Животът е нещо, което върви.

Животът е нещо, което върви.

Това първо изречение е особено. То утвърждава. Но да видим дали се справя само по себе си със задачата, която само си е поставило. Нека го разгледаме по-отблизо.

Животът е нещо, което върви- става ясно, че темата е животът. Голяма тема. Тема-бездна. Безмерна. Извънвремева. Исконна. Неустоима. Непримирима. Неподлежаща на темпорални условности. Т.е., трудна тема.

Да видим тогава как се разкрива съдържанието на понятието „живот”- „нещо, което върви.” Още първата дума- „нещо” конституира факт. Че е нещо, а не нищо. Че е по-скоро наличност, а не лишеност. Но самата дума „нещо” също е тежка. Онтологичният й заряд е огромен. Размахът му плаши. Защото, какво е „нещото”? Кое прави нещо-то нещо това, а не нещо онова? Дали самите ние сме тези, които задаваме смисъла на нещо-то? Или този въпрос е безсмислен? Без идея за край? За окончателност? За безусловност. Не знам. Поне- не и все още.

Нека да продължим- „което върви”. Защо „върви”? В смисъл, че се движи, може би. Но тогава може да се използват и други глаголи. Я да пробваме малко да поглаголим заедно, искате ли: тича, бяга, пълзи. Или скача, подскача; или пък се крие, играе си (с или без нас?) Или пък плава (а защо не и плува)? А може би лети? Да, защо не... А дори е възможно да се напише „се случва”. Да, това сякаш е по-достоверно. Случва се. Да. Определено ми звучи правилно и правдиво. Защото кореспондира със случай, със случайност. И най-вече с луч. Което пък е лъч. Който пък, от своя страна, долита някъде. От къде? Не знам. Може би от тахионно поле? От друга реалия, може би холографски по-висша? Или от онтологично по-богата, по-стойностна, по-извънизмерима реалност. Не знам. Може и така да е.

Но да видим, все пак, животът е нещо, което се случва...

Това е първото нещо, което той написа след голямата буря, която го запрати в толкова мощна турболентност, че за известно време му беше трудно да осъзнае какво се случва. Единствено знание, което притежаваше, което го държеше жив, което го определяше като него си, единствената сигурност, за която той беше уверен, че е сигурна, единственият факт, в който не се съмняваше, и от който изпитваше непреодолима болка беше знанието, че дъщеря му я няма. Ужасът беше толкова голям, че не можеше да се измери с никакво човешко мерило. Оставаше само мъката....

 (извадки от дневника й)

Трохи и тишина

Тишината е да знаеш растежа на семенцата. (на 7 години)

Тишината е да чуваш падането на трохичките. (8 години)

Тишината е да чуваш как покълва живота на семенцето. (9 години)

 Тишината звукът е на морното лято... (17 години)

.....

Тишината крещи. Писъкът е чутовен, кънтящ, кански. Пронизва сетивата, избелява всичко пред очите, омеква краката, изпразва главата. И човекът СЛУША. Слуша дъхът. Правечният, яростният, рушащият. Слуша диханието на умиращ свят, слуша ъглестата кардиограма на загиващия пулс на някое слънце. Всичко е величествено тихо. За всички останали. За нас. За непосветените. Но не и за него- яздилия огъня, презрелия смъртта, целунатия от стихиите оцеляващ. Последният. За него няма тихо. Няма покой. Няма тишина. Всичко е додекафоничности, дисоанантни издигнати кресченда, тихи пианисими, жалеещи безмълвни ангели. Защото тишината не е липса. Тя Е. Тя е конституента на всичко. Тя е принципът. Алфата. Бездънността. Уау... (19 години)

Той знаеше, че тя пише, но предполагаше, че писането й е детинско, не толкова зряло и дълбоко емоционално, колкото последния абзац, който прочете. Изненада се. Не от „уау” като финал, не и от някои фрази, които иначе биха били притеснителни (че логично ли е тишината да издава звук?), а от дълбочината й. Той знаеше, че е необикновено дете. Знаеше, че е особена. Че интересите й не се вписваха с общоприетата представа за нормално. Знаеше, че е сензитивна, на моменти дори свръх. Знаеше, че е интроверт, и то може би доста сериозен. Но не очакваше. Не беше готов за това, което се случи. Не беше допускал, че ще се случи. И сега несподелената му мъка го изгаряше и разкъсваше на малки частички, увеличавайки агонията му, която потушаваше с алкохол. Знаеше, че това е до време, и че след като унеса от спирта се изпареше болежките се възстановяваха с пълна сила, сякаш никога не са спирали, досущ като Прометей, който всяка нощ се чувствал с оздравяващ дроб, докато на сутринта прокобната птица отново и отново взимала своя дан.