класа в едно заведение наблизо. За първи път от толкова време, Джеси също се радваше, защото нямаше да вижда повече тези, които й се подиграваха ежедневно. Всички се запътиха към заведението, като по пътя се спираха тук-там за фото паузи. Когато пристигнаха Джесика онемя. Никога до сега не беше ходила на такова място. Още от вратата се виждаше огромен басейн с кристално чиста синееща вода. До него имаше безброй шарени и различни алеи с цветя. Аромата им се носеше на далеч. Времето беше много хубаво . Слънцето огряваше цветята, а те пък от своя страна се отразяваха в синеещата вода. На останалите обаче не им правеше впечатление тази красота, те бяха пригладняли и побързаха да влязат вътре. Там, за разлика от отвън, не беше толкова впечатляващо. Беше обзаведено в битов стил, на голямата стена имаше огромна камина, която за съжаление не ползваха. Понеже не й беше сезона. От край до край се виеше дълга маса, отрупана с храна и напитки, които бързо започнаха да намаляват, още щом седнаха всички. Музиката беше прекалено силна и всички се надвикваха. Нямаше и час, след като бяха отишли и в ресторанта влезе едно момче. Той беше висок, мургав и със зелени очи. Не беше от техния клас и Джеси не го познаваше. Той се заговори с Денис, нейния съученик, който явно го беше поканил на бала. Момчето огледа масата, там имаше доста празни места, включително и мястото пред Джеси. Той седна точно там, срещу нея. Джеси се стараеше да не гледа хората встрани, но с периферното си зрение забеляза, че той не сваля поглед от нея. Тя се притесни, стана и отиде до тоалетната, като си мислеше, че като се върне ще спре да я гледа така втренчено. Докато се връщаше към масата, тя погледна право напред, когато погледите им се срещнаха. Джеси веднага отклони погледа си встрани, но той продължаваше да я оглежда отгоре до долу. Без да казва нито дума, тя се опитваше да се храни, а момчето я заговори :

-Здравей , аз съм Владо ! Как е сега завършваш ? Какво ще учиш после?

- Незнам, не съм решила! Ще кандидатствам на няколко места и после ще видим.

– Е сигурно се вълнуваш, не ми каза как се казваш ? Последва мълчание….

– Споко, нищо няма да ти направя, просто питам как се казваш.

–Щом те интересува толкова…. Казвам се Джесика.

–Приятно ми е Джеси ! Много си срамежлива , на колко години си ? ….. Разговорът им продължи доста време, през което Владо разпитваше за всичко свързано с живота й, сякаш го вълнуваше какво ще стане с бъдещето й. Той и задаваше толкова много въпроси, а тя не говореше много, само слушаше и кимаше от време на време с глава. Не че не й се говореше, просто не й се вярваше, че на някого му пука за нея. След като всички хапнаха обилно, подтиквани от учителите, станаха да танцуват, а Джеси и Владо продължаваха да си говорят. Скоро пуснаха бавна песен и той я попита :

- Искаш ли да танцуваме ?

- Не , мерси, но не ми се танцува !

- Е моля те, виж всички танцуват! Завършваш училище, просто един танц, голяма работа! Нищо няма да ти направя.

–Добре, какво толкова. Утре няма да ги виждам, повече. Хайде.

Двамата станаха. Владо си сложи ръката на гърба й, а с другата я хвана за ръката и започна да води. Джеси не беше танцувала преди и просто следваше неговите стъпки. Стараеше се просто да не го настъпва. В този момент тя за пръв път се учуди от държанието на момче към нея. Докато другите, които се опитваха да я свалят се държаха грубо нахално, Владо беше мил с нея. Не смееше да се притисне към нея, докато танцуват, нито се опитваше да я обарва или пък да й говори цинизми. Хем се интересуваше от живота й, от мечтите й, от нея самата, хем пък не беше досадник, да опитва да я сваля. Това й допадна. Двамата изтанцуваха танца си и Джеси си взе нещата и се приготви да си тръгва. :

- Ами беше ми приятно да се запознаем, но стана късно и ще си тръгвам !

- Но чакай ! Къде тръгна така, едва седем вечерта е ?

- Да, но трябва да се прибирам !

- Добре щом трябва. Дано не ти досаждам, но искаш ли да те закарам ?

- Не, няма нужда. Вече се обадих на майка ми и те ще дойдат да ме вземат. Благодаря все пак.

– Ами ок , тогава. А ще се видим ли пак ?

- Най-вероятно, не ! Но благодаря за танца, чао !

- Не аз ти благодаря!

Чао. Джеси излезе, а отвън тъкмо беше спряла колата. В колата бяха Марина и неин приятел, когото беше ангажирала като шофьор. Марина отвори вратата и направи панаир, развика се пред всички. :

- Кое време е ? Нали ти казах да стоиш до шест часа. Кой беше този, с който говори? Любовник ли имаш? Каква приказка имаш с него ?

- Никой мамо ! Тук се запознахме, приятел е на мой съученик.

– Мхммм. Ще се жените ли? Какво ти казва „чао ще се видим ли” ?

- Стига бе майко, говорихме си само.

– Да само сте говорили, на мен ми ги разказваш тия . Аз като бях на твоите години, вече бях бременна.

– Но мамо, ние само танцувахме.

– Оооо, танцувала тя, малка курва долна. Качвай се и ще видиш ти у дома!

Няма нужда да разказвам какво беше в колата, на път към тях. Ще спестя ужасните цинизми. Щом се прибраха, Марина я хвана за косата и започна да й дърпа дрехите, като се опитваше да ги скъса. :

- Малка мастия, сигурно си спала с него ?

- Не съм мамо, нищо не съм правила.

Марина съдеше по себе си какво е правила на нейните години, че и по малка. Тя беше загубила детстеността си на дванадесет години, че й дъщеря й вече го е направила. Марина беше бясна, повика Игор и извади от гардероба един бял чаршаф. Постла го в средата на стаята. Махна всичко наоколо и извади от шкафа най-голямата ножица, която имаха. Хвана дъщеря си за косата и я завлече в центъра на чаршафа. Джеси се бореше и опитваше да се измъкне, но Марина беше два пъти по тежка от нея. Въпреки това, едва успяваше да я удържи, затова изкрещя на Игор :

- Не ме гледай, ами ела да я държиш ! Аз ще я острига , да видим дали някой ще я харесва после!

Двамата я обградиха, Игор я хвана за ръцете и стискаше силно, а Марина седна върху нея, опитваше се да хване кичур коса. Джесика плачеше, въртеше се и се опитваше да се отскубне. Игор и майка й се смееха ехидно и я наричаха всякак . Братчетата й бяха отвън и чуха дънданията вкъщи. Влязоха да видят какво става. Като видяха какво се случва, много се изплашиха и започнаха да молят майка си :

- Мамо, моля те . Не тормозете кака ни.

Майка им ги игнорираше. Скоро и те започнаха да плачат заедно с нея, страхуваха се. Накрая Марина успя да докопа кичур коса, който отряза до кожа. Доволна от постъпката си вече нямаше нужда да я държи и я пусна. Започнаха да се смеят. Толкова много беше отрязала, че дори от далеко се забелязваше дупката. Джеси се погледна в огледалото и изпищя. Не можеше да повярва на какво прилича. Опита се да го прикрие с останалата коса, но безуспешно. Излезе отвън, скри се зад едно дърво, близо до гаража на къщата и отново заплака. На Марина и се стори недостатъчно отмъщението, затова я повика отново. Хвана я за ръката и я заведе при съседката им. Помоли я да я да я подстриже възможно най-късо, за да не си личи, че е изрязвала кичур. Скоро новата прическа беше готова. Джеси знаеше , че не иска да търпи това повече. Майка й нито се държеше добре с нея, нито пък я пращаше при баща й, защото искаше да получава пари от издръжката. Вечерта, след като всички заспаха, Джеси стана и отиде в гаража. Запали колата, която съседа им държеше в тях и потегли към съседния град. Тя нямаше книжка, за да шофира, но в този момент нищо не я интересуваше. Просто караше. За неин късмет, по това време нямаше полицай и никой не я спря. Скоро стигна до мястото, за където беше тръгнала- ЖП гарата. Спря и остави колата на паркинга. Беше тъмно и никой не се виждаше. Перонът беше малък, само една лампа светеше над него. Там нямаше пътници, единствено касиерката беше вътре, сам сама. Но Джеси не беше тръгнала да пътува, тя се запъти към релсите около километър преди перона. Знаеше, че скоро ще дойде влака, затова седна да го изчака. Беше стиснала здраво едно плюшено мече, което носеше със себе си. С него си играеше, когато беше по-малка. Погледна го и опита да си припомни целият живот до момента. Колкото повече си спомняше, толкова повече се разстройваше и насърчаваше да скочи. Знаеше,че не иска да живее, но някак си я беше страх и да скочи. Дали заради болката или просто надделяваше надеждата, че все някога ще се оправят нещата. Тя беше сигурна, че накрая всичко ще свърши зле. Или ще скочи веднага и ще се отърве, или щяха да я вкарат в лудницата. Беше толкова млада, а нервите й бяха опънати до край. Доста често трепереше от нерви или пък си говореше сама. Постоя седнала на релсите може би час. В далечината се чу звукът на пристигащият влак. А скоро блеснаха в тъмнината светещите фарове. Сега беше моментът. Стомахът и се сви на топка, а сърцето й толкова силно биеше, че все едно ще изхвръкне. За секунда по цялото й тяло я обля пот. Ръцете и краката й не спираха да треперят. Паниката я обзе изцяло. Влакът приближаваше бързо, а на нея и се струваше цяла вечност. Фаровете все повече приближаваха, а сърцето й все по-силно биеше. Изведнъж страхът надделя и тя се върна няколко крачки назад. Влакът отмина. Олекна й. Сърцето й спря да прескача, а тялото спря да се бунтува. Пое дълбоко въздух и отново си заговори сама „ Голяма си страхливка, даже и това не можеш да направиш”.

Вече нямаше какво да прави там, затова реши да се прибира. Поне техните да не разберат, че е карала колата. Закара я обратно. Остави я на същото място, без никой да разбере и си легна. Никой не разбра за случката, дори тя самата се опитваше да я забрави.

 

Част IV

 

Измина почти цялото лято от завършването на основното образование на Джесика. Тя искаше да кандидатства в по- големи градове с по-хубави училища, но уви. Майка й беше на друго мнение. Тя не искаше да я изпраща далеч от нея, понеже нямаше да има кои да й помага. Затова директно я заведе в най-близкият град, за да си подаде документите там. На Джеси не и харесваха специалностите там, но не можеше да избира. Обикновено приемането отнемаше много време, но в този случай не отне много. Още докато отидоха и веднага я записаха там. Училището не беше от най- реномираните, а й успехът и беше отличен. Това беше перфектен вариант за Марина, тъй като имаше автобус от града, който караше и връщаше учениците по селата. Оставаше една седмица до започване в новото училище. Джеси искрено се надяваше,че няма да е като в предишното училище. Беше неделя, баща й почиваше и тя реши да отиде да го види. Тръгна към тях по- дългата, централна улица, по която обикновено вървеше. Вървеше бавно, не бързаше за никъде. В далечината видя,че отсреща вървяха две момчета. Едното веднага го разпозна, беше братовчед й Марин, а другото момче не успя да разпознае. В момента, в които се разминаваха и поздравиха, Марин я спря:

- Здрасти Джеска, да те запозная с приятелят ми Владо! Вчера ми дойде на гости, ще остане тук няколко дни.

Джеси го погледна и се сети:

- Чакай малко, ние се познаваме вече.

Владо я прекъсна :

- Дааааа, танцувахме заедно, нали? Какво съвпадение само, да дойда да видя приятеля си, а да се окаже,че ти си му братовчедка. Дори не знаех, че си от това село. Спомена, че живееш в околните села, но нямах представа, че е тук.

– Я, наистина не очаквах, че ще те видя отново.

Марин ги погледна и с засмя и каза :

- Сигурно съм пропуснал нещо, нищо не си казвал, а уж си ми приятел.

– Е то не е имало нещо, какво да ти разказвам! Джеси, ако искаш днес да се видим тримата пак. Ние отиваме до града за бензин, после ще покараме тук из селото. Ако искаш ела и ти.

– Ами незнам, аз отивам при баща ми. После едва ли майка ми ще ме пусне да ходя някъде. Може би утре или вдругиден . Аз имам номера на Маринчо, ако ме пуснат ще ви звънна.

– Ок, ще се радвам да звъннеш. Хайде чао и приятна разходка.

– И на вас момчета.

Джеси продължи по пътя към бащината къща. Късно вечерта, вече се беше прибрала, непознат номер и звънна по телефона. Тя не вдигна. Знаеше, че съучениците й обичат да се шегуват. Спомни си за срещата през деня, но не й се излизаше особено, затова даже и не попита майка си да я пусне.

След няколко дни започна учебната година. Джеси се вълнуваше и напрягаше от новата обстановка. Нормално, все пак никого не познаваше в новото училище. Първият учебен ден, рано сутринта автобусът ги остави в центъра на града. Трябваше да вървят около километър до училището. Тя не познаваше пътя, затова последва останалите деца. Скоро пристигна в училището. Влезе в класната стая и за пръв път видя, хората, с който ще дели времето и приятелството следващите четири години. Всички вече се запознаваха, а тя ги погледна и се спря. Замисли се.: „В старото училище ми се подиграваха, но не бяха надути съучениците ми. А тези Боже, като се запознават казват какво работят родителите им и какви коли карат. Ужас! ” Тя въздъхна и се приближи да се запознае и тя. Вече се беше разочаровала. А те усърдно продължаваха да се доказват и да демонстрират, кой има повече пари. Размахваха новите си и модерни телефони и коментираха на коя дрехите от кой бутик са. Тук децата се вълнуваха от други неща, за разлика от тези на село.

Всички влязоха в час и първият ден премина изцяло в запознанства с учители и съученици. На Джеси тук и беше по-добре, нищо че нямаха общи теми с другите, те поне не я тормозеха. Поне засега. Следващата седмица беше обичайна за едно градско училище. Всички се правеха на готини и бягаха от часовете, за да ходят по кафета. Смятаха се за много големи, за да ходят с раница на училище, затова носеха само по една тетрадка, която не смятаха да използват често. Джеси не харесваше кафенетата, а й нямаше пари, за да ходи там. Затова просто си стоеше в час. Скоро мнението на другите за нея се промени, започнаха да я смятат за задръстена и смотана. Завърна се познатата ситуация. Всички страняха от нея, освен ако не искаха да препишат нещо. И тук като в предишното училище се заформи група от двама, трима души, с които можеше да общува.

Този ден беше към края си, когато също толкова случайно като предишните пъти Джеси вървеше по коридора и видя Владо:

-Хей, пак се виждаме Владо. Какво правиш тук ?

- Радвам се пак да се видим Джеси, аз уча тук ! Ти какво правиш в това училище?

- И аз уча тук, а не сме се засичали! Харесва ли ти тук ?

- Ами горе долу още не мога да свикна с държанието на момичетата.

– Искаш ли после да се видим пред училище?

- Ами добре !Имам математика, а после ще се срещнем отпред! Ок ?

- Този път, ако искаш ми вдигни като ти звънна.

– Ти ли си бил това? Аз не вдигам на непознати номера. Знаех си, че Марин ще ти даде номера !

- Той не искаше да го даде, но аз бях настоятелен. Не му се сърди.

– Добре, хайде че закъснявам. До после.

Свърши и последният час, Джеси излезе пред училището, за да се види с Владо. Отиде на стълбите, но там нямаше никого. Затова тя му призвъня на телефона, но той не се обади. Вместо това й прати смс „ излезе нещо спешно, няма да мога да дойда, аз ще ти се обадя ”. Тя се зачуди какво ли толкова спешно е станало , но пък на всеки се случва помисли си тя. Поседя още десет минути седнала на тротоара, а после тръгна да чака автобуса. Като се прибра вкъщи , обстановката беше напрегната, почти вражеска. Марина беше свършила цигарите, магазина беше затворен и тя се чудеше с кого да се скара. Мърмореше си под носа и нервно доизяждаше остатъците от хладилника. Джеси се прибра в стаята си, отвори учебниците си и се опита да прочете нещо преди майка й да е дошла. Почете около половин час, написа си домашните и излезе да помага в градината. Късно вечерта и звънна телефона, беше Владо. Тя се зачуди дали да вдигне, но реши да чуе какво има да каже:

- Ало Джеси , какво правиш ?Извинявай за днес, сигурно си сърдита, но изникна нещо важно.

– Не се сърдя, просто можеше да звъннеш да кажеш по-рано, да не ходя да чакам.

– Извинявай, ако може да се видим след малко ?

- Късно е вече, остави за друг път! Върви да си вършиш работата.

–Веднага се разсърди . Аз ще дойда да поговорим за десет минути.

– Няма нужда, наистина .

– Идвам след десет минути. Искам да те видя. След около два часа, Владо пак се обади.:

- Аз съм отвън излез. Джеси беше ядосана, но се показа на вратата :

- Нали каза десет минути. Като видях, че няма да дойдеш и си легнах.

– Видях един приятел, отдавна не се бяхме виждали и отидохме да пием бира. Ето, че съм тук.

– Щом ти е толкова добър приятел, можеше да не идваш изобщо.Какво ще ми казваш? Двамата седнаха на пейката пред вратата и останаха там около час. Джеси му разказваше за училището, а той само я слушаше, нищо не споделяше. Или имаше какво да крие, или просто се правеше на заинтригуван , за да я спечели. На нея й харесваше, че я изслушва. Това и беше достатъчно. А той не спираше да й прави комплименти и да си играе с косата й. На тръгване той се наведе , за да я целуне, но тя се отдръпна назад. Това й беше първият приятел и не искаше да бърза. Следващите няколко дена Владо изобщо не я търсеше, нито в училище, нито в тях. През този ден Джеси го видя да слиза по стълбите в училище. Приближи се към него.:

- Здравей Владо, как си . Не си ми звънял, явно не искаш да се виждаме?

- Здрасти, не че не искам, просто имах ангажименти. Ако искаш довечера да се видим ? - Може. Само да не ти излезе някой ангажимент до довечера.

– Не, ще се видим със сигурност Джеси. Само искам от теб да не казваш на никого в даскало за нас. Не обичам да говорят за мен, къде съм бил с кого съм ходил и т.н.

– Това ми е малко прекалено. Срам те е, че излизаме или незнам.

- Нали ти казах, да не клюкарстват, това е.

– Аха добре. каза Джеси и тръгна по стълбите надолу леко ядосана от ултиматума, който й даде. Вечерта се видяха отново на пейката. Говориха си отново час, два, а на тръгване Владо я хвана с две ръце за главата, придърпа я силно и я целуна. Тя дори не успя да реагира, засрами се и млъкна, а той започна да се оправдава.:
- Извинявай, не знам какво ми стана. Просто трябваше да те целуна.

– Спокойно и аз го исках.

– Дано да е така, че ми е неловко. Джеси се надигна на пръсти и този път тя го целуна , а след това се прибра. Двамата продължаваха да се виждат от време на време, но често Владо отменяше уговорена среща под претекст, че нещо неотложно е излязло. Минаха няколко месеца, от както излизаха. Владо беше все по- потаен и по отчужден. Срещите им бяха все по рядко, явно беше, че има нещо. Затова тя го покани в тях, за да поговорят. Предишният път го беше запознала с майка си и двамата си допаднаха. Той я „четкаше”, колко е красива и добра и каква прекрасна дъщеря е отгледала, а тя толкова го харесваше, чак плашещо. Ако я гледа човек от страни би се зачудил за мъж ли го иска или за зет. Те не спираха да си говорят и да се смеят, а Джеси я игнорираха и изпращаха на някъде. А щом се върнеше, моментално спираха да говорят. Въпреки малките им недоразумения Джеси и Владо продължаваха да се виждат, но само в селото. Щом се срещнеха в града, той се правеше, че едва се познават.

Веднъж той я повика да се видят в близкото кафене. Джеси пристигна преди него и седна да го изчака. След около половин час чакане, Владо пристигна. Повика сервитьорката и седна срещу Джесика. Поръчаха си кафе и заговориха. Джеси направо мина към въпроса.:

- Знаеш ли, всички в училище говорят, че ходиш с няколко момичета едновременно и ги лъжеш постоянно. Вярно ли е ? Искам да го чуя от теб ?

- Ти за какъв ме имаш ? Не ги слушай, просто завиждат, това е. – Те не знаят, че ходим с теб. Защо да ми го казват тогава.

– Не знам ! Не е вярно това. Но като отвори темата, ходим от четири месеца, а не сме правили още секс. Аз повече, не мога да чакам. Ако не си съгласна , може да си потърся друга.

– Чакай малко ! Нали вече го обсъждахме това, знаеш, че съм спала с мъж. Не искам да съжалявам, след това.

- Ти си преценяваш. Според мен, няма начин още да не си спала с мъж. Просто не искаш секс, това е.

– Как е възможно да не ми вярваш. Не бих излъгала за подобно нещо.

– Помисли си добре какво ще правим и ми кажи. Джесика не можеше да повярва, че така я притиска. Беше много разколебана, но вече беше хлътнала по него. Знаеше, че рано или късно този момент ще настъпи, но не бе мислила за него. Освен това се страхуваше да не го загуби. Погледна го право в очите и му каза :

- Знаеш ли …. Изпий си кафето и да тръгваме към вас.

– Ти сериозно ли ? Сигурна ли си ?

- Мисля, че да. Каза тя.

– Ами да тръгваме тогава. Двамата се качиха в колата и се отправиха към апартамента на Владо. Приближавайки вратата, Джеси не спираше да трепери. Беше толкова изплашена и притеснена. Влязоха в апартамента и останаха там няколко часа. След тази нощ, срещите им зачестиха, а Владо вече убеден в истинността на Джеси изглеждаше по хлътнал в нея. Временно всичко беше наред, докато той не и съобщи, че заминава за чужбина. Тя беше повече от разстроена, но му обеща да го чака. Той обеща, че ще й се обажда всеки ден, за да я чува. Всичко мина много бързо. Няколко дни преди да замине и съобщи и тръгна. Джесика продължи да се съсредоточава върху училището и работата вкъщи. Минаваше ден след ден, без телефонът да звънне. В училището говореха за Владо, че просто е на разходка с баща си. Че нощем обикалял всички барове и излизал с леки момичета. Естествено Джеси не вярваше на слуховете, все още беше малка и глупава. Беше минал повече от месец, когато той и се обади за около минута. Това беше единственият им разговор, в който й каза, че е ужасно зает и затова не звъни. След доста време той се завърна и отиде при нея. Знаеше, че тя ще го чака. Скалъпи набързо няколко лъжи и отново успя я заблуди, но скоро тя сама щеше да се убеди. Беше петък, доктора в селото беше разлепил предният ден плакати, на който пишеше родените през изброените години да отидат да се ваксинират, задължително. Джеси също трябваше да отиде. Веднага след училище тя се отби в поликлиниката, за да и поставят ваксината. Докторът както обикновено беше доста почерпен, но това до сега не му пречеше на работата. Точно преди Джесика беше едно малко бебе. Бебето се разплака и майката излезе навън, за да го успокои. Джеси седна на кушетката, а доктора с леко трепереща ръка и постави ваксината. Тя се облече и се прибра. На сутринта още щом отвори очи, цялата изгаряше от температура. Главата я болеше толкова силно, все едно ще се пръсне. Дори погледът и беше замъглен. Въпреки това тя реши да отиде на училище, понеже имаше контролно. По време на първият час, изведнъж й прималя. Усети как се свлича на земята, но не успя да се изправи. Скоро загуби съзнание. От части помнеше някои неща,които и бяха като насън. Събуди се в болницата. Бяха повикали линейка, за да я закарат, а също и родителите й . Щом отвори очи, лекарите се бяха надвесили над нея. Тя ги виждаше замазано и едва ги чуваше, цялото тяло я болеше. Опита се да се помръдне, но не успяваше. Лекарите веднага поискаха да и вземат костен мозък, за да го изследват. Наведоха я напред и с дълга тръба пробиха в гръбначният стълб. Тя изпищя. Цялата стая кънтеше, понеже не бяха поставили упойка. Взеха пробите и я поставиха отново на леглото. Въпреки, че усещаше болката, Джеси не можеше да движи нито един от крайниците си, а дори и главата. В този момент, в главата й се въртяха най- ужасните мисли. Че може би ще умре или по- лошо ще остане инвалид. Лекарите също не смееха да го отрекат напълно. След нужните изследвания съобщиха за полиомиалит(минингит), който се е получил в резултат от сбъркана ваксина. Докторът я беше сбъркал с тази на бебето. Болестта се лекуваше, ако се открие навреме. За щастие те са я закарали бързо. Лекарите започнаха веднага лечение. Настаниха я в самостоятелна стая, далеч от шум и други пациенти. Единственото което изискваха беше майка й да стои там до нея. Но тя негодуваше. Освен, че не искаше да стои, а й постоянно мърмореше за парите, който трябваше да похарчи. Минаха няколко седмици, преди отново да може да се изправя. Всички в семейството се редуваха да стоят при нея. Най- често стоеше баба й или баща й, доста по- рядко и майка й. Веднъж беше отишла една нейна съученичка на свиждане и никой друг. Владо не се интересуваше. Вече беше разбрал, но в едно обаждане й каза, че не обича да ходи в болници и това беше.Повече не го вълнуваше. Така мина месец , докторите решиха, че могат да я изпишат. Оставаше само да ходи на контролни прегледи. Прибраха се вкъщи и Марина започна да я тормози. :

- Ставай да ми помагаш ! Само ми лежиш !

- Но мамо, не се чувствам добре.

– И аз не съм добре, но никой не ме пита. Толкова пари дадох по теб, по- добре да беше умряла.

На Джеси и стана мъчно и се разплака. Не искаше да е в тежест и постоянно да й натяква. Но засега не можеше нищо да направи. След известно време се върна в училище. Там никой не смееше да я пита за случката. Тъкмо се беше съвзела.

Няколко дена по-късно излизайки от училището видя Владо. Той беше седнал на училищната ограда, а в него бе седнала нейната съученичка Зорница. Двамата се бяха сграбчили и се целуваха. Джеси онемя. Приближи се и попита:

- Какво става тук ?

- Нищо! каза Владо . Не е това, което си мислиш. Просто сънуваш . Това е. Може да е от болестта.

– Моля! Ти нормален ли си ? Сънувам значи ? Добре, аз ще те направя ти да сънуваш. Само ще ме сънуваш! Забрави за мен !

Тя вече го беше разбрала, но вече се беше опарила. Отчаяна се прибра вкъщи да се наплаче. Владо и звънна още няколко пъти, но тя бе непреклонна. След тази случка, тя вече не искаше да чува за мъже. Не искаше отново някой да я нарани.

След около една година …..

Беше вторник . Марина и Джеси слязоха с автобуса до града понеже беше пазарен ден. Разходиха се из пазара. Беше отрупано със сергии. На всяка крачка някоя циганка се провикваше след тях да се спрат и да купят нещо от нея. Толкова цигани и евтини боклуци можеха да се видят само тук . Въпреки това скоро и те си взеха нещо от там, един кран за чешмата, понеже техният се бе счупил. Беше едва обяд, а вече бяха свършили работата за която бяха отишли. Започнаха да се чудят какво да правят, понеже следващият автобус беше чак вечерта. До тогава имаха около шест часа, а нямаха пари, за да отидат някъде да чакат в кафене примерно. Решиха да отидат до кръстовището на автогарата и да почакат някой от селото да ги вземе на стоп. Речено- сторено. Изправиха се там и зачакаха. Чакаха, чакаха, но никой и нищо не минаваше. След известно време, се зададе един жълт бус , Марина беше забравила, че по тази линия пътуваха и малки бусчета. Там не беше спирка, но тя започна да маха бързо и енергично и шофьорът се смили и спра. Марина отвори вратата, но вътре беше претъпкано. Нямаше никакви места, освен на предната, дълга седалка до шофьора. Тя веднага погледна Джеси и я подкани, да седне от вътрешната страна, близо до момчето. Джеси седна и го погледна бегло, за да не успее да я види. Той беше около двадесет годишно момче, а вече беше шофьор. Толкова срамежлив и красив, с гъста черна коса , големи кафяви очи и убийствено черни мигли. Джеси се притесни, защото беше седнала на една ръка разстояние от него, а вече го беше харесала. Погледна го, а той се беше усмихнал съвсем леко с крайчето на устната. Нещо потръпна по нея и стомахът и започна да се свива. Погледна и ръцете му, който бяха така големи, здрави и силни и се замечта. Помисли си на ум „ С тези силни и големи ръце или ще ме прегръща силно и обгръща здраво цялото ми тяло, или ако ме удари веднъж, край с мен ” Като си помисли последното не се сдържа и се засмя на глас. Смути се, че може да я види и продължи да го гледа , само от време на време. По движението на тялото му личеше, че и той се притеснява и може би я харесва. Тя не спираше да мисли какво да каже, за да го заговори, но не посмяваше да изрече нито дума. Докато двамата очевидно се смущаваха един от друг и се опитваха да не го показват , Марина не спираше да говори. Дрънкаше всяко нещо, което и дойдеше на ум . Джеси си беше изключила и не чуваше нищо друго освен мислите си, а майка си чуваше като рояк пчели жужащи наоколо. От време на време и кимаше или отговаряше с по една дума. За пръв път не разбра как толкова бързо пристигнаха. Времето докато седеше до него, така умислена летеше неусетно. Трябваше да слизат . Тя го погледна за последно и слезе. Докато се прибираха към вкъщи Марина продължи да й говори. Този път я питаше дали е забелязала,, че шофьорът я е харесал. Джеси не вярваше да е така и просто се усмихваше засрамена.

Минаха няколко дни, в който Джесика си мислеше за момчето от автобуса, но знаеше че нищо не би могло да има между тях. Тя беше просто едно селско момиче и нищо повече. След няколко седмици, Джеси и нейната приятелка Тамара, чакаха училищният автобус, за да се приберат вкъщи. Двете си говореха и забавляваха като се шегуваха една с друга. Автобусът дойде и всички започнаха да с блъскат, за да с качат първи. Джесика се качи на стълбите, погледна към седалката на шофьора и го видя. Същото момче, което я беше возило с буса. Тя не знаеше защо той ще ги вози, преди не го е правил, но това не беше важно. Важно беше, че го видя отново. Този път беше решена да го поздрави и с усмивка му каза „Здравей ” За щастие и той и отвърна. Тя се развълнува, но си помисли, че едва ли такова момче е свободно. Най вероятно беше да си има приятелка. Двете приятелки седнаха на една седалка и Джеси реши да се пошегува с Тамара:

- Знаеш ли, че сме гаджета с момчето, което ни вози ?

- Да бе ! каза Тамара. Не вярвам шофьора да ти е гадже. Защо тогава не говори с теб.?

- Защото е на работа. Ако не вярваш питай го. Джеси знаеше, че Тамара няма да го пита затова продължи да си бъде във въображаема връзка с него.

– Знаеш ли тази блуза аз съм му я купувала ? И довечера ще се видим, ще ходим някъде.

Въпреки, че Тамара не вярваше, започна да си мисли, че може би е възможно. Съгласи се с Джеси и приключиха темата. Така минаха няколко седмици, в които това момче ги возеше и всеки път на качване и слизане те се поздравяваха. Винаги, когато се возеше, тя го гледаше в отражението на огледалото за обратно виждане. Доста често погледите им се засичаха и Джеси веднага поглеждаше разсеяно в страни през прозореца. Ден след ден те се гледаха един друг без нищо да си кажат. Един прекрасен ден с нищо по различен от останалите дни, но съдбоносен за нея. Беше първи декември, все още нямаше сняг, напротив, беше доста топло за това време на годината. Джеси пътуваше със същият автобус и същото момче за шофьор. Автобусът пристигна и всички слязоха, тя също слезе , а момчето я последва отвън . Бързо я настигна и я бутна леко за ръката. Тя се обърна, а той й подаде прилично сгънато листче и й каза :

- Заповядай ! Ако искаш го използвай ! Джеси беше онемяла от вълнение , не успя да събере думи, за да отговори, но не успя да прикрие й усмивката си. Тя беше толкова голяма и искрена, буквално стигаше до ушите, а очите и заблещукаха като малки светулки. Той също се усмихна, но се притесни, затова се обърна и се качи отново в автобуса и потегли. Джесика не смееше да се обърне и погледне назад. Стискаше здраво листчето и вървеше бързо. Искаше да се отдалечи, за да види какво пише на него. Нетърпелива го отвори, а вътре беше написан телефонен номер. Вече беше сигурна, че и той я харесваше. От предишният си приятел, тя вече се бе опарила и не знаеше дали може да му се довери. Чудеше се дали не е поредната бройка, както беше преди. Дали това момче не имаше приятелка, която да го чака в града и пр. Затова продължи да мисли по пътят, докато се прибираше към вкъщи. А после се реши, тя го харесваше ужасно много и си помисли, че ще рискува. Искрено е надяваше да не е като предишният. Взе телефона и започна да набира, но имаше проблем, беше изчерпала парите от ваучера си и трябваше да презареди. Тръгна бързо към магазина, но се сети, че беше затворен. В селото магазините работеха до обяд и късно след обяд. Вече губеше търпение и реши да чака пред вратата на магазина, докато отворят. Почака няколко часа, през които мислеше какво да каже, като се обади. Накрая магазинът отвори и тя си зареди телефона. В последният момент реши, е по-добре е да му изпрати съобщение. Писа му, че тя е момичето, на което е дал номера си и директно го пита какви са му намеренията към нея. Той и отвърна дали иска да се срещнат вечерта и се разбраха да се видят в осем часа на селската чешма. Джеси се беше притеснила и не съумя, че той едва ли я знае тази чешма, но уговорката си остана там. При вечер към седем часа, тя вече беше нетърпелива. Малко преди той да се появи тя се облече и излезе да го изчака. Отвори вратата, а той вече беше там. Уличната лампа огряваше площадката, на която беше паркирал колата, а той се беше подпрял на нея. Тя се приближи. Не спираше да се усмихва. Вървейки към него си мислеше какво е редно да направи. Дали да го прегърне или просто да се здрависат и поздравят. Сърцето и препускаше лудо, а главата и бе пълна с объркващи въпроси. Доближи до него и се спря. Подаде му ръка и се запознаха. :

- Здравей , каза той . Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Иво.

– Здрасти, аз съм Джеси. Каза тя с широка усмивка на устата.

– Отдавна ли ме чакаш ?

- Не, преди малко дойдох ! Заповядай седни ! Покани я той в колата. Двамата седнаха и се заговориха за музика, за семейство и пр. Времето летеше, а те не спираха да се опознават един друг. Гледаха се влюбено, право в очите и не обръщаха внимание на нищо друго. Джеси не спираше да мисли , че може би го познава от някъде. Не се бяха виждали, преди той да я вози, но сякаш цял живот са били заедно. Можеха да си говорят така открито един с друг, нямаше напрежение и всичко се случваше естествено и леко. В момента, в който тя реши да го пита дали не се познават, той я попита същото нещо. Дали беше съвпадение или не, двамата да мислят и говорят едно и също нещо. Очите им сияеха от щастие, просто истинско щастие е да се намерят така случайно. Той й разказа, че живее в град, който беше на повече от петдесет километра от там. Пратили са го командировка в град, който дори не бе чувал преди и по случайност съдбата го среща с нея. А на всичко отгоре, двамата си приличаха ужасно много на външен вид. Минаваха час след час, двамата не спираха да говорят на фона на музиката. Единствената светлина беше от уличната лампа, която в този момент изглеждаше необичайно романтична. Чуваше се и звука от течащата вода, спокойно в коритата на чешмата. В този момент Иво докосна леко ръката й. Пръстите им нежно се преплетоха и останаха така хванати. Доближи се към нея като се опита да я целуне по бузата. В този момент тя извърна глава към него. Устните им се докоснаха. Затвориха очи и се целунаха страстно. Устните и бяха нежни и влажни, а той не спираше да ги целува. Прекарваше пръсти през косата й и я накланяше нежно назад. Вкопчиха се един в друг и не спираха да се докосват . Седалките се спуснаха назад и той започна да прокарва силните си ръце по нейните гладки бедра. Кожата й беше мека, нежна и ухаеше на праскова. Тя заби ноктите си в гърба му, докато той продължаваше да я целува по врата и слизаше надолу. Повдигна леко блузката й нагоре и започна да докосва и целува корема й. Тя извиваше тялото си като лоза , докато той слизаше надолу. Джеси усети неговата възбуда , когато твърдият му член се докосна в бедрото й. Иво слезе надолу, разтвори краката й започна нежно да ги целува, а после нежно я засмука. Цялото й тяло потръпваше, снагата й се виеше във всички посоки, ръцете й стискаха силно седалката, а пръстите на краката й се свиваха ритмично. Не беше изпитвала такова удоволствие до сега . Тялото й гореше и изтръпваше, дори й след като приключи. Двамата отново се гушнаха и продължиха да си говорят. Заслушаха музиката, сгушени и заспаха. Събудиха преди разсъмване. Иво трябваше да тръгва за работа. Целунаха се и Джеси се прибра. Вечерта беше минала повече от перфектно и тя не спираше да мисли за него. Нямаше търпение да се видят пак вечерта. Двамата продължиха да се срещат. Мина една седмица от първата им среща, Джеси го запозна с родителите си , разказа му за случките, които е преживяла. Той не можеше да повярва, че съществуват такива родители и заставаше плътно зад гърба й. Нямаше да позволи на никой повече да я нарани. Въпреки обичайното държание на Марина, пред него се държеше мило и все още не показваше истинската си личност. Същата вечер Иво покани Джеси на вечеря . След дълги уговорки Марина я пусна да пренощува в тях. Той се прибра няколко часа преди тя да пристигне, за да се приготви. Когато тя влезе в апартамента, ухаеше божествено. Иво я покани да се настани и сервира невероятни домашни спагети. Наля питиета и седна до нея. :

- Дано да ти харесат спагетите, не съм добър готвач. Джеси ги опита и каза :

- Страхотни са, не знаех че готвиш !

- Е чак да готвя, просто ги сварих !

Тя не можеше да повярва, че това се случва на нея. Никой не й беше готвил или дори сервирал. Обикновено тя правеше тези неща. Той беше толкова мил, обгрижваше я , обръщаше й внимание, просто мечтата на всяка жена. Вечерта продължи с вечерята и гледане на филм, сгушени на дивана. По късно вечерта двамата си легнаха да спят, естествено един до друг. Иво я гушна силно и целуна по врата. Джеси беше готова да се любят и се отпусна изцяло. Но вместо романтичен, нежен секс, получи див и страстен, какъвто никога не беше правила. Той я сграбчи и съблече, почти светкавично. Легна върху нея и не спираше да я целува навсякъде. А тя бързо му свали тениската и я хвърли в някой ъгъл на стаята. Иво продължи да я докосва, а тя беше толкова влажна. Той не можеше повече да чака, проникна силно в нея. Продължи да се движи бързо, енергично под възможно всички ъгли. Джеси беше в екстаз, стаята кънтеше от пъшкането и дишането й. Всяка нейна частица се изпълваше с наслада. Иво гледаше очите й, които на моменти се премрежваха. Тя продължаваше да забива ноти в гърба му, а главата й се удряше в таблата на леглото. Той я издърпа към себе си я притисна още по-дълбоко. Джеси не спираше да получава оргазъм, след оргазъм, докато накрая не можеше да издържи повече. Такова нещо не й се беше случвало никога досега. Двамата легнаха и се сгушиха. Иво я гледаше, а тя не спираше да се усмихва. Лежеше кротко, почти в несвяст , но цялата сияеше. Погледна го засмя се и му каза :

- Пробвах те, вземам те ! Прихнаха да се смеят заедно и продължиха да си говорят и закачат. Взеха си душ и си легнаха отново. От този момент нататък, те бяха неразделни. Иво всеки ден ходеше до училището, за да я види, а вечер я вземаше с колата и излизаха на някъде.

 

Част VI

 

Три месеца по- късно. Проблемите в семейството на Джеси намаляваха, а тя продължаваше да се вижда с Иво. Този ден той беше ходил в тях на гости и Марина каза на Джеси :

- Знаеш ли Иво, ако спи с мен, ще забрави за теб .

Джеси се ядоса и се изрепчи :

- Той само, ако те види гола, ще се откаже от жените.

– Щом е така, той няма място повече у дома. Забранявам ти да се виждате. Кракът ти няма да излезе от вкъщи.

От този ден се започна борбата им за невъзможната любов. Иво не се отказа от нея, въпреки забраната на майка й. Тя не пускаше Джеси никъде освен на училище. Изпращаше хора, за да я следят. Счупи телефона й , за да не контактуват помежду си. Джесика знаеше, че той е човека за нея и си струва всяко усилие, което трябваше да направи. А Иво продължаваше да опитва всичко, купуваше й телефони, карти , само за да продължават да контактуват. Но в момента, в който Марина ги откриеше ,веднага ги чупеше, а Джеси пребиваше. Иво веднага щом научи й предложи да заживее с него. Тя беше повече от сигурна, че иска, но за съжаление все още не беше пълнолетна. В момента, в който реши да тръгне, веднага Марина щеше да изпрати полиция, която да я върне обратно. Затова единствено можеха да чакат, нищо повече. Оставаха още два месеца, докато навърши пълнолетие, но те вървяха толкова бавно за двамата влюбени. Джеси започна да бяга от училище, за да се виждат тайно . Всеки ден я вземаше от там, по средата на часовете, а после прекарваха денят си заедно. Обикновено или се разхождаха с колата, или бяха на тяхното място, което беше един паметник в края на града. Там прекарваха часове в колата, дори й когато навън беше виелица. А друг път просто сядаха в една баничарница и хапваха заедно. Каквото и да правеха се чувстваха невероятно влюбени и бяха готови да се борят за любовта си. През деня всичко беше прекрасно с Иво, но като се прибереше Марина винаги научаваше и започваше тормоза. Джесика знаеше, че не може да продължава така. Започна да събира дрехите и багажа си. Всяка вечер изнасяше по една чанта късно през нощта , която Иво вземаше и отнасяше в тях. Така ден след ден , тя беше изпразнила гардероба си, без майка й да подозира. Все пак Марина нямаше как да разбере , че гардероба й беше празен, тъй като тя никога не переше.

Един прекрасен ден , денят преди рожденият ден на Джеси, който така дълго чакаха. Тя се събуди, приготви закуска за всички, облече се и повика братчетата си в другата стая да поговорят. Прегърна ги силно и заплака. :

- Да знаете,че много ви обичам , не слушайте майка ни, ако ви казва друго. Много ще ми липсвате !

Децата не знаеха нищо и просто й казаха, че я обичат. Целунаха я и тя тръгна за училище. Тя знаеше, че днес няма да се върне обратно. Още щом пристигна в училището Иво я чакаше там. Тя се качи в колата и потеглиха към къщата на Иво. Джеси се вълнуваше, но и се страхуваше от реакцията на майка й когато разбере, че няма да се прибере. Но нещата изглеждаха спокойни, понеже Марина не знаеше къде живее той. Двамата се прибраха и започнаха да нареждат нещата, Джеси разгледа къщата, прекараха денят вкъщи. На сутринта Иво се беше събудил преди нея и я наблюдаваше докато спи. Тя отвори очи и се усмихна широко, той никога преди не я бе виждал така да се усмихва. Изглеждаше безумно щастлива и точно така й се чувстваше. Отваряйки очи първата мисъл в главата й беше, колко хубаво да се събудиш без някой да ти крещи и да удря по юргана. Иво я гледаше влюбено право в очите. Усмихна се . Целуна я и прошепна : - Честит рожден ден ! - Благодаря ти ! каза тя и го прегърна силно със все сила. Това беше подаръкът, който искаше.

От този момент те заживяха заедно и бяха много щастливи. Грижеха се и мислеха един за друг, смееха се и се цупеха заедно, дори си довършваха изреченията. Иво даваше всичко за Джеси. Тя завърши училище, започна работа в закусвалня . После взе й шофьорска книжка, а Иво й подари колата, за която мечтаеше. Той продължаваше да е шофьор, а след работно време и механик. Двамата с Джеси доста често бяха в гаража. Той ремонтираше колите си, а тя се опитваше да научи нещо или просто се въртеше около него. Стараеха се да прекарват, колкото се може повече време заедно.

Кошмарът, в който живееше Джеси приключи. Сякаш беше лош сън, от който се събуди. Травмата, която майка й и бе нанесла продължаваше да стой скрита в нея, но с времето тя избледняваше. На мястото на лошите спомени , те създаваха нови и хубави. Все едно живееше втори живот, който беше напълно различен от предишния. Всички мечти постепенно започнаха да им се сбъдват. Просто трябваше да са търпеливи.

 

Част VII

 

Осем години по- късно. Двамата стягаха багажа си за поредното пътуване. От няколко години работата на Иво, беше свързана с пътуване. Той постоянно пътуваше и често вземаше своята любов с него. Живот на колела. На тях им харесваше да са по път. Но не искаха да пътуват само по работа. Все още бяха останали няколко мечти за сбъдване, но й животът не бе свършил, винаги имаше време те да се сбъднат. Искаха малък кемпер, с който да обиколят Света. Всяка сутрин да се будят на ново място, пиейки си кафето с нова, безумно красива гледка. Живот сред природа, а не в претъпкан град. И кой знае, някой ден може би… Както казват хората, внимавай какво си пожелаваш, че може й да се сбъдне.