Жанрови етюди III: Уестърн с елементи на шпионски трилър (3)

ЖАНРОВИ ЕТЮДИ III: УЕСТЪРН С ЕЛЕМЕНТИ НА ШПИОНСКИ ТРИЛЪР (3)

- Никога не говоря с непозната пред празна чаша. - каза Грег и гордо запази в погледа си последната капчица достойнство, стекла се там като случайна дъждовна капка. 

- Разбирам те! – Мирела го надари с искрящата си и състрадателната усмивка на саблезъб тигър. Сините ù очи обходиха остатъците от барчето, после страховитият ù бич се стрелна към оцеляла по чудо бутилка сода. Естествено поставена там, за да бъде използвана за коктейли – на никой нормален посетител в заведението не би хрумнало просто да я изпие. Мирела зрелищно я отвори със зъби (и тук приликата със саблезъб излезе от рамките на евтината ирония), после я подхвърли на Грег и подритна с носа на каубойския си ботуш една чашка, която кацна точно пред него.

- Правя го, само защото си ми симпатичен. Нататък се обслужи сам!

Грег тъжно се загледа в изпускащата игриви мехурчета, но лишена от всякаква душа течност, когато през паметта му премина внезапен спомен.

-  Той също пиеше сода – изпи не по-малко от 3-4!... - повече на себе си каза той и в миг усети една твърда като рекетьорска бухалка дръжка под брадичката си.

- Не смей да споменеш името на Неназовимия! – просъска Мирела.

- Е, добре, малката – обади се Аврамов, който, както някои прозорливо предположиха, бе прекарал – по чисто физиологични причини, в които няма да навлизаме – почти цялото време, през което се развиваха описаните дотук драматични събития,  извън помещението. – Няма ли да ни обясниш на какво дължим това… хм… леко разрушително, както виждам, посещение? Подозирам, че се намираме някъде към третата част на разказа – който и малоумник  да го пише -  и дори най-верните му фенове вече почват да губят търпение…

Мирела само за миг направи леко сконфузена физиономия, защото вземаше изключително присърце всякаква критика към своя Автор, а в случая съзнаваше, че Аврамов, както винаги, е прав. После явно реши, че е рисковано да влиза в непредвидени литературни спорове и е по-добре да си кара по сценарий.

Блондинката изправи стойка, после бръкна в джобчето на коженото си яке и извади очила с телени рамки, които я караха да изглежда като строга учителка през първите пет минути на порнофилм. Тук тя леко намигна на Аврамов - „Какво да правиш! Знаеш, не ние пишем сценария!” -  и започна с интонация, която кой знае защо върна Грег към спомена за поетичните монтажи в детската градина.

- Господа! По вашите погледи разбирам, че моето нахлуване тук не ви е особено приятно! (Разбира се, не мога да се закълна за господина със содата, който според мен по своему се забавлява!) Запитахте ли се защо? Отговорът е прост, господа! Всяко живо същество, колкото и ниско да стои в дървото на еволюцията (тук Мирела многозначително погледна към започващия да задрямва под нацистката каска Киро Борсата), притежава чувство за самосъхранение и собствена територия и реагира със стрес и дори смъртен ужас, когато някой по-силен от него (тук атлетичната блондинка изпъчи гърди) нахлуе в нея и започне да го преследва! Именно това, да, тъкмо това, господа, ловците правят с нещастните животни! И ако някои от вас изпитват определена перверзна наслада от това, което се случи тук, то за нещастните глигани и патици ловът е само неподправен ужас – от начало до край!

Тук  Гангстерът махна презрително с ръка – „Колко сме ги слушали такива!” – но всеки можеше да забележи, че в очите на Борсата, който се бе събудил, проблясват съвсем неподправени сълзи на вълнение.

- Но, госпожице – сериозно започна Аврамов – страстта да  откриваш, да преследваш, да улавяш…  ако щеш, да се наложиш над някого… е заложена генетично у човека и особено у мъжките индивиди. Ако тя не бъде задоволена по някакъв… относително безобиден…  начин, би могла да избие в агресия, не смятате ли?

На това място Мирела се усмихна с дяволитото изражение на успешен търговски пътник.

- Може би! Донякъде съм съгласна с Вас. Но ловът може да бъде и символичен – без насилие, без убийство, без ужас и смърт.

Няколко чифта очи бяха вперени с надежда за спасение в червените устни на Мирела.

- Да, господа, решение има! То се казва… „фотосафари”!

- Фотосафари!? – мъжете се спогледаха като действащи лица в комична опера, узнали, че графът току-що  е избягал с бременната от него слугиня.

- Именно! Моето NGO се занимава с разпространението на фотосафарито като хуманна и дълбоко европейска по своя характер алтернатива на традиционния лов. Естествено, ще са необходими известни инвестиции за адаптиране на съществуващата инфраструктура и създаване на нова, но в своята дейност ние изцяло разчитаме на всестранната, включително и финансова, помощ от страна на разкаяли се ловци като вас.

Под  залпа на ръкоплясканията Мирела за миг се намръщи, все едно край ухото ù бе бръмнал комар и зашепна бързо:

- Да, шефе, върви по план… новите фотоапарати… не съм забравила… ще докладвам при първа възможност… край на сеанса.

В следния миг тя бе възстановила безупречната си саблезъба усмивка и запита с тона на мила, но изключително непреклонна детска учителка.

- Господа, вие разполагате с фотоапарати, нали?

Борсата плахо показа новата си Nokia и се осмели да каже „5 мегапиксела!”, на което Мирела реагира с най-презрителната усмивка, каквато не бе виждал дори от жена си, в деня, когато я помоли да му увеличи месечните джобни с 50 лева.

- Господа, ще си позволя да представя на вашето внимание последен модел дигитален Nikon с телеобектив…

***

remer седеше в дълбоко кожено кресло, тип „директорско”, кръстосал крака зад неприлично голямото си махагоново бюро. Камерата  го показваше отзад, като внимаваше да не се вижда нито лицето му, нито – не дай, Боже! – пооредялата коса на темето му.

След  дискретно почукване и неговото едносрично разрешение,  в стаята влезе Мирела, в същия костюм, в който я видяхме преди малко.  

- Шефе, мисията приключи успешно. Разрешете да…

Тук remer я спря с властен жест.

- Какъв е този маскарад?

- Но, шефе!...

- Пред мен ще се явяваш само във вида на 19-годишно момиче!

- Но, шефе, аз наистина съм на 19!

- Точно това имам предвид! Марш да се оправиш!

- Да, повелителю!

Когато се появи отново, Мирела бе облечена в къса синя рокля на цветчета, с едва загатнат грим и руса коса, прибрана на опашка в стил 60-те.

Одобрителната усмивка на remer можеше да се прочете дори в гръб.

- Е, това вече е друго нещо! Доложи сега!

- Всичко мина според сценария. По мейла съм Ви изпратила пълен видеозапис. Мисля, че идеята за камера в каската беше добра. Знам, че  обичате да ме гледате, затова още в самото начало я поставих на един полуодушевен предмет…

- Ще го изгледаме, Мирела, ще го изгледаме!... – примлясна remer.

- Шефе, смятам, че планът ни за пълна подмяна на лова с фотосафари е напълно осъществим. Май ще бъде дори по-лесно, отколкото мислехме…

- Да… - замечтано пророни remer – ще печелим по линия на отклоняването на европейски фондове, на туристическата ми фирма и на фирмата ми за внос на оптическа техника. Колко е хубаво, че познавам млади хора с възвишени идеали, не мислиш ли, моето момиче?

Сатанинският смях да двамата дълго отекваше из безкрайния директорски кабинет…

***

- Грег, Грег! – тревожно извика Борсата, докато джапаше все по-навътре в блатото – Изпуснах патицата!  Новият апарат престана да щрака! Оная мадама остави ли някакви гаранционни карти?

(Край)