5.11.2007 г., 20:11 ч.

Жива 

  Проза » Други
1107 0 1
1 мин за четене
 

Жива съм. Не се страхувам да кажа, че желая, че харесвам, че обичам. Не ме е страх. Kогато съм жадна - пия. Единствена ли съм? Нима само аз съм жива в този нереален, измислен и лицемерен свят. Разхождам се сред гробище, само моята кръв ли е топла, само моят ли поглед гори?  Алеите - сиви, покрити с попадали есенни листа, които се носят от вятъра и танцуват в краката ми... Вървя, викам... смея се... плача... - нищо - никакъв отговор, хората, които ходят край мен, отминават с празните си мъртви погледи, толкова мъртви. Ако и аз "умра"? Тогава няма да крача сама, ще се присъединя към тях, ще вървя между танцуващите листа и няма да ги забелязвам, няма да имам нужда да търся. Няма да съм сама... Няма да чувствам дъжда, когато небето, ужасено от всичката мърсотия на този гробовен свят, реши да го измие (обичам това усещане)... няма  да има значение, че не чувам нечий смях или плач), защото и аз няма да се смея  вече. Няма да вдигам лицето си към падащите снежинки, за да ме погалят в онази част от секундата, в която се разтапят от  топлината ми и отдават живота си в една последна ласка - стичаща се по кожата ми... Няма да лежа в тревата напролет, когато целият живот се е влял във всички твари и те се любят и сътворяват света отново и отново. Самотата не може да ми отнеме  това! Ще продължавам да бродя сама по алеите на гробището и да се разминавам с труповете наоколо. Нека тяхното мъртво съществуване ми напомня постоянно, че аз съм жива и чувствам, макар и сама.

© Силвана Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Уау.... много истинско ...тъжно и красиво..
    поздрав Силви..
Предложения
: ??:??