Звънецът дрънчеше настоятелно под акомпанимента на блъскащ по вратата юмрук. Алина се втурна надолу по стълбите да отвори. Малък бял пудел я следваше по петите, лаейки непрестанно.

  Отвън стоеше непозната жена на около трийсет години. Някои ценители на женската красота биха казали, че лицето ù, което беше обрамчено с дълга черна коса, е твърде широко, но въпреки това едва ли биха отрекли, че то притежава неподправена,  екзотична красота. Алина се стресна от това, което излъчваха зелените ù хипнотични очи. А то бе омраза – безпределна, неприкрита омраза. Алина отстъпи инстинктивно назад.

  – Не закачай мъжа ми, мръсна кучко! – изкрещя жената.

  Алина отстъпи още по-назад, осъзнавайки, че това е Лора, съпругата на Боби.

  – Чуваш ли, курвенце гадно!

  – Не желая да говоря с вас, а и няма за какво да говорим – отвърна Алина и се опита да затвори вратата.

  Жената ù попречи, вклинявайки крака си между вратата и касата,  като не преставаше да мята гневни погледи през пролуката.

  – Стой далеч от него или ще ти размажа хубавата руса главица! Майка ти няма да може да те познае, ясно ли ти е! – изсъска тя.

  – Коя си ти, че да ми казваш какво да правя? – отвърна дръзко Алина.

  Лора блъсна вратата, провря ръка и одра с нокти лицето на Алина, която изпищя, усетила остра пареща болка. Пуделът лаеше гневно. 

  – Ще извикам полиция – каза Алина с треперещ глас и отстъпи назад към коридора.

  – И какво ще кажеш? Ще те изслуша ли изобщо някой, малка курво? – каза Лора, прекрачвайки прага.

  Алина стисна юмруци и усети как в душата ù се надига вълна от гняв, която заплашва да помрачи съзнанието ù.

  – Той ме обича. Смята да поиска развод и да се ожени за мен.

  Очите на Лора помръкнаха, а ръцете ù виснаха надолу като отсечени. В този момент тя приличаше на робот, чието захранване изведнъж е било изключено.

  – Махай се от дома ми! – изрева Алина.

  Лора се обърна, олюлявайки се на кожените си ботуши с високи токчета. После погледна през рамо и попита:

  – Лъжеш, нали?

  – Не ми се говори с теб, изчезвай оттук!  – отвърна Алина, като се подсмихваше ехидно.

  Лора се извърна към вратата с изненадваща бързина и ù заши мощен шамар. Алина залитна назад, загуби равновесие и падна тежко на задника си.

  – Ще си платиш за това – каза Лора със зловещо спокоен глас. Връхлетя съперницата си, притисна я към пода и впи нокти в гърлото ù. Сините очи на Алина се облещиха гротескно. Пуделът изръмжа и се опита да ухапе Лора, която го отблъсна назад с добре премерен ритник. Кучето побягна, скимтейки жално.

  Алина се възползва от моментното разколебаване на Лора и се опита да разхлаби захвата около гърлото си. След като не постигна особен успех, присви коляно, заби стъпалото си в слабините на гневната съпруга и се опита да я оттласне назад. Успя. Лора падна по гръб и изпсува, но в същото време гледаше злорадо русия кичур коса, който бе успяла да отскубне.

  Алина се изправи на крака и се втурна към стълбите, накуцвайки силно поради факта, че по време на схватката бе изгубила едното си сабо. Преди още да успее да се добере до тях, Лора вече се бе изправила и се готвеше да атакува отново. Вазата, която Алина метна към нея, я уцели в челото, разбивайки се на малки парченца. Лора се олюля и се строполи на колене.

  – Просто исках да поговорим… но вече… – промърмори тя и се надигна вдървено на отмалелите си крака.

  Алина изрита настрани другото си сабо и заприпка нагоре по стълбите. Почти бе стигнала до стълбищната площадка, когато чу тежко дишане зад гърба си. Извръщайки се назад, видя, че Лора посяга да я хване за глезените. Ритникът ù мина на сантиметри от носа на Лора. Секунда по-късно, вследствие на силния замах, тя загуби равновесие. Размаха ръце, политна и се стовари върху Лора. Двете жени се затъркаляха надолу по стълбите,  вкопчени в мъртвешка прегръдка. Пронизителните им писъците заехтяха във въздуха.

***

  Ушите на Лора кънтяха. Тя не бе сигурна дали се е свестила, или просто сънува реалистичен сън. Запримигва с клепачи, опитвайки се да прогони замайването. Тогава осъзна, че бузата ù се е настанила удобно върху гърдите на Алина. Вдигна стреснато глава и изгледа с отвращение жената, която мразеше толкова много. В този момент лицето на Алина имаше невинното изражение на спящо дете. Но дишането ù бе неравномерно, сякаш ужасен кошмар глождеше замъгленото ù съзнание.

  – Не можеш да ме излъжеш, кучко – измърмори гневно Лора.

  Не получи отговор, така че се надигна на лакти, след което тръгна да се изправя на колене. Болката заби острите си зъби в пищялките ù, после се изстреля нагоре към бедрата ù. Лора нададе протяжен вопъл и се пльосна тежко върху Алина, заравяйки отново лице в гърдите ù. Този път тяхната мекота изглеждаше притеснително приятна и успокоителна. Болката понамаля леко, но после бързо набра сила, когато Лора погледна назад през рамо, за да провери какво не е наред с краката ù. Всъщност тя успя да види само задната част на левия си ботуш, чийто ток се бе отчупил и висеше на една страна. Погледът ù се плъзна към стълбището, което се извисяваше страховито над тях. 

  – О… бях чак горе, когато… – измънка Лора и заплака горчиво.

  – Моля те, не ме наранявай – каза Алина.

  Лора направи плах опит да се обърне на една страна, но болката буквално я закова на мястото, на което лежеше.

  – Моля те, пусни ме!

  – Млъквай! Изобщо не ми е до теб вече! – просъска Лора.

  Алина се размърда, опитвайки да се измъкне. Лора потрепери и зави от болка.

  – Не мърдай! Моля те, не мърдай! Краката ми… май са счупени – проплака жално Лора. 

  Ужасът, изписан на лицето на Алина, започна бавно да се стопява. Тя примигна, пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. След това осъзна, че главата на Лора лежи върху гърдите ù и усети търкалящите се по тях сълзи. Остана неподвижна, смутена от факта, че зърната ù набъбват.

  – Не можем да лежим така вечно. Трябва да се измъкна изпод теб, за да мога да ти помогна – обяви със спокоен глас Алина.

  – Добре – Лора кимна и стисна зъби, когато болката отново стигна своя пик.

  – Краката ти са счупени, а! Хм.  Ще видим какво може да се направи по въпроса. Но мисля, че първо трябва да се извиниш за държанието си – каза хладно Алина и вдигна глава, за да огледа краката на Лора.

  – Трябва да извикаме линейка. Веднага! – настоя пострадалата, подтискайки с мъка надигащият се отново в душата ù гняв.

  – Аха. Значи това е твоят начин да поднесеш извиненията си.

  – Много съжалявам. Направих ужасна грешка. Моля те, побързай!

  – Така вече е малко по-добре.

  Алина изви гърба си, за да може да измъкне ръцете си изпод него. Те се бяха сковали, което правеше задачата по-трудна. Лора започна да скимти от болка.

  – Я млъквай! – скастри я Алина.

  Хленчовете на Лора постепенно затихнаха. Алина успя да освободи ръцете си, след което опита да се оттласне до седнало положение. Ръцете ù обаче не се подчиняваха. Почти не ги усещаше, сякаш бяха откачени от тялото. И тогава ужасяваща болка прониза раменете ù тя и се свлече отново на пода, примигвайки замаяно. Успя да фокусира очите си дотолкова, че да види, че ръцете ù са извити в положение, което по никакъв начин не може да се нарече естествено.

  – Олеле! – изпъшка тя и пребледня като платно.

  Лора, която продължаваше да се бори със собственото си страдание, я изгледа с неразбиращ поглед.

  – И ти ли пострада?

  – Не мога да си движа ръцете. Божичко, ръцете ми! – проплака Алина и забели очи за момент, докато тялото ù се разтрисаше в спазъм.

  – Алина, спокойно! Трябва да се успокоиш! Имам нужда от помощта ти! – Лора я погледна разтревожено и я погали нежно по челото.

  – Слушай сега, миличка, всичко ще се оправи, само че се нуждая от твоята помощ.

  – Аз… не знам… боли, боли... Толкова ме е страх. 

  – Колко съм тъпа само, оставих си мобилния в колата. Твоят не е ли у теб? Не? Жалко. Ето, сега аз трябва да се извърна на една страна. Когато се справя, а  аз ще се справя, да, ще се справя, ти ще станеш и ще отидеш до телефона.

  Алина подсмъркна и кимна. Без да се колебае много-много, Лора опря дланите на ръцете си в пода, оттласна се с всичка сила и се извъртя на дясната си страна, ръмжейки като диво животно. Но болката в краката бе непоносима и тя загуби съзнание. Алина успя да се изправи на треперещите си крака, след това, залитайки като пияна, тръгна към телефона. Ръцете ù висяха безжизнено, поклащайки се леко при всяка стъпка. Когато се добра до телефона, още преди да направи първия от общо седемте опита да вдигне слушалката, осъзна, че планът няма да сработи.