Живот без сърце
Беше мрачна и студена утрин. Дъждът барабанеше по прозореца. Освен потропването на капките, унесени във вихъра на сутрешния си танц, се чуваше една тъжна песен - тази на душата ми. В онзи момент никой не можеше да ме откъсне от мислите ми. Страдах, но както винаги не показвах чувствата си, плачех, но с невидими сълзи... Не можех обаче вече да издържам, болката напираше в мен, задушавах се... И сълзите рукнаха, потекоха по бледото лице... От дълги години не бях плакала, но сега ми олекна. Плачът беше лекарство, беше като превръзка за окървавено коляно, беше като аналгин за главата, беше цяр за болката ми... Дишах тежко, сълзите ме задавяха, но аз продължавах да пиша върху листа, станал единствен слушател на мъката ми. Дотогава тя бе заровена дълбока в сърцето ми като скрито имане. Може би, ако тъгата беше злато - аз щях да съм богата... Събирах я като в чаша - капка по капка. И всичко това до онзи ден преди 2 години, когато чашата преля... Свих се от болка, заплаках... З ...