28.02.2019 г., 7:58 ч.

Жест 

  Проза » Разкази
599 1 1
7 мин за четене

  Той чакаше пред входа на болницата, крачейки нервно напред-назад. Проверяваше често колко е часът; стрелваше с поглед вратата, когато някой я отвореше. Бе притеснен, копнееше да разбере дали всичко е наред.

  Поредното изскърцване на вратата. Един санитар я задържа отворена, за да може да излезе пациент – млада жена с патерици. Преценявайки, че си е свършил работата, санитарят се шмугна вътре.

  Жената подрипна няколко пъти на здравия си крак и, когато стигна до ръба на площадката, впери ужасѐн поглед в десетте стъпала, по които трябваше да слезе. Поколеба се, хапейки устни, след което се огледа безпомощно, като дете което се е изгубило и не може да намери майка си.

  Той веднага се досети, че жената има нужда от помощ. Приближи се. Бе леко смутен, защото не знаеше как да подходи. Жената се отпусна тежко върху патериците си, присвила замислено очи. Все още не можеше да се осмели да заслиза по стълбите. Бе облечена в лекьосана нощница. Левият й крак бе стегнат в гипс от средата на стъпалото до слабините при изпънато сякаш максимално коляно. Вратът й бе обездвижен с ортопедична яка, така че брадичката й бе издадена силно напред. Кичури гъста тъмноруса коса падаха в неразбория по раменете и гърба й. Широкото й лице с меки черти изглеждаше напрегнато, тънка бръчка бе прорязала гладкото допреди малко чело.

  – Да ви помогна, ако желаете? – попита плахо той. Тя се завъртя в кръста, защото не можеше да мърда врата си. Погледна го. Пусна усмивка, приличаща по-скоро на нервна гримаса.

  – Ще ви бъда благодарна. Честно казано страх ме е да сляза сама. Не мога да си наведа достатъчно главата, за да видя къде стъпвам, а и стълбите са хлъзгави от дъжда…

  – Не се притеснявайте, ще ви помогна. – Той застана от едната й страна и се зачуди как да процедира. А тя се бе вкопчила в патериците си така, сякаш от тях зависеше животът й.

  – Не знам как точно – промърмори той. – Дали да не оставите патериците, за да мога да ви подхвана?

  – Ще ги държа в дясната си ръка, за да се подпирам мъничко, ако се наложи. Много ви благодаря.

  Той я подхвана през кръста с дясната си ръка, а тя преметна лявата си над врата му. Заслизаха. Жената се бе напрегнала, мускулите й бяха като пред схващане.

  Едно стъпало, второ, трето… Защитената й от дебел слой гипс пета закачаше със стържене протърканата мозайка. Стърчащите навън дребни пръстчета с остатъци от розов лак по ноктите потръпваха спазматично, вероятно поради болка. Жената понамирисваше, вероятно бе прекарала доста време в болницата и не бе имала възможност да поддържа добра хигиена. Той се постара да не сбърчи нос. Но не се погнуси, а му стана някак тъжно и мило.  

  Най-накрая стигнаха долу. Лицето на пострадалата грейна. Тя се намести върху патериците си и каза:

  – Много ви благодаря! Без вас нямаше да се справя! От сърце ви благодаря!

  – Няма за какво.

  – За съжаление нямам пари у себе си, за да ви платя…

  – Глупости! За какво да ми плащате!

  – Добре. Всичко хубаво. – Тя закуцука към паркинга, като се старееше да държи болния си крак изнесен напред – явно не биваше да го натоварва изобщо.

  – Извинете, че питам, но как ще се приберете вкъщи?

  – А, няма проблем. До половин час ще дойде да ме вземе чичо ми.

  – Чичо ви?

  – Да, вече само на него мога да разчитам. Уговорили сме се по телефона. Ще го изчакам на някоя пейка.

  – Пожелавам ви бързо възстановяване. И късмет.

  – Благодаря, всичко хубаво и на вас. Бяхте много мил.

  Той се извърна и тръгна към входа.

  Жена му се бе появила. Махна му и потърка наедрелия си корем.

  – Къде се губиш? – попита тя и го фиксира с подозрителен поглед.

  – А, помогнах на една жена да слезе по стълбите.

  – Всъщност видях. Много бе внимателен с нея.

  – Тя имаше нужда от помощ.

  – Да, разбирам. Де да можеше и на мен понякога да правиш такива жестове. Даже не си спомням кога за последно си ми подавал ръка, когато слизам по стълби. Цветя не ми подаряваш, рядко ме извеждаш, изобщо…

  – Моля те, недей така. Жената е със счупен крак.

  – А аз съм бременна. Това не е ли важно? Ти дори не ме попита как е минал прегледът.

  – Как мина?

  – Много си мил. Всичко е наред. След няколко месеца ще станеш баща.

  Той се приближи и я прегърна. Жена му миришеше хубаво, не като онази.

  – Стори ми се, че поопипа сакатата дама по задника – продължи тя. – Или съм се заблудила?

  – Моля те, престани, просто и помогнах да слезе по стълбите.  

  – Започна и на куци да налиташ, след като забременях и няма къде да мърдам.  

  – Глупаво е да ревнуваш…

  – Всяка жена има нужда от жестове, не разбираш ли, по дяволите! Жестове!  

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хормони....и така и така все си виновен ...Хубаво, хареса ми.
Предложения
: ??:??