Не бях се замисляла, но в действителност е точно така. Лунната светлина в живота ни е променлива, ту ярка и заслепяваща, ту мъжделива и почти невидима, тогава ни успокоява единствено дълговечното знание, че все пак тя е някъде там, нищо че за момент не я виждаме. И ако имаме период на пълнолуние, то неизбежно идва и новолунието, за добро или лошо. Както и обратното…
В дълъг, обезсилващо дълъг период на новолуние беше Тя. Изобщо не помнеше началото му, както и успокоителния факт, че съществува и пълнолуние. Когато се осмели да остане насаме със себе си и забеляза, че е самотна, ненужна, безцелна и безпосочна, както самата Тя си мислеше, когато дори не смееше да сънува, че би могло да бъде другояче, какво остава пък за по-добре, но все пак някак си реши да се помоли за себе си, точно тогава ѝ беше изпратено Спасението. То изглеждаше добре, високо и стройно, не чак красиво, но симпатично и представително, обещаващо много, с топли и силни ръце, поддържано и най-вече уверено. Беше на нейнат ...