Извади огледалцето си в асансьора. Погледна се. Кожата и блестеше, а очите сияеха. Усмихна се... Усмихна се на Него.

Беше вече пред вратата. Ключовете пареха в ръцете и. Пое дълбоко въздух...

Мина вече година от онзи паметен пети юни. Ден като ден, но... Не! Този беше различен. Той преобърна и живота и, и представите и за лъжа и истина, за праведност, за грях и грехопадение.

Връщаше се от работа. Вяла от ритъма, отчаяна от липсата на топлина, изнервена от вечните проблеми... Чувстваше се като махало на часовник. Тик-так, тик-так, тик-так...

Никога досега не беше влизала в малкото, елегантно кафе на ъгъла. Сега влезе... Просто така... Или - не? Нищо случайно няма, нищо случайно! Видя младото момче на масата до прозореца, седна в другия край на кафенето и с гръб към него. Поръча си малко уиски, запали цигара и се замисли за поредните проблеми, създадени от децата и.

- Сама ли сте? - гласът му я стресна - Чакате ли някого?

- Да, сама съм. И не. Не чакам никого - беше леко раздразнена, но му се усмихна.

Сега забеляза колко млад и красив беше. Кафявите му очи блестяха и разпръскваха мека топлина.

- Ако нямате против... Не трябва толкова красива жена да е сама. А и изглеждате някак тъжна...

Мислеше да го отпрати, но вместо това...

- Моля, заповядайте. Седнете. Не съм тъжна. Просто малко...

"Просто малко... Какво? Просто малко ми е писнало от всичко. От това, че нищо не се случва, от сметките, от колегите, от липсата на ..." Не го каза. Усмихна се някак притеснено. И как да не се притеснява. Мъжът насреща и беше на не повече от двадесет и пет години. А тя... Две пораснали деца, съпруг, кариера... Чувстваше се по-възрастна от годините си макар и тялото и да бе добре запазено, а лицето - добре поддържано.

Напук на очакванията и, разговорът потръгна и само след петнадесетина минути, тя вече с изострено внимание слушаше красивите и добре премерени фрази на събеседника си.

Говориха някъде около час. Трябваше да тръгва вече и тогава... Тогава той неволно я докосна по ръката. Беше кратък допир, но кожата и настръхна. Нещо забравено... Нещо...

Поиска и телефона. Не се замисли, продиктува го, ей така, някак на шега. Защо да не се чуят, или да се видят отново, да поговорят? Защо не?

Обади и се още на следващия ден, не си беше изпила първото кафе и дори се стресна малко от непознатия глас. Искаше да я види. Отказа му. Не. По-точно отложи, защото заминаваше в командировка. Беше и някак неловко. От ситуацията, от младостта му, от порива му... Беше като някакъв сън.

Сънят продължи.

Видяха се пак, и пак, и пак... Нямаше начин да не дойде и онзи ден, в който се сляха небето и земята. В който от всяко докосване болеше, всяка целувка изгаряше и всяка милувка бе като свещенодействие. Тя дори не успя да се притесни от разликата в годините. Той не и позволи. Младата му страст достигна до всяка нейна клетка, засити жаждата и, приспа тъмните мисли, изгони гнева от душата и, разтърси я из основи и и показа как трябва да живее.

Жива!

Беше различна. Беше мила и добра. Усмихваше се. Беше изпълнена с енергия. Само понякога тъгуваше, защото не можеше да бъде постоянно с него. Но какво е малкото зрънце тъга в щастието?

Тя беше влюбена и обичаше. Една година балансираше между семейството си и Него. Една открадната година живот. Като сън.

Страхуваше се, че все някога ще трябва да се събуди. Страхуваше се от момента, в който се прибираше в къщи и трябваше бързо да се преоблича за другата си роля - грижовната майка и мила съпруга. А с времето не ставаше по-леко. Не, не ставаше.

А днес... Днес той и каза ей така, сякаш на шега: "Обичам те!"

Уплаши се. Не го очакваше и се уплаши. Вървейки после си помисли: "Глупаче, кой се страхува от Любовта. Кой се страхува от красотата?" И се усмихна.

Издиша шумно... и отключи вратата.