Извади огледалцето си в асансьора. Погледна се. Кожата и блестеше, а очите сияеха. Усмихна се... Усмихна се на Него.
Беше вече пред вратата. Ключовете пареха в ръцете и. Пое дълбоко въздух...
Мина вече година от онзи паметен пети юни. Ден като ден, но... Не! Този беше различен. Той преобърна и живота и, и представите и за лъжа и истина, за праведност, за грях и грехопадение.
Връщаше се от работа. Вяла от ритъма, отчаяна от липсата на топлина, изнервена от вечните проблеми... Чувстваше се като махало на часовник. Тик-так, тик-так, тик-так...
Никога досега не беше влизала в малкото, елегантно кафе на ъгъла. Сега влезе... Просто така... Или - не? Нищо случайно няма, нищо случайно! Видя младото момче на масата до прозореца, седна в другия край на кафенето и с гръб към него. Поръча си малко уиски, запали цигара и се замисли за поредните проблеми, създадени от децата и.
- Сама ли сте? - гласът му я стресна - Чакате ли някого?
- Да, сама съм. И не. Не чакам никого - беше леко раздразнена, но ...